Паметта на Истанбул

Не разбирате ли — ние сме жертвите!

Щом стигнах до пристанището на ферибота за коли на Сиркеджи, само на няколкостотин метра от паметника на Ататюрк — и чух изстрелите. Три гърмежа последователно разцепиха безмълвието на нощта. Отнякъде се разлетяха с писък уплашени чайки. Заедно с тишината на нощта започна да се разпръсква и тъмнината. Чувството ми за справедливост, в което се опитвах да се скрия, предавайки приятелите си, се разби на парчета. „Проклет да съм! Какво направих?“

Представих си лежащите в кръв Йекта и Демир. На мястото на първата жертва — Недждет Денизел. Али е застрелял и двамата. Без да ги слуша… Какво друго можех да очаквам? Със собствените си ръце бях изпратил приятелите си на сигурна смърт. А заместникът ми бе направил нужното — беше убил и двамата. Адем Йездан им бе отнел щастието, а аз — живота!

— Какво направих? — извиках високо аз. — Какво направих?!!!

Гласът ми се чу извън колата, отекна в пустия асфалт:

— Какво направи ти, Невзат?

Гласът ми се понесе във вихъра от крилете на чайките, излетели в мрака като някакви призраци:

— Какво направи ти, Невзат?

Прозвуча като ехо, ударило се в борда на акостиращ кораб:

— Какво направи?

Панически натиснах газта на моята бракма. Сякаш разбрало важността на момента, цялото купе се разтресе и колата ми, видяла какво ли не, се засили напред. Не бях изминал и десетина метра — и видях джипа на Йекта да се носи към мен. Първо си отдъхнах с облекчение — значи, нищо лошо не се беше случило на приятелите ми. Махнах крака си от газта и погледнах през предното стъкло на джипа. Видях Йекта. Беше въоръжен, целият приведен напред и притиснал с гръд волана. Прелетя като светкавица покрай мен. Дори не бях сигурен дали ме е видял. Какво се случваше? Не можех да следя Йекта, имаше бариера помежду ни. А и да я нямаше — не можех да го настигна. Какво ли се бе случило с Али и Зейнеб? Йекта бягаше, дано на тях да им нямаше нищо. Отново натиснах газта.

Щом се приближих до паметника на Сарайбурну, и видях Зейнеб. Стоеше пред него с гръб към шосето. Май държеше нещо в ръката си, може би пистолет. Набързо оставих колата на моста при входа на парка „Гюлхане“. Под разтревожените погледи на двете постови войничета на входа на военния гарнизон, вдигнали аларма при изстрелите, хукнах към статуята на Ататюрк на отсрещната страна.

Не грешах — Зейнеб беше насочила беретата си, която държеше с двете си ръце, към някого. И аз извадих оръжието си. Първо ми се стори, че това е Али. Но това бяха глупости — защо Зейнеб ще насочва оръжието си срещу него? В това време зад моя помощник се показа едрата глава на Демир. Носеше каскет, фалшивата му брада се беше посмъкнала от лицето. Оръжието на Зейнеб беше насочено не към Али, а към Демир. Да, Демир беше взел Али за заложник. Първо реших, че не съм видял добре, но не, приятелят ми беше опрял дулото на пистолета си в дясната буза на Али. Поразително — нашият ветеринар да вземе Али за заложник… Лицето му беше обърнато натам, откъдето идвах, и затова той пръв ме видя — още преди Зейнеб.

— Здравей, Невзат! — с ледена усмивка на устните си проговори Демир. В очите му се четеше дълбоко отвращение. — Значи, най-сетне ни откри, но закъсня.

Приятелят ми, когото, като чух изстрелите, помислих за убит и се проклинах за това, ми говореше с дързък тон, все едно бяхме врагове. Никога не го бях виждал така. Да, беше дистанциран, много-много непроявяващ чувствата си човек, да, като деца си съперничехме доста, но никога не ме беше гледал с такава злоба. За пръв път осъзнах съвсем ясно, че престъпленията са дело на моите приятели. Наистина, Демир може да е извършил тези зверства, може да е заловил един по един жертвите и да ги е убил без жал, планирайки методично и точно всичко до последната подробност, и да е следвал плана си минута по минута. Но какво го е накарало да го направи? Голямата любов, която изпитваше към Хандан ли? Защото не можеше да забрави първата си любов ли, дългокракото слабичко момиче, макар то да се беше омъжило за най-добрия му приятел? Докато беше жива Хандан, той не можеше да направи нищо. Колкото и да се измъчваше и да страдаше, не би могъл да навреди на Йекта. Но когато Хандан загина, може би намери добра причина да си го изкара на живота? Вече имаше истински врагове, които да унищожи. Ами Йекта? Как той се бе превърнал в негово оръдие? Как ли? Ами за да си отмъсти за смъртта на жена си и детето си, разбира се. Вече беше много късно…

— Моля те, Демир — проговорих му с искрен глас, надявайки се да му припомня приятелството ни, забравено от него. — Няма нужда от оръжие и насилие. Можем да поговорим и да оправим нещата…

Рязко поклати глава.

— Остави тези празни приказки, Невзат. Нищо не можем да оправим.

Не, никога нямаше да се помирим. Али се размърда в ръцете му — беше натиснал по-силно дулото в слепоочието на помощника ми.

— Не мърдай, ще ти пръсна мозъка.

Изглеждаше толкова решителен, че даже аз повярвах, че може го направи. Нашият Демир беше изчезнал, на негово място се беше появил някакъв звяр.

— Не се сърдете, шефе — засрамено проговори Али. Вместо да се тревожи за собствения си живот, глупавото хлапе се срамуваше, че е попаднал в ръцете на убиеца. — Не биваше да става така, но като го видях — и се поколебах, не бих си и помислил, че вашият приятел ще се окаже убиец.

Демир ядно разтърси Али.

— Ние не сме убийци! — гласът му отекна на малкия площад. — Не разбирате ли, ние сме жертвите! Истинският убиец е той! — посочи с дулото на пистолета си надолу към земята. Там, под паметника, лежеше трупът на Адем Йездан с прерязаното гърло. Беше с дрехите, с които го видях тази сутрин. — Адем Йездан и хората му са убийци! — повтори моят приятел. — Ние сме жертвите! Ти най-добре знаеш това, Невзат!

— Знам, Демир. Те са убили Хандан и Умут — заговорих му съвсем кротко аз, за да го успокоя.

— И тримата работници! — добави той с безумен поглед. — За да спечелят повече пари. За да са по-силни… Унищожиха града… Нашият град, Невзат! Те откраднаха детството ни… Погубиха спомените ни!

Зейнеб, която се опитваше да разбере всичко това, напълно се обърка и не издържа да не попита:

— Вие познавате ли го, господин главен инспектор?

— Как да не го познавам, Зейнеб! — нарочно повиших глас аз, за да ме чуе и Демир. — Той ми е приятел от детинство. Какво се е случило тук? — попитах аз, преструвайки се, че нищо не знам.

Приятелят ми чу всяка моя дума.

— Аз да ти кажа какво се е случило. Дойдохме тук да оставим тоя негодник. Както беше предложил Йекта. Нали в Древен Рим колесниците, след като обиколели седем пъти хиподрума, се връщали пак там, откъдето са тръгнали. И той предложи да оставим последния труп на същото място, на което бяхме положили първия. Да затворим кръга, така да се каже. Това и направихме, както виждаш. Но нали го знаеш Йекта, той не е много по тия работи, забравил монетата в джипа. — На лицето му се появи някакво дяволско изражение. — Знаеш, че при труповете оставяме и монети, нали? — каза той и направи малка пауза, преди да продължи: — Но не за да ти подскажем на теб… а за вестниците, които щяха да пишат за тези убийства, и така да припомним за великата история на този град! По този начин сума ти невежи тълпи, живеещи в него, щяха да научат историята му — поне от вестникарските статии… Както и да е. Та Йекта влезе в джипа да търси монетата и изведнъж тоя младеж се появи отнякъде — разтърси яко той Али. — И като се развика: „Стой!“. А до него — това момиче, което ме гледа с такова отвращение… Мен не ме видяха, понеже бях зад паметника. Йекта обаче не спря, а тръгна да вади пистолета, за който чичо Рауф имаше разрешително. Горкичкият, той и без това, обвит в черния чаршаф, не можеше да се движи спокойно и май се омота в него. Това беше сгоден случай за твоя човек и той моментално натисна спусъка и стреля три пъти. Още с първия куршум рани Йекта. Ако не се бях нахвърлил отгоре му, последните два куршума щяха да се забият в тялото на приятеля ми от детинство. Като скочих отгоре му — и не можа да мръдне!

— Както ви казах, господин главен инспектор — отново се размърда Али в железните ръце на Демир, — аз реагирах бързо и ако беше някой друг, веднага да съм го свалил на земята, но като видях приятеля ви — и се поколебах за миг.

— Истината казва — уважително погледна Демир към заложника си. — Като ме видя, и се поколеба. — Наведе се към ухото му и прошепна: — Де да не ме бяхте видели миналата сутрин! Всичко щеше да е много по-лесно!

Не, не играеше някаква садистична игра — искрен беше!

— Станалото — станало — казах аз, сваляйки дулото на пистолета си към земята. — Няма нужда да се пролива още кръв. Още повече че и Йекта е ранен. Хвърли оръжието си и час по-скоро да го намерим и да го закараме в болницата…

Изсмя се, сякаш е чул нещо много смешно. Някаква фалшива усмивка се изписа на устните му. Махна фалшивата брада от лицето си и я захвърли. Тънкият морски ветрец я подхвана и понесе към вълните.

— Недей, Невзат, не го прави! — каза развеселено той. — Говориш като скапаните полицаи от още по-скапаните холивудски филми. Не разбра ли, че всичко е дотук?

Наистина не бях разбрал какво означаваше това негово „всичко е дотук“. Да не би да си мислеше да ни убие наведнъж и тримата и да избяга? Или ми казваше нещо друго — че за него изход няма? Реших да действам, сякаш точно това беше вярното.

— Защо да няма? Имали сте истински причини. Те са довели до смъртта на любимите ви хора. Това се смята за сериозен довод. Ще намерите добър адвокат, който да пледира, че в разстроено душевно състояние сте извършили престъпленията…

— Изобщо не се мори — прекъсна ме Демир. — В най-добрия случай ще ни дадат двайсет и пет години. Не мога да лежа толкова време в затвора. Всъщност не двайсет и пет години, един ден не бих могъл да излежа в пандиза… — Престорената му веселост се беше изпарила напълно. Продължи с отчаяние в гласа: — Разбери, Невзат! Тази работа свърши!

Щях да го попитам какво е свършило, но не ми даде възможност. Трябва да се бе уплашил, че поговорим ли си още малко — и цялата му решимост ще се изпари, затова грубо блъсна Али. Докато помощникът ми се клатеше във въздуха, бързо насочи пистолета към лицето му. Може би нямаше да стреля, но не можех да поема този риск. Защото Али беше ранил Йекта, защото този Демир срещу мен сега не беше онова момче, което познавах от „Балат“, а убиец, отнел живота на седем души, без да му мигне окото. Вдигнах оръжието си. За миг очите ни се срещнаха.

— Демир, моля те, не го прави! — Молех го съвсем искрено. — Моля те, Демир, можем да оправим нещата…

Горчива усмивка се разля по широката му брадичка.

— Да ги оправим? — Не, не ми вярваше. — Не можем да ги оправим, Невзат! — прошепна той.

Лицето му се промени, все едно ми казваше: „Моята свърши!“. С рязко движение се обърна към Али и се прицели, без съмнение, щеше да натисне спусъка. Реагирах по-бързо от него. Стрелях два пъти един след друг. Едрото тяло на Демир се разтърси два пъти под лунната светлина, обляла малкия площад. Първо падна на колене, после по гръб — до тялото на Адем Йездан. Хук-нах към него.

— Внимавайте, шефе! — предупреди ме Зейнеб. — Пистолетът е все още в ръката му!

Така беше, но дори не беше хванал дръжката му. Окопитилият се Али се протегна и го взе. На мен вече ми беше все едно — само бързо се наведох към Демир.

— Защо го направи, Демир? Защо?

Усмихна се. Това си беше неговата усмивка, усмивката на моя близък приятел! Малко дистанциран, но с тази негова сърдечна усмивка! От самото начало е играел някаква роля! Искал е да го убият! Протегна вече обезоръжената си ръка към мен. Хванах я. Впи блестящите си под лунната светлина очи право в мен.

— Нямахме друг изход — прошепна едва-едва. — Не се сърди, Невзат! Нямахме друг изход!

После впери поглед в месечината, сякаш е видял нещо безкрайно интересно. Очаквах да ми каже: „Колко странно, Невзат! Никога не съм виждал такава луна!“. Но не го направи. Така си и остана, с поглед, вперен неподвижно в една точка.

— В пистолета не е имало патрони, господин инспектор!

Чух думите на Али, но въобще не се учудих. Демир беше казал истината — те не бяха убийци, бяха жертви. Още преди да убият жертвите си, жертвите им отдавна ги бяха унищожили и двамата — и Йекта, и Демир.