Паметта на Истанбул

Константинопол — градът на Константин

Това беше пир за победата, прослава на храбростта, освещаване на успеха. Императорът беше стигнал дотук през мрачните северни гори. Беше преминал през мъгливите дни и дъждовните нощи, през битките и глада. Беше стигнал дотук с цената на кръвта и смъртта. И въпреки предателството на римските сенатори. Не бе изгубил надежда дори в миговете на най-голямо отчаяние. Беше стигнал дотук с храбростта на воините си, чиито имена дори не знаеше. Без да се предаде на смут дори след поражение. Без да изгуби вярата си в победата. Издигайки волята си като стоманен щит. Преминавайки през непристъпни планини, обширни долини, коварни блата, прекосявайки морета и пустини. Неотклонно следвайки стъпките на дедите си. Така беше стигнал дотук!

Император Константин се взираше в бога. Главата му беше високо в облаците, закрили небесата и плуващи в синевата като бели платноходки. Те бяха засенчили и седемте лъча на бога. „Дали не е някакъв знак това? — помисли си императорът. — Дали богът отново не ми праща някакво знамение?“ Отговорът дойде с вятъра, изтрил един по един белите облаци от небето и открил озарения лик на Аполон.

Константин гледаше бога. Лек ветрец се разхождаше по площада, разнасяйки навред аромата на пролетните цветя и леко развявайки лилавата му благоуханна мантия. Императорът впи поглед в короната му, разпръскваща светлината на седемте си лъча49. Приличаше досущ на неговата. Плъзна поглед към лика на бога — широкото му чело, уверените му очи, красивия му нос, гордо стиснатите устни. Сякаш видя самия себе си в него и се усмихна щастливо на бога, гледайки града от птичи поглед.

Императорът не откъсваше поглед от бога, извисил се върху колоната, стигаща сякаш до небесата. Беше различен от онзи, който беше съзрял навремето близо до Рим. Видът му, тялото, гласът му бяха съвсем различни. Този бог не приличаше на никой друг. Макар да не разпръскваше светлина като Аполон, беше изписал върху небето: „Тук ще победиш!“. Бог, който носеше кръста на Исус. Бог, който се беше запечатал в синевата на небето. Бог, който беше предрекъл победата на Константин. Бог, който като римски владетел беше събрал в себе си силата на всички божества.

Императорът гледаше към бога. Но това не беше Аполон. Виждаше собствената си власт над три континента с четири сезона и седем климата. Под покровителството на този бог съзираше собственото си господство в границите на единния Рим, разпрострял се от край до край. „Един Рим! Един бог! Един император!“, извика той. Могъщият му глас развълнува тълпата зад него, както вятърът класовете на нивата. „Един Рим! Един бог! Един император!“, повтори мощно тълпата. Този възглас прокънтя над площада и достигна до ушите на стария бог, изваян от мрамор.

Константин се взираше в бога. Беше 21 май, последният ден от тържествата, продължили четирийсет дни и четирийсет нощи. Денят, в който всички повярваха, че този човек щеше да промени историята! Денят, който промени историята! Денят, за който щяха да разказват приятели и врагове. Денят, след който Рим не беше вече същият. Денят, в който се роди Новият Рим! Денят, в който новият Рим получи своята нова столица! Денят, в който император Константин освети новата си столица с тази величествена колона!