Паметта на Истанбул

Паднала е нощта, от която завръщане няма!198

Не, този път не закъснях. Когато влязох в големия салон, минавайки през дългия полутъмен коридор със снимка от младежките години на бащата на Евгения бай Йорго, лека му пръст, на която с тънките си мустачки напомняше на Садри Алъшък199, приятелите ми все още не бяха дошли.

В тези четири следобедни ча̀са бях докладвал устно на директора Мюмтаз, бях поискал от прокуратурата удължаване на срока на задържане в ареста на заподозрените до понеделник, бях изпълнил още няколко бюрократични задачки, бях се прибрал у дома, бях взел душ и се бях обръснал, бях си сменил дрехите и бях свършил още разни дреболии за външния си вид. В никакъв случай не подценявайте бръсненето и доброто облекло! Особено когато става дума за вечеря. Начинът, по който сте облечени, външният ви вид са признаци за уважението ви към хората, с които сте излезли да вечеряте. Ако не се бях върнал вкъщи, щях да бъда принуден да си купя нови дрехи от магазина и което е още по-лошо — да дам на някой бръснар да ми излъска лицето до блясък… Но всичко мина гладко. Качих се съвсем навреме на моята бричка и потеглих за „Татавла“. Успях дори да сляза на площад „Таксим“ и да купя цветя. Убийците явно още не бяха се задействали. Молех се да са си дали почивка за уикенда и се надявах точно сега да не направят нищо. Все пак трябваше да предположа и вероятността да убият отново, затова казах на Али, че няма да си изключвам телефона, и му поръчах веднага да ме потърси, дори да се случи нещо съвсем дребно и незначително.

В огряната от залязващото слънце механа отначало не видях никого — нито клиенти, нито сервитьори, нито чирачетата — само някаква тъжна мелодия обикаляше по празните маси:

Текстът на песента беше на Яхия Кемал, музиката — на Мюнир Нуреттин. Тя сякаш описваше ориста на деня, който всеки миг щеше да угасне. Евгения обожаваше такива песни, които те разтърсваха дълбоко. Добре, но къде беше самата тя? Може да е вътре, да дава наставления на персонала си. Запътих се към вратата на кухнята и я забелязах — седеше до прозореца към градината. Не можех да различа чертите й заради блесналото срещу очите ми слънце, но беше облечена в кафява рокля със зелени нюанси, по-скоро в цвят каки. Светлочервеникавите й коси се спускаха до раменете. В първия миг не разбрах дали е някой от работниците, или пък подранила клиентка. Най-сетне усети погледа ми и се обърна. И тогава я познах — коя друга можеше да е, освен Евгения? Моята изстрадала любима. Единственият човек, който би се съгласил да сподели живота си с мен, една от най-красивите жени в хилядолетния Истанбул, моята любима Евгения, останала ми в наследство от ромеите…

— Добре дошъл, Невзат! — поздрави ме тя, изправяйки се до масата. Усмивката й беше прелестна и топла, също като слънцето на заник. — Каза, че ще дойдеш рано, но някак си не ти повярвах… Добре дошъл!

Роклята обгръщаше прекрасната й фигура и подчертаваше искрящите й зелени очи. Малкото кехлибарено колие и обиците в същия цвят допълваха красотата на лицето й, все още младо и без бръчки. Подадох й розите — яркочервени не съвсем разтворили се пъпки, искрящи от свежест, така невинни, сякаш искаха да разбудят радостта от живота във всеки, който ги погледнеше. Евгения се изчерви като цветята в ръцете си.

— Както всеки път, намерил си най-красивите рози да ми донесеш!

— Взех ги от една циганка на „Таксим“. От оная жена, която продава цветя заедно с момиченцето с красивите очи…

Не слушаше празнословията ми, а се беше загледала в лицето ми. Погледът й беше толкова чистосърдечен, честен, предан, че не издържах и я прегърнах.

— Затъжих се за теб — казах аз, опитвайки се да не смачкам розите между телата ни. — От колко дни не сме се виждали?

Евгения ухаеше на лавандула, към която се примесваше и ароматът на майските рози. Сред последните гаснещи лъчи на слънцето… и гласа на Мюзейен Сенар: … това е сетната ти мелодия, животе мой, както и да си преминал. Сякаш всичко, което можеше да ме прегърне в този миг, по някаква странна уговорка ме беше притиснало в обятията си… и ми говореше на своя си език за това, че има по-смислен, по-добър, по-красив живот извън онзи, който живеех — изпълнен само с насилие и престъпления.

— От много, вярно е! — прошепна и Евгения. — И аз се затъжих за теб!

Отметна леко главата си назад и аз се изгубих в дълбините на погледа й сякаш сред някаква безкрайна зелена гора. Приближих се към нея, преминавайки през лавандуловия аромат, розите, златните лъчи на залеза, току да я целуна по очертаните с червило устни, когато гласът на Демир прекъсна вълшебството:

— Ооо, Невзат отдавна май е пристигнал! — Беше ни видял, но се държеше, все едно не е забелязал нищо. — А ние се безпокояхме, че сме дошли много рано!

Откъснах се от Евгения, или пък тя се отдръпна от мен? Зелените й очи, омайващият й парфюм, присъствието й, което ми говореше, че може да има и друг живот, все още бяха тук, до мен, но магията на мига беше изчезнала. Аз обаче дори не се разсърдих на приятелите си, които ни бяха разделили. Само разтегнах върху лицето си една широка усмивка, така че никой да не се усъмни в нейната искреност, и приближавайки се към тях, ги поздравих радостно:

— И аз току-що дойдох. Добре дошли!

Прегърнах първо Йекта, после и Демир. Не знам защо го направих, но май винаги бях чувствал по-близък приятеля си поет, отколкото приятеля си ветеринар. Дали защото винаги бях виждал в него съперник? Не бях съвсем сигурен как ме възприемаше и той.

— Добре заварили — отвърна едричкият ми другар, без да подозира какви мисли ми бяха минали преди малко. — Бога ми, много сте известни! — обърна се той към Евгения. — В този квартал всички ви познават. Още първият, когото попитахме, ни насочи насам и ни обясни как да стигнем дотук — уличка по уличка, магазин по магазин, съвсем подробно!

Божеее, какво му беше станало на нашия иначе прекалено сдържан Демир? Загледах го внимателно, имаше толкова радостно изражение на лицето си! Дори не успях да разбера доколко е искрен, но имаше вид на човек, който е свършил много голяма и важна работа и сега си е отдъхнал с облекчение. Така го чувствах и аз. Може да беше направил някоя сложна, но успешна операция. Или да е разрешил някакъв важен проблем.

— Благодаря! — отговори му посрамената от похвалите му Евгения. — Радвам се, че лесно сте ни намерили.

— И механата ви е много хубава! — каза Йекта, но изглеждаше някак си притеснен. Дали беше от тъга, печал или отегчение? Нещо подобно. Но въпреки това се опитваше да скрие настроението си и заразглежда „Татавла“, изучавайки стените й, окачените по тях рисунки, украсите, вазите, прозорците, полилеите. Може би интересът му към архитектурата, която никога не бе упражнявал като професия, бе започнал да се пробужда в него. — Истинска гръцка таверна! Такива не са останали много. Много хубаво, че сте я запазили в оригиналния й вид.

— Благодаря ти! — повтори отново Евгения. — Това беше идея на баща ми, лека му пръст! Аз само възприех неговите виждания.

Йекта се загледа в снимките на известни личности, клиенти на заведението.

— Ето в това се крие тайната на добрата механа…

Очите му се бяха премрежили. Кой знае за какво си беше спомнил в този момент?

— Във всеки сантиметър от тези снимки има някаква поема. Някой талантлив писател само с един поглед би могъл да напише цял роман — каза той и посочи към фотографиите. — Всички ли ги познавате, Евгения?

— Как бих могла да ги познавам всичките? Още не съм била родена, когато повечето от тях са си заминали от този свят.

Погледът й спря върху пъстрите полски цветя в ръцете на поета. Това не убягна от вниманието му и с елегантно движение й подаде букета.

— Те са за теб, естествено! Вярно, че не са толкова красиви като розите на Невзат…

— Моля ти се! — рече Евгения, преодоляла смущението си и почувствала се отново добра и опитна домакиня. Радостно грабна пъстрите цветя от ръцете на Йекта и ги прегърна: — И те са много красиви! Умирам си за полски цветя! Много добре направихте, че дойдохте по-раничко!

Зарадва се като дете, даже не можеше да стои на едно място, идеше й да заподскача от радост като невръстно момиченце.

— Къде да седнем — тук или в градината?

— В градината! — каза Йекта със зареян в акациевите дървета навън поглед. Такава носталгия се четеше в сините му очи, сякаш години наред е бил далеч от родината си и сега се е завърнал, за да види нейните есени и пролети, нейната земя и нейното небе. — През този сезон вечерите са приказни — добави той. — Да не изтървем това прелестно време!

Поспря се, сякаш едва сега се заслуша в гласа на Мюзейен Сенар.

Погледът му стана още по-тъжен.

— В заника сме на тази неповторима вечер и е много късно — прошепна той с глух, болезнен глас. Сложи ръка на рамото ми и с тон, сякаш му беше все едно, проговори: — Наистина, много е късно вече, Невзат!

Какво му ставаше тази вечер на моя приятел?

— Защо пък да е станало късно? — възразих му аз. — Дори слънцето още не е залязло. Хайде, зарежи тези песимистични настроения и да вървим в градината!

Излязохме навън и седнахме на най-крайната от трите дървени маси, наредени една до друга до оградата, образувана от пълзящи розови рози. Между гъстите розови храсти чуруликаше с пълна сила някакво врабчово семейство, а в клоните на акацията над нас едър гълъб ухажваше гълъбицата си. През балконите на отсрещната кооперация две съседки спореха на висок глас коя долма е по-хубава — с месо или със зехтин? Евгения влезе с цветята в кухнята, но не се забави много. Вечно засменият главен готвач Ихсан излезе навън с двама от сервитьорите, носещи два големи подноса. Докато мигнем — и отрупаха масата с храна — бяло сирене, пъпеш, месни студени салати, лакерда, хамсия в саламура, саликорния, цикория, вкусна топика от нахут, домати, картофи, лук. Донесоха водата, ракията и хляба — и бяхме напълно готови. В градината влезе и Евгения, държеше вазата с цветята. В този момент осъзнах, че всъщност тя е липсвала на масата. Щом се приближи — и тримата се изправихме. Очите й пламтяха радостно.

— Благодаря ви, много сте мили! — рече тя и постави вазата в едно по-празно ъгълче на масата.

Докато сядаше на стола срещу мен, пред очите ми оживя една картина от миналото. Последните дни в гимназията… чаят по случай завършването… Препълнената зала… Тримата пак, както винаги, сме на една маса, но не сме седнали, а стоим прави. Хандан също влиза. Не е облечена в каки, а в бледорозово. Младо момиче — като вода, като цвете, като вятър. И тримата се стягаме, като я виждаме. Масата, на която ще седнем, е точно до нас. Столовете са празни. Първо сяда Хандан, от дясната страна на масата. Аз изчаквам. Някой от тях двамата да седне срещу нея. Но и те стоят прави. Никой не се възползва от случая. Хандан усеща ставащото. Няма как — тя трябва да избере кой да седне срещу нея. И онези, които не са избраниците, ще трябва да проявят непривична за възрастта им зрялост.

— Седни, Невзат! — казва ми тя, посочвайки стола срещу себе си. — Защо стърчиш прав?

После поглежда с омагьосващите си очи към другите двама приятели и ги подканя:

— Демир, Йекта, хайде, сядайте и вие!

Малко ми е чоглаво. От една страна, съм щастлив, че съм избраният, от друга страна, не ми е спокойно, защото приятелите ми са се засегнали.

— Защо не седнеш, Невзат! — разнася се гласът на Евгения и ме връща от абитуриентските преживявания в „Татавла“.

Звучи също като Хандан преди толкова много години: „Защо стърчиш прав?“.

Поглеждам — всички са седнали, само аз стоя отстрани до масата. Не ми трябваше много да разбера, че се налага да си събера акъла в главата, размътена от старите спомени.

— Щях да ви сипя ракията! — заоправдавах се аз, грабвайки гарафата. — Давайте си чашите!

Придърпах четирите ракиени чашки по-близо, а в това време Демир продължаваше да сипе комплименти на Евгения, направо беше надминал себе си:

— Храната изглежда фантастично! Откога не съм хапвал топик!

Гостоприемната собственичка на механата обаче любезно ни предупреди:

— Сакън, да не се наядете само с предястията, след малко ще стане и пържената цаца, а след нея идва ред и на калкана.

— Значи, ще се натъпчем с риба! — с видим апетит се усмихна Демир. — Умирам за пържена цаца.

Без да ги питам колко да им налея, напълних чашите им догоре с ракия.

Толкова пъти бях пил и с тримата, че им знаех мерките наизуст. Острата миризма на анасон се разнесе из сенките на смрачаващата се градина. Тримата мъже сипахме вода в ракията си и тя побеля. Само чашката на Евгения остана прозрачна. Протегна се и я взе в ръка с изискано движение.

— Хайде, наздраве, добра среща!

Най-бърз бе Демир.

— Добре заварили!

Йекта не беше прогонил тъгата си, но и той се включи в церемонията.

— За приятелството! — вдигна наздравица той. — За приятелството, което ще продължи вечно!

Сигурно и Евгения бе усетила мъката в гласа на нашия поет и за да я разсее, тихичко добави:

— И за живота… Все така да ни се усмихва!

Този път не поетът, а ветеринарят се запъна. Лицето му се промени, радостно светналите му очи сякаш мигновено потънаха в печал. Заговори като човек, примирил се с поражението, наблягайки на всяка дума:

— За живота… който ще продължи и след нас! — Какво им ставаше на тия момчета! — За живота — натъртено продължи Демир, но с някаква надежда в гласа, — за живота, който въпреки всичко си заслужава да го живеем. За живота, на който ще се насладим изцяло, преди да сме си отишли от него.

Е, явно съм преувеличил! Първо Евгения се разсмя, а след нея прихнаха Демир и Йекта. В следващия миг всички се смеехме на глас и едновременно с наздравицата отпихме и първата си глътка.

— За живота!

Дори застиналият в тъга и нещастен до смърт поглед на Йекта се оживи малко.

— Те винаги са си такива! — обърна се той към Евгения от другия край на масата. Все още държеше чашката си в ръка. — И като бяхме млади, пак така всичко правеха на инат. И двамата са кавгаджии, като бойни петли… и умират да се покажат пред хората!

— Ами ти? — попита Евгения, докато слагаше от бялото сирене по чиниите. — Ти никога ли не си се карал с някого?

— Как да не е! — вметнах аз в желанието си да поразведря малко приятеля си, който явно беше изпаднал в душевна криза. — Хич не го гледай, че е такъв дребен, много е злопаметен. Не забравя нищо лошо или несправедливо. Никога!

— Но е търпелив! — обади се и Демир. — Не избързва, изчаква докрай и когато намери сгоден случай — си отмъщава безмилостно!

Йекта все още не беше прогонил тъгата от погледа си, но и той не пропусна да се пошегува:

— Абе, изкарахте ме хем зъл, хем жесток!

— Я си припомни какво направи на онова момче от Карагюмрюклю? — нападнах го и аз.

— Какво съм му сторил?

— Какво е направил? Какво? — не сдържа любопитството си Евгения с някакво детско изражение, като че се беше върнала години назад.

— Какво му е причинил ли? Ами фрасна момчето с камък по главата! — отвърнах аз, но като видях, че Евгения сбърчи вежди, се опитах да смекча случката. — Като казвам „момче“, не ме разбирай грешно. Той си беше бая пергиш, налитащ на бой и разправии. И поне два пъти по-едър от Йекта.

И Демир, развеселен, потвърди думите ми:

— Точно така, някаква грамада, същинска мечка от гората. Преспокойно можеше да ме натупа и мен!

— То всъщност заради теб го замерих с камъка! — предаде се най-сетне нашият поет, който все пак трябваше да приеме голата истина. — Ако си спомняш, беше те притиснал в ъгъла и те душеше за врата. — И за да не стане някакво недоразумение, обърна се към Евгения да й обясни в каква ситуация бях аз в този момент: — А твоят Невзат беше повалил един друг и го млатеше с юмруци.

Евгения се престори на разгневена и поклати уж ядосано глава.

— Не се притеснявай, Евгения! Детски работи! — защити ме Йекта. Май вече беше прогонил мрачните облаци тъга в очите си. — Както и да е! И тогава този як юначага, аха, да удуши Демир! И аз направих първото, за което се сетих — грабнах един камък от земята и го фраснах по главата с него!

— Той така и се срина на мястото си — намеси се и Демир. — Първо се зарадвах, че съм се отървал, но като го видях да лежи абсолютно неподвижен на земята — изплаших се до смърт!

— А мен питаш ли ме? След удара оня се просна като мъртъв на земята! „Боже мили, убих го“, помислих си аз. И останалите момчета, като видяха падналия си водач, се уплашиха яко. Слава богу, нашият байчо дядо Яни ни се притече на помощ. Напръскахме го с вода, мушнахме му одеколон под носа и го свестихме момчето. Занесохме го до здравния пункт на съседната улица. Направиха му пет шева! А, Невзат, защо тогава не са ни закарали в полицията? — не можа да се сети Йекта.

Отдавна беше, и аз нямах спомен.

— Знам ли, бяхме ли ходили в участъка?

— Не, не бяхме — отговори Демир, който помнеше като слон. — Момчето много се страхувало от баща си и дори не се оплакало от нас. „Ако баща ми научи, че сме се сбили — казало то, — ще си изям още един пердах!“

Всичко оттогава ми беше някак си разпокъсано, неясно, сякаш през мъгла.

— Вярно, а ние защо се бяхме сбили с ония деца?

— Махленски кавги — опита се да замаже случката Демир. — Детска му работа!

Понякога ме обхваща някаква идиотска глупост и явно сега също ме беше обзела, защото се чух да казвам:

— Това добре, ама и махленска разправия да е, за какво всъщност се бяхме скарали? Не можехме да си поделим попската градина ли, за ритането на топката ли, за какво?

— Зарежи това сега — вдигна чашката си Демир. — Да пием!

Пихме. Не можах да разбера защо, но Йекта отново се затвори в себе си. А не би трябвало, понеже когато човек си спомня детството — обикновено всички грижи излитат от главата му.

— Не, не беше чак нещо бог знае колко важно — не се отказвах аз да разнищвам случката, — преди това бяхме заплашили тази върлина, а той бе събрал дружината си и ни беше нападнал в „Балат“. Но защо го бяхме заплашвали?

— Заради Хандан…

Думите на Йекта сякаш се сгромолясаха по средата на масата. Разбрах, че съм направил грешка, но беше късно. Йекта обаче не изглеждаше засегнат. Сините му очи сякаш казваха: „Готов съм да се изправя срещу болката и да я победя!“.

— Той я тормозеше и притесняваше, Невзат, забравил ли си? Нали ти му беше казал: „Ще ти разбия носа, ако още веднъж те видя тук!“, не помниш ли?

Точно това бях казал. Демир стоеше на крачка зад мен, а Йекта — отстрани до мен. Спомних си, но каквото станало — станало. Говорехме за едни и същи случки, но преживелите ги деца изведнъж бяха пораснали. Вместо лекотата на детските пориви времето беше оставило в нас някаква тежест, примесена с горчилката на изминалите години. Проклинайки се вътрешно, се смълчах на мястото си. Само се надявах Евгения да каже нещо, да направи каквото и да е, но да ни изкара от това неловко за трима ни положение. Вместо това Йекта отново се обади:

— Странно, че заговорихме за това! — рече той.

Изглеждаше все така нещастен, но в очите му се четеше някаква твърдост.

— Знаеш ли, Невзат, утре е годишнина от смъртта на Хандан!

Сега разбрах защо мъката така силно го беше сграбчила в лапите си!

— На Хандан и на Умут! — прошепна той и погледна Евгения: — Имах един-единствен син, Евгения. Казваше се Умут. На осем години беше, ходеше още в началното училище, в трети клас. В очите приличаше на майка си, в усмивката — на мен. — Замълча и пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Хандан… Хандан ни беше приятелка, и на трима ни — посочи той Демир и мен. — Приятелка и на трима ни. Невзат и Демир я оставиха на мен. Оставиха я и избягаха от „Балат“ — опита се да се усмихне Йекта, но не успя. — Може би аз постъпих подло, като я взех.

Демир беше свел глава, не виждах лицето му и не можех да разбера какво мисли.

— Защото — продължи да излива душата си Йекта, — защото беше забранено да се докосваме до Хандан. Дори да не си го бяхме казали, това беше нашата мълчалива клетва, която май аз наруших… — Изглежда, искаше да убеди повече Евгения, отколкото нас. — Но само ние с Хандан останахме в „Балат“. Тези двамата приятели на масата тогава заминаха и ни оставиха. Макар да знаех, че постъпвам долно, не можех да позволя Хандан да се омъжи за някой друг… — Пак ни погледна: — Не знам дали, ако на мое място беше Невзат или Демир, нямаше да направи същото. Но аз го направих. Накрая Хандан стана моя съпруга — изрече той с горчива усмивка и продължи: — Така че утре е годишнината от смъртта на жена ми и сина ми.

Замълча. Заедно с него замълчаха и весело цвъркащите в плета врабчета, спря сладкото гугукане на гълъбите в клоните на акацията, млъкнаха жените, провикващи се от балконите. Всичко се смълча в този миг. В градината настъпи глуха, плътна, печална тишина. Никой не смееше да я наруши, да помръдне или да проговори. Ако не се беше раззвънял телефонът ми, сигурно така и щяхме да си останем, потънали в отчаяно мълчание. Грабнах го като спасителна сламка. Търсеше ме Лейля Баркън. Отговорих й от мястото си, без да се дръпна настрани, с надеждата, че така ще успеем да се откопчим от притисналата ни като плътна завеса траурна печал.

— Ало…

— Ало, Невзат бей — гласът й прозвуча гневно. — Не са освободили Намък.

— Каквооо? — попитах аз, колкото да спечеля време и да се окопитя. Не беше толкова лесно да се пренеса от света на чувствата към професията си. — Какво не са направили?

— Не са освободили Намък, казвам, щели да го задържат в управлението до понеделник. Така ми казаха адвокатите. Вярно ли е?

Иззвъняването на телефона беше свършило работа — не само Евгения, но и Демир и Йекта бяха надигнали глави от дълбокия кладенец на тъгата и ме гледаха. Направих им знак, че се извинявам, преди да отговоря на Лейля:

— За съжаление, вярно е, Лейля ханъм! В задната част на микробуса е открито петно кръв.

Тази думичка разбуни интереса на сътрапезниците ми.

— Може на някого от колегите му да му е потекло кръв от носа или да се е порязал, и кръвта да е оттам.

— Сигурен съм, че така се е случило — опитах се да я поуспокоя аз, — но имаме пет трупа. И трябва да изследваме това петно. Не се тревожете, аз ще ускоря нещата, до два дни ще имаме резултатите от изследването. И в понеделник ще освободим Намък бей.

Приятелите ми се бяха превърнали целите в слух и внимателно следяха разговора. Бях доволен, че сме се отърсили от тягостната атмосфера отпреди малко, но трудно бих казал същото за Лейля, която беше на отсрещната линия.

— Значи, ще прекара две нощи в участъка, така ли?

— Няма как иначе… Ако можех да направя нещо друго, щях да съм го направил.

— Къде ще спи през нощта?

— Не е много комфортно, но ще има легло, където да се опъне.

— Няма да остане гладен, нали?

— Не, няма да е гладен. Аз лично ще се погрижа за Намък.

Какво друго можеше да направи жената?

— Аз ви имам доверие, Невзат бей. Поверявам го на вас.

— Не се тревожете, нищо лошо няма да му се случи.

Лейля ми благодари и затвори.

— Пет убийства ли? — ужасено попита Евгения. — Петима души ли са били убити?

При друг случай никога нямаше да повдигна тази тема или щях да я прекратя, но щом чуха за престъпленията, приятелите ми тутакси забравиха за собствените си притеснения и болки и ме зяпнаха в устата. И без това в повечето вестници вече бяха публикували материали за случилото се, и затова започнах да им разказвам:

— Това е може би най-интересният случай в професионалния ми живот. Някакви убиват набелязаните жертви и ги оставят на исторически места в Истанбул.

— Интересно — тихо попита Демир, облегнал лакти на масата, — дали ги оставят до паметници от османското време?

— Много по-стари, Демир, правят препратки към времето на Византион.

— Византион ли?

— Това е първото име на този град — обясни Йекта, започнал да се посъвзема от траурното си настроение.

Хареса ми, че се включи в разговора.

— Браво, Йекта — реших да го окуража аз, — има ли нещо, което да не знаеш?

— Толкова много съм чел за историята на града, че би трябвало да го знам вече. Само че ми е любопитно — пред кой паметник от периода на Византион са оставили трупа, казваш?

— Ами пред несъществуващ вече. На Сарайбурну, където се смята, че някога се е намирал храмът на Посейдон.

— Вие как разбрахте, че е оставен там? Нали вече го нямало?

— По монетата… — Гледаха ме смаяно. — Бяха оставили и една монета до трупа, изсечена в името на града Византион. А при следващите жертви намерихме и други монети — на Константин, на Теодосий ІІ, на Юстиниан…

— Римските императори, нали така? — попита Евгения с широко отворени очи. — Все техни монети ли имаше?

— Не само, имаше и от Мехмед Фатих. Тялото на вчерашната жертва беше при джамията „Фатих“, а главата му беше изпратена до музея „Топкапъ“.

Евгения се потресе от ужас.

— Страшна работа! Как може човек да направи подобно нещо?

— Да, страшно е. Но по-лошото е, че изглежда, тези убийства ще продължат. И ние се опитваме да отгатнем къде убийците ще оставят следващата си жертва.

Погледнах към Йекта, който отново беше започнал да се унася в мислите си, потъвайки в дълбоките им мрачни води.

— Ей, Йекта, ти си учил архитектура. Къде ще оставят убийците следващия труп според теб?

Бях го хванал неподготвен. Отговори объркано:

— Моля?! Че откъде бих могъл да знам?

— Значи, след Фатих на кой султан от османската епоха би могъл да бъде паметникът?

Сбърчи чело, събра червеникавите си вежди.

— Ами, знаете, след Фатих е синът му Баязид. Неговото кюллийе е на площад „Баязид“ — продължи догадките си той. — Има и Селим Явуз, неговото кюллийе е някъде в „Чаршамба“. — Сините му очи станаха по-дълбоки. — Като стигнем до Сюлейман Великолепни, там нещата се разделят. Защото започва периодът на Мимар Синан. Ако убийците правят отпратка към епохата на Сюлейман Великолепни, то има доста паметници, изградени от Мимар Синан. Кюллийето „Хасеки“, джамията „Шехзаде“, джамията „Михримах султан“, да не говорим за „Сюлейманийе“.

— Ако ти беше на тяхно място, кое от тези места щеше да избереш?

Погледна ме с негодувание.

— Ти какво, ще сравняваш приятеля си с убийците ли?

Помислих си, че се е засегнал, и се опитах да смекча положението.

— Казвам например, нищо повече — заоправдавах се аз и с многозначителен вид добавих: — Пък и в това разследване изобщо не знаем дали убийците са лоши хора. Между нас казано, всички убити са забъркани в далавери и тъмни дела. Все са хора, предали интересите на този град за пари.

— Но никой не заслужава да умре — намеси се Евгения. — Колкото и да са прави, не е хубаво да се възхищаваш на убийци!

Бях се оказал между два огъня.

— И аз мисля също като теб, Евгения! Казах това, за да обясня по-добре ситуацията…

Тъкмо се надявах, че нещата са се успокоили и ще се върнем към прекъснатия ни разговор, когато и Демир се обади неочаквано, включвайки се в хора на моите критици:

— Ти не мислиш така, Невзат! Сам го каза. Ето, и Йекта е свидетел.

— На какво съм свидетел?

— Спомни си, братко! Последния път, когато Невзат дойде на разходката ни с „Агора“.

Йекта все още не разбираше за какво става дума и гледаше с празен поглед, докато Евгения, щом чу „Агора“, и веднага се развълнува:

— Механата ли? Оная в „Балат“?

— Не, моята лодка — поправи я Демир. — Покойният ми баща много обичаше атмосферата в механите. И вярно, най-често ходеше в „Агора“, точно до нашата къща. Затова и беше кръстил лодката си „Агора“… — Отново се обърна към мен и каза: — Спомни си последната ни разходка, миналата есен…

Само бледи сенки и почти изтрити картини — нищо друго не излизаше във въображението ми.

— Когато се беше спуснала страшна мъгла над морето — не се отказваше Демир. — И нямаше жива душа около нас…

— Точно така, спомних си! — оживи се Йекта. — Наистина, каква гледка беше тогава! Мъглата се издигаше право от морето. Беше скрила всички грозни къщи на отсрещния бряг. Виждахме единствено минаретата на „Султан Ахмед“, кубетата на „Ая София“ и кулите на двореца „Топкапъ“. Сякаш плувахме към един призрачен град, увиснал в небето!

Внезапно картината на малката лодка насред мъглата в морската шир като светкавица проблесна в паметта ми.

— Да, спомних си! Точно така, невероятна мъгла беше! Непрогледна! Сякаш целият Истанбул се беше скрил в някакъв бял облак от прах.

— Много странна сутрин беше — глухо прошепна Демир. — Не виждахме нищо друго, освен самите себе си. Морето беше като завладяно от извънземни…

Не можех да издържа повече да слушам как ветеринарят, най-здравомислещият сред нас, говореше толкова загадъчно.

— Никой нищо не беше завладявал! Имаше гъста мъгла — нищо повече! И без това нямахме късмет — така и нищо не хванахме до сутринта!

— Както и да е — дойде на себе си Демир. — За тази разходка ставаше дума. И главите ни бяха малко объркани… Тогава ти стана прав, Невзат, и гневно заговори: „Погледнете тази красота! Направо я ограбват! Безмилостно го плячкосват този град! А ние сме неспособни да направим каквото и да било…!“.

Не, изобщо не си спомнях този момент.

— Така ли съм казал?

— Едно към едно — потвърди Йекта. — Съвсем същото каза! Никога не те бях виждал толкова гневен! Беше изпълнен с отвращение! И каза: „Тия, дето разграбват този град, трябва да бъдат избивани — един по един“… Така каза…

— Хайде де, не мога да кажа подобно нещо?!

По лицето на Демир се разля невинно изражение.

— Каза го, Невзат, каза го. Дори поспорихме с теб. Аз твърдях, че е грешно да се убиват хора, а ти — обратното: „Знам, че не е правилно, но ние ги хващаме, те ги пускат… Правосъдието стига само донякъде. Справедливостта никога не възтържествува. Убийци, крадци, измамници се разхождат свободно по улиците… Човек трябва да грабне оръжие и…“.

Наистина нищо подобно не изплуваше в паметта ми.

— Да не грешите, момчета? Аз не бих одобрил убийството на хора. По каквато и да било причина.

— Беше пиян и не беше на себе си. Може да е бил някой друг Невзат, измъкнал се от униформата си на свобода.

— Не мисля — опитвах се да се защитя аз, но наистина приятелите ми нямаха никаква причина да лъжат. — Трябва бая да съм пийнал, та чак да съм си загубил ума.

— Вярно, много беше пил, не чак да си загубиш акъла, но колкото да загубиш здравия си разум.

— Грешни неща съм казал тогава — признах си аз, посягайки към чашката. — Колкото и негодници, заслужаващи смърт, да има в този град, ако съм казал „да ги убием“, значи, съм казал нещо много грешно. Хайде да пием! — вдигнах чаша аз.

Първа Евгения се чукна с мен.

— Да пием за живота, не за смъртта!

И приятелите ми не останаха по-назад:

— За живота!

След като обаче сложихме обратно чашите на масата, продължихме да говорим за убийците. По-право, аз ги върнах на същата тема.

— Да, Йекта, какво ще кажеш за мястото на следващата жертва? Кажи да видим къде според теб би могло да бъде?

Този път той не се засегна.

— Не им знам мисленето на убийците, но ако ме питат мен, бих казал — при „Сюлейманийе“. Най-великолепното творение на Сюлейман Законодателя. Времето на възход на Османската империя. И според мен сред стотиците постройки на Мимар Синан това е истинският му шедьовър!

— Стотици ли? — попита Евгения, на която бройката се беше сторила малко попреувеличена. — Наистина ли е направил толкова много?

— Четиристотин произведения — натъртваше на всяка дума Йекта. — Трудно е да се каже точната им бройка, но историците са убедени, че са толкова. Не само в Истанбул — от Одрин до Багдад, по цялата територия на империята. Джамията „Селимийе“, която е едно от най-важните му творения, както знаете, е в Одрин. Джамии, медресета, тюрбета, имарети, болници, хамами, кервансараи, ханове, акведукти, мостове, кьошкове, дворци… Да, ужасно много неща е съградил Синан — само за един живот!

— А и животът му е бил доста дългичък! — добавих аз наученото от майка ми. — Живял е почти сто години.

— Деветдесет и нещо. Да беше стиснал малко зъби — и щеше да ги докара до сто… Но и за такъв дълъг живот пак е много направеното от него…

— Да не забравяме, че зад него е стояла огромна империя — продължи мисълта му Евгения. — И то в най-блестящия, най-богатия си период.

— Еее, естествено, ако не беше толкова богата, нямаше да е толкова успешен. Така е, той е бил архитект на империята. С нейна помощ и подкрепа е успял да сътвори великолепните си постройки. Но ако питате мен — истинското произведение на Мимар Синан е този град. Във всяко ъгълче на Истанбул, не само зад градските стени, на всяко място в града се възправят творенията му. Дори е построил джамията в нашия квартал „Балат“ — „Феррух Кетхуда“ в Айвансарай.

— Да не забравяме и тази в „Драман“200 — припомних аз. — Как й беше името?

— Джамията на Юнус бей.

— Има и една, как беше, в Егрикапъ, оная върху затвора Анемас — спомни си Демир и за друга джамия.

— Джамията „Иваз ефенди“… Но само тези ли? Например „Караахмед паша“ в „Топакпъ“, в квартал „Еюб“ — джамията „Зал Махмуд паша“, джамията на Синан паша, която съсипахме, като прекарахме улица през градинката на „Бешикташ“, точно срещу нея — тюрбето на Хайдар паша Барбарос, от другата страна на площад „Юскюдар“ пък е джамията, направена от името на Михримах султан, и пак на „Юскюдар“, на морския бряг, е изящната джамия на Шемси Ахмед паша… Джамията „Молла Челеби“ във „Фъндъклъ“, в Салъпазар оная малката джамийка на Кълъч Али паша, която е умалено копие на „Ая София“… А знаете ли, че авторът на „Дон Кихот“, Сервантес, е бил работник в строителството на тази джамия? Нейсе, просто исках да кажа, че произведенията на Синан не се измерват само с броя си. Тюрбето на Селим ІІ в градината на „Ая София“, двете й минарета, колоните, кьошкът на Мурад ІІ в „Топкапъ“ — говореше той, все по-разпалено, сякаш се гневеше на нещо… — Вижте, трудно е дори да се изброят имената на сътвореното от Синан, но великият майстор е вложил ум и вдъхновение във всеки техен отделен детайл — куполите, арките, минаретата, слепите прозорци, комините, прозорците, колонадите, портиците, капителите на колоните, главните порти, вратите, слънчевите часовници, пясъчните часовници, шадраваните, минбарите, михрабите, керамичните плочки, украсите, калиграфските надписи, витражите… всичко е премислял до последната подробност. Дори когато е правил кюллийето „Сюлейманийе“, за малко да пострада, защото е забавил работата по строежа точно заради детайлите. Онези, които не са го долюбвали, разправяли, че няма да може да завърши джамията навреме, и пръскали клюки за това. Като стигнали до султан Сюлейман, той се метнал на коня си и дошъл лично да види как вървят работите.

„Абе, Мимар — рекъл султанът, — защо не си се захванал с моята джамия, ами се занимаваш да си губиш времето с разни незначителни неща?“

Даже го сплашил още повече, като му дал за пример случилото се с нещастния архитект Атик Синан, изградил джамията „Фатих“.

„Не ти ли е за поука архитектът на баща ми султан Мехмед хан?“

Великият Мимар Синан се разтреперил като лист пред падишаха, нито може да продума, нито да отговори нещо.

Султанът ядосано му наредил: „Когато тази сграда бъде готова, бързо ми прати хабер. Иначе — ти си знаеш“.

Без да вдига глава, Мимар Синан му казал следното: „В държавата на благочестивия ни султан джамията ще е готова за два месеца, с божията помощ!“.

Сюлейман Великолепни решил, че от страх Синан дърдори глупости, и се обърнал към агите до себе си: „А бре, я го попитайте и вие този кога ще бъде готова тази сграда?“.

И те също го попитали: „Мимар ага, чухте ли какво заповяда нашият благодетелен падишах? Кога ще бъде затворена вратата на тази джамия, за да бъде напълно готова?“.

Синан им отвърнал с цялото си огромно сърце: „Когато се завършат двата месеца, тогава ще е готова!“.

Тогава султанът призовал двамата аги за свидетели и казал: „Мимар, ако, след като минат два месеца, тя не е готова, пак ще се срещнем с теб“.

Така отговорил, но като се върнал в двореца, пак се размислил. Събрал агите си и им рекъл: „Ясно е, че Мимар е откачил. Може ли работа за няколко години да се свърши за два месеца? Нещастникът сигурно е полудял от страх! Извикайте го и го питайте и вие, вижте какво ще ви отговори и като сравним с това, което ми е казал, ще разберем колко зле е тая работа…“.

Агите от двореца извикали Синан и още веднъж го запитали: „Кога ще е готова сградата?“.

Синан самоуверено им отговорил: „Обещах на нашия падишах да я свърша за два месеца. Дай боже, като станат два месеца, ще й сложа и име, та който го чуе, да я споменава с добро“.

Агите се явили с този отговор пред султана: „Султане, човекът съвсем се е побъркал. Надявал се много скоро да може да се прави намаз в джамията ви!“.

И след два месеца, както обещал, Синан предал готовата джамия. А султанът, който смятал това за невъзможно, за да се извини на архитекта за грубостта си към него, му подал ключовете на джамията и му казал: „Ти трябва да отвориш Божия дом, който съгради, с чистото си сърце и с молитвите си!“.

Такъв гений бил Синан. Всяко негово творение било уникално! Той никога не се повтарял — винаги правел нещо съвсем различно!

Реших, че Йекта е свършил, но в очите му проблесна някакво дяволско пламъче.

— Бога ми, Невзат — изрече многозначително той, — ако бях на мястото на убийците, нямаше да правя препратки нито към гърците, нито към римляните, нито към османците, а само към Синан! Към нещо, съградено от него. Защото нито един крал или император, които са минали и заминали, нито един султан или везир не са дали на този град толкова много произведения!