Паметта на Истанбул

Да е свята победата на султан Мехмед, син на Мурад хан

Ще дойде денят, в който Константинопол ще бъде завладян. Колко честит е воинът, който ще го завземе, и колко честит е пълководецът, който ще го завземе! — преведе моментално мъжът, изправен до Зейнеб. И двамата гледаха арабския надпис върху плочата на тюрбето на султан Мехмед Фатих на входната врата, зад която се редуваха високите зелени кипариси с белите мраморни надгробия.

— Същият хадис е написан и вътре в тюрбето му — понечи да продължи мъжът, но спря, като ни видя зад себе си, и рязко се обърна обидено.

Но Зейнеб ни превари:

— Здравейте, шефе!

Неприязънта в погледа на непознатия се стопи.

Зейнеб ни представи:

— Главен инспектор Невзат, Джеваз ефенди, главен имам на джамията „Фатих“.

Противно на очакваното, той не беше старец в преклонна възраст с провиснала до гърдите брада, а млад човек около четирийсетте, без брада и без мустаци.

— Здравейте, Джеваз ефенди — подадох му аз ръка. — Как сте?

Приятелски я стисна и отвърна:

— Слава на Аллах, добре. Ще се моля и за ваше здраве.

— Джеваз ефенди много ни помогна, шефе — рече Зейнеб и заразказва с подробности какво се беше случило.

Слушах я, но едновременно разглеждах и голямата градина в двора на тази историческа джамия, в която отдавна не бях идвал. Накратко, нашите издирили Джеваз ефенди, понеже в полицията по телефона бяха получили съобщение, че върху мраморната поставка за ковчезите — мусаллата, е намерен труп с отрязани китки и без глава. Но не той бе открил мъртвеца, а събрали се за погребално служение хора. Като не дошъл назначен от общината имам, повикали главния имам и той веднага пристигнал, мислейки, че ще има сюнет, а не погребение. Но странностите през този ден не свършили с отсъствието на общинския имам, скоро се разбрало, че и близките на покойника ги нямало в двора на джамията. Джеваз ефенди усетил, че има нещо нередно, и решил да погледне в ковчега, и така открили трупа с отрязаните ръце, чиято глава бе изпратена на Лейля Баркън. Главният имам разкрил и как трупът се е оказал в джамията — четирима души от служителите му потвърдили, че ковчегът бил докаран с бял микробус. В него имало брадат мъж и жена, цялата покрита с черна бурка. Тоест същите лица, които беше видял и описал снощи пазачът от охранителната будка при хотелския комплекс „Конаците на Ая София“. Пристигнали откъм главния вход на джамията… Брадат мъж с очила. „С божията помощ — казал той, — помогнете да пренесем покойника“, и четирима души веднага се притекли на помощ, хванали ковчега и го свалили от колата. Единият дори се сетил да попита: „А защо не сте го докарали с общинската кола?“. Брадатият обаче преспокойно отвърнал: „Днес много хора се представиха пред Аллах и общината не можа да ни отпусне кола на нас. Даже и имам казаха, че ще изпратят по-късно…“.

Никой не се усъмнил и сигурно затова не са се и сетили да запишат номера на белия бус. Четиримата само нарамили ковчега с покойника в желанието си да помогнат на близките на починалия и го поставили надлежно върху мраморната мусалла. Там си и стоеше, когато пристигнахме. Върху първата от четирите поставки вдясно на вратата към тюрбето на султан Мехмед Фатих.

Докато тримата се приближавахме към него, се сетих за нещо, което Зейнеб изобщо не беше споменала.

— А монета? Нямаше ли монета до трупа?

— Не ви ли казах, господин главен инспектор? Как може да няма? Разбира се, че имаше.

Обърна чантата към себе си и извади найлоновото пликче, в което беше прибрала златната монета. Върху монетата се виждаше надпис на арабица, вероятно на османски. Подадох я на Джеваз ефенди:

— Можете ли да я разчетете?

— Разбира се — отговори той, поемайки пликчето. — Няма никакво съмнение, че е от времето на султан Мехмед хан. — За миг се обърна към мен: — Да ви преведа ли целия надпис?

С усмивка поклатих глава.

— Ще се радвам да го направите.

— Добре…

Приближи монетата към очите си.

— От тази страна пише следното: Daribün nadri sahibül izzi vennasri filberri velbahr, или това означава: Който е сякъл тази жълтица, с Божията воля е прославен и на сушата, и в морето, и е велик и достоен човек. — Обърна монетата от другата страна и продължи да разчита османския надпис: — А тук е написано: Синът на Мурад хан, султан Мехмед, да е свята победата му. Изсечена в Константинийе през 882-ра, но годината 882 е по хиджра183, ако обърнем датата според Григорианския календар, ще се получи 1447 г. — тогава е сечена. Двайсет и четири години след завладяването и четири преди смъртта на султан Мехмед Фатих.

Отново имахме монета от времето на владетеля, отново сцената на събитията беше историческо място. Да — убийците не бяха сменили методите си. Променено беше само времето, по което се оставят жертвите — от полунощ го бяха преместили на пладне. Нищо повече. Добре — ама защо? Може би за да ни заблудят? Разбрали са, че вече се досещаме къде ще сложат следващия труп. Така че, ако досега бяхме сгрешили по отношение на всички предполагаеми места, вече трябваше по-сериозно да се замислим къде щяха да оставят поредното тяло? Това беше най-важният въпрос. И за убийците, и за нас. Бях го задал на Лейля Баркън, но той остана висящ, след като получихме главата на нещастника, чието тяло лежеше в ковчега пред нас. Погледът ми се плъзна към скромно облечения главен имам. Може би Джеваз ефенди можеше да ни даде някаква идея за това? Ако нещата са се пренесли вече в османския период, то следващото място би могло да бъде джамията на някой султан? Но преди да подхвана тази тема, трябваше добре да огледам тялото на жертвата.

С помощта на Джеваз ефенди вдигнах капака на ковчега. Пред очите ми сякаш оживя картината, която ми описа Зейнеб по телефона. Отрязаните длани на двете ръце сочеха по посока на Едирнекапъ, Адрианополската порта, а съединените една с друга във формата на стрела ръце — към „Шехзадебашъ“184.

Там, където би трябвало да е главата, зееше празнота. Но гледката не беше толкова страшна, по-скоро — тъжна. Тялото ей така някак си трогателно лежеше в ковчега, като ствол на дърво, изгубило клоните и листата си.

— Къде ли са намерили ковчега? — запитах главния имам. — Лесно ли е да се вземе ковчег?

— Лесно, господин главен инспектор. Защо да не е? Щом кажете, че имате някой починал, всички се втурват да ви помагат — отговори той и тъжно загледа трупа. — За тия, които са извършили тоя ужас, ще е лесно — дори няма да им мигне окото да излъжат.

Не се боеше да гледа мъртвеца. Даже не трепна.

— Май не ви въздейства гледката на трупове? — запитах го аз. — Трябва да сте свикнали.

Хвана капака от противоположната страна и още преди да го наместим обратно, посочи към убития:

— Мъртвите не могат на никого да навредят, господин главен инспектор. Злото идва от живите, от хората, напуснали правия път.

Затворихме ковчега и чак тогава го попитах отново:

— Ами ако умрелите са грешни? Ако са престъпници? Ами ако онези, които са причинили смъртта им, са прави? Вижте само — отрязали са ръцете от китките. Това трябва да означава нещо?

— Великият Аллах решава кой е прав, кой е крив. Само той знае това. Но кой каквото и да прави, не приляга на нито един раб божи да отнеме живота на друг — рече той смръщено. — Така е, какъвто и грях да е сторил този нещастник, не е заслужил това.

— Ами стореното от султан Мехмед Завоевателя? — попитах аз, но не за да поставям под въпрос делата му, а само за да проверя до каква степен думите на Лейля Баркън отговаряха на истината.

Беше важно да разбера дали убийците са имали модел за престъплението си, който да следват? Обаче главният имам нямаше ни най-малка представа за какво му говорех и учудено се вторачи в мен. Посочих му ковчега.

— Тези, които са направили това с този човек, са взели пример от Фатих. — Виждах, че все още не разбира за какво му говоря. — Става въпрос за Атик Синан, който е изградил тази джамия. Фатих първо му отрязал ръцете, след това го убил.

Лицето му потъмня, за разлика от белите мраморни плочи, светнали подир краткия дъжд под сияйните лъчи на яркото майско слънце.

— Това са легенди… Кой може да каже какво точно се е случило преди повече от петстотин години? Освен това не подхожда на нас, скромните раби божи, да съдим един владетел, прославен в хадисите от самия Пророк.

Не исках да гневя Джеваз ефенди, от когото очаквах да получа важни сведения.

— Не ме разбирайте погрешно, не искам никого да критикувам, само че дали има такава легенда, или не…

— И да има… — рязко ме прекъсна този иначе благ човек. — Ако великият султан не бе построил тази джамия, може би тук щеше да се извисява някоя огромна църква. Апостолска… Изграждайки тази джамия, Фатих е разчистил пътя за ислямизацията на града. Защото може да го покорите с меч, но за да го спечелите наистина — трябва да завоювате сърцата на хората. А това е могло да стане, като се превърне Истанбул в розова градина. Затова са построени и толкова много внушителни джамии, кюллийета. Да, инспектор Невзат, това тук не е било само джамия, а комплекс с медресе, начално училище, болница, гостоприемница, кухня, библиотека, кервансарай и баня. Фатих е съградил буквално един малък град. Поставил е основите на един съвсем нов мюсюлмански град.

— Разбирам — рекох аз, опитвайки се да вляза в неговия тон, но като подхвана тънката струна, и вече нямаше спиране Джеваз ефенди, дори не ме слушаше.

— И всъщност не е Атик Синан, който е придал окончателния вид на джамията.

— Така ли? — попитах аз като любознателен ученик, жаден да научи нещо ново. — Кой тогава?

— Архитектът Мехмед Тахир ага.185

Наистина започна да става любопитно! Без да обръщам внимание на намигванията на Зейнеб, която ме питаше със знаци дали да ме спасява, го заразпитвах още по-подробно.

— Как така? Атик Синан не я ли е завършил?

— Завършил я е, как да не я е завършил — отвърна той, а в очите му този път просветна лек укор към моето невежество. — Но след почти триста години, а и след преживяното земетресение тя се е превърнала в развалини. Султан Мустафа ІІІ, който управлявал по онова време, поръчал на Мехмед Тахир ага да я поправи. Но е имало толкова щети, че той на практика я е построил наново.

Погледнах джамията: минаретата, съперничещи си със стройните кипариси кой ще се извиси по-нависоко в небето, куполите, наподобяващи готови да разцъфнат цветни пъпки, белокаменните й стени, дървените й прозорци — огледах я цялата.

— И не мислете, че султан Мехмед Фатих е вече далеч от нас, нищо подобно, той никога не ни е напускал. Неговият свят дух е винаги с нас в този молитвен дом!

Забелязах, че гласът му потреперва от силните чувства. Той вярваше с цялото си сърце в думите, които изричаше. Очите му се навлажниха от вълнение, долната му устна леко се изкриви настрани.

— Розовоуханният дъх на този велик човек е винаги около нас, сянката му — постоянно е върху нас. Колко пъти много от нашите мюезини са виждали силуета му между кипарисите при сутрешния езан!

Сигурно не съм успял да прикрия достатъчно изражението на лицето си, защото той се натъжи:

— Не вярвате, нали? Не ви се сърдя. Ако не го бях видял със собствените си очи, сигурно и аз нямаше да повярвам. Да, наистина го видях… Също както сега ви виждам. Преди две години, в един от дните на Рамазана, този велик султан се яви пред очите ми в собствения си облик.

По всичко си личеше, че не лъжеше — беше много искрен! Може да е имал някаква халюцинация, пък да си е помислил, че е истина. Каквато и да бе тази история, той успя да ме накара да го изслушам с интерес. Погледнах стоящата на крачка зад нас Зейнеб — и на нейното лице се беше изписало любопитство. Като забеляза въздействието на думите си върху нас, имамът се отърси от усещането си за отчужденост отпреди малко и отново се впусна да разказва със страст:

— Беше преди сутрешния намаз, в джамията нямаше никой. Бях дошъл отрано, още за нощния намаз. Извърших си молитвата и тъкмо се канех да изляза за следващия абдест, когато видях някакъв лъч вътре в джамията. Толкова силна бе светлината му, че сякаш щеше да изгори очите ми. След няколко секунди обаче постепенно свикнах. И забелязах някой да стои вътре в тази светлина. Вгледах се внимателно — и разбрах, че това е обичният раб божи султан Мехмед Фатих. Точно пред минбара — с орловия си нос, тънката си брадичка, уверения си израз. Беше приклекнал на едно копринено килимче, което сякаш плаваше във въздуха на метър от пода на джамията. Аз застинах на мястото си. После лекичко се оттеглих, за да не обезпокоя този свят дух. Отпървом на никого не можех да кажа за това. После отидох при тогавашния главен имам Садък ходжа и му разказах най-подробно какво ми се беше случило.

Притеснявах се да не сметне, че го занимавам с глупости, да не ми се подиграе, че не съм си доспал и съм сънувал наяве, но той не го направи. Тъкмо обратното — веднага ме задърпа да го заведа в джамията и да му покажа мястото, където бях видял великия султан. „Къде точно видя султана?“, развълнувано ме разпитваше той. И аз му показах. „Сигурен ли си? — попита ме пак настоятелно. — Сигурен ли си, че си го видял точно пред минбара?“ „Сигурен съм“, отвърнах му аз и дори се заклех. Тогава вече ми повярва. „Гробницата на султана е точно под този минбар — прошепна ми в ухото имамът. — Значи, когато ние, смъртните, се оттеглим, тогава той излиза да се моли на Аллаха.“

Доколкото знаех — гробницата на великия султан беше отвън в тюрбето му, а от там до минбара в джамията имаше голямо разстояние. Тъкмо да го попитам: „Да няма грешка, ходжа, тюрбето е навън, а минбарът — вътре в джамията“, и той ми заразказва историята, която беше прочел и запомнил от един роман на Екрем Кочу:

„Една година при управлението на Абдулхамид ІІ кварталът «Фатих» се наводнил — дали от многото дъждове, дали от някоя спукана тръба, не се знае, но сума ти къщи, дюкяни, джамии, улици останали под водата. През нощта на някои хора от квартала им се присънил султан Мехмед Фатих. Той влязъл в сънищата на мнозина и ги молил сърцераздирателно със сълзи в очи: «Давя се! Спасете ме!». Сънувалите този сън го заразказвали по пазарищата и кафенетата и не след дълго слухът за него достигнал и до ушите на султан Абдулхамид, който тайно извикал командира на пожарната команда на квартала «Фатих» Мехмед паша и му заповядал да провери състоянието на гробницата. Мехмед паша взел няколко свои доверени мъже, като ги заклел да не казват нищо, и влязъл с тях в тюрбето. Вдигнали дървения капак на саркофага и изкопали гробницата. Копали, копали, слезли с метри надолу — обаче не открили никакви останки от великия султан. Най-накрая се натъкнали на железен капак. Вдигнали го и видели някаква каменна стълба под него. Спуснали се по нея. Долу имало огромна крипта и се сетили, че преди това тук била църквата «Светите Апостоли»186. Уплашили се, като си спомнили, че тук са били гробниците и на такива императори като Константин и Юстиниан. Но понеже били обещали на султан Абдулхамид, въпреки страха си продължили напред в криптата, докато не намерили огромен шестоъгълен пиедестал. Ковчегът на Фатих бил точно върху него. И като го отворили, видели, че тялото му изобщо не се било разложило.“

Това ми разказа на мен Садък ходжа. Някои хора вярват, че също като тялото на Еюб ел Енсари и това на Фатих не е изтляло, а се е мумифицирало, и според нашия ходжа именно негово е било откритото недокоснато и напълно запазено в криптата. И всъщност тъкмо затова набързо са затворили и криптата, и стълбата, и гробницата. Султан Абдулхамид най-строго предупредил началника на пожарната Мехмед паша на никого да не издава това. Но човешката природа е такава, че той не издържал да пази тайната в себе си и при едно приятелско събиране разказал на сътрапезниците си за видяното. И така историята се разнесла и попаднала и в историческите документи. Разбира се, някои повярвали, други сметнали историята за градска легенда, но странното е, че мястото, за което казали, че са открили ковчега, се пада точно под нашия минбар. Веднага попитах самия Садък ходжа да не би да е грешка, да не би да се залъгваме с една легенда, но той сложи дланта си върху моята и ме погледна право в очите. „Отначало и аз се усъмних — прошепна тихо той. — Но ти си го видял да кланя намаз точно пред минбара, и аз вече съм сигурен, че това е истина.“ Ходжата крачка по крачка пресметна, че гробът на великия султан е точно под мястото, където и аз съм го видял.

Докато ни разказваше това, очите на Джеваз ефенди се изпълниха с влага и две сълзи се стекоха по страните му. Не изказах съмненията си на глас, за да не го оскърбя. Но онова, което всъщност исках да разбера, бе къде биха оставили убийците следващите си жертви.

— Джеваз ефенди, в този вид джамии… — направих опит да го попитам аз, но той ме прекъсна.

— Кои джамии? За султанските джамии ли ме питате?

Той употреби арабската дума „селятин“. Бях я чувал, но не можах да си спомня какво означаваше.

Сякаш прочел мислите ми, имамът поясни:

— Това е множественото число на думата „султан“. Тези джамии са правени за султаните и техните съпруги. Всяка има най-малко две минарета. Султанските джамии винаги са кюллийета, комплекси. Първата е тази тук, молитвеният дом на султан Фатих. Те обикновено са отворени по всяко време на деня. Повечето от тях са изградени от трофеите, получени при походите. Обаче султан Ахмед І, който не е участвал в нито един поход, не е сметнал за нередно да построи джамията „Султан Ахмед“.

Всички тези подробности за османските молитвени домове бяха много интересни, но нас ни интересуваше друго — пред коя джамия ще оставят убийците новата си жертва?

— Коя е втората султанска джамия?

Джеваз ефенди отговори, без да се замисли и за секунда:

— Джамията „Баязид“. Направена е от сина на Фатих — Баязид. И тя има кюллийе. Знаете къде се намира, нали? На площад „Баязид“.

Джамията „Баязид“ беше в същата посока, в която сочеха отрязаните ръце на жертвата. Дали пък там не беше мястото, на което щяха да оставят следващия труп? Джеваз ефенди обаче неправилно изтълкува замисления ми вид.

— Но ако ме питате коя е най-красивата сред султанските джамии, разбира се, че отговорът ми ще е: „Сюлейманийе“.