Паметта на Истанбул

Убийството не е работа за всеки

Докато отварях малкото прозорче, за да разпръсна тежкия въздух в кабинета си, където отдавна не се бях отбивал, си мислех, обладан от любопитство, какво ли щеше да ми каже Лейля Баркън. Но директорката на музея „Топкапъ“ не ме остави дълго да гадая — докато да седна зад бюрото си, и тя се появи на вратата.

— Здравейте, Невзат бей, надявам се да не отнемам от времето ви.

Беше в тъмнолилав костюм с бяла блуза. Беше събрала отзад косите си, които вчера бяха доста разпилени. Така цялата привлекателност на лицето й се беше открила! Станах и й подадох ръка.

— Влезте, заповядайте, Лейля ханъм!

Приятелски стисна подадената й ръка.

— Щях да ви се обадя, но не си записах телефона ви.

Говореше някак стеснително. Може би защото си спомни как вчера, като отидохме в дома й, ни се беше скарала, че не сме й се обадили предварително. Както и да е, това бяха подробности. Важното беше, че при цялата си заетост беше дошла да се види с мен.

— Няма нищо — отвърнах й аз. — Имам време, заповядайте, седнете! — посочих й креслото пред бюрото ми.

— Благодаря!

— Какво ще пиете? Какво да ви предложа?

Погледът й се плъзна по шишето с вода върху бюрото ми.

— Само чаша вода. Не искам да ви отнемам много време. А и аз съм оставила куп недовършени неща, за да успея да дойда. След две седмици министър-председателят на Швеция ще посети нашия музей и все още върви подготовката ни за това.

Докато й наливах вода в чашата, която извадих от шкафа, я попитах каква е причината да дойде сама до управлението.

— Трябва да е за нещо важно така да зарежете делата си и да дойдете дотук.

— Важно е — отвърна, посягайки към чашата Лейля. Отпи една глътка и продължи: — Всъщност исках да говоря с вас за две неща…

— Да, слушам ви! — казах аз, за да я окуража.

Остави чашата си върху бюрото ми.

— Първото е за Намък — погледът на пъстрите й очи се закова върху лицето ми. Очите й май по-скоро бяха зелени. Не толкова яркозелени като очите на Евгения, по-меки, по-прозрачни и по-светли. — Сигурно сте чели досието му… — В гласа й имаше повече тревожност, отколкото напрежение. — Като бе задържан от полицията, е имал досие… Лежал е в затвора през периода на военния преврат от 12 септември.

— Знам. Ранил е двама полицаи, единият е бил спасен.

— И полицаите са го ранили… — Изведнъж разбра, че е направила грешка. Сниши глас и се опита да се посъвземе. — И Намък едва са го върнали към живота. Един от куршумите е все още в гръбначния му стълб. Макар да има много кадърни приятели хирурзи, те не се осмеляват да го извадят — все още има опасност да се парализира.

Първо в съзнанието ми оживя лицето на Намък — ироничният му, но самоуверен поглед. А след това от мъглата на отминалите събития изплува и онзи случай, който винаги щях да помня — смъртта на един младеж. Беше се случило пред една фабрика в Байрампаша. Никога не ще я забравя! Младежът се беше скрил зад железния фабричен портал. Нашите го спипали, докато разлепял афиши. Уж бил пазач на група, излязла на протест. Не беше работа на отдел „Убийства“, но в страната имаше военно положение. И военната власт беше мобилизирала всички полицаи, даже от пътния контрол, и ни принуждаваше да действаме като политическа полиция. Командващите военното положение бяха превърнали целия Истанбул в ловно поле. А нас — в ловджийски хрътки… Случеше ли се някъде нещо — всички, които бяхме наблизо, трябваше да се отправим натам. Цялата ни работа бяха превърнали в лов на набедени за терористи младежи. Макар силно да се съмнявах, че наистина бяха такива. Генералите обявяваха всеки, който беше срещу тях, за терорист или предател на родината, а нашата организация беше натоварена да залавя тези хора, да взема показанията им с изтезания и да ги хвърля по затворите. На някои почтени директори на полицията това никак не се харесваше, но повечето с голям ентусиазъм си сътрудничеха с военните. Както и да е. Младежът беше зад желязната врата на фабриката. Наредихме му с мегафона да излезе оттам. Отпърво не можеше да се реши. После го понатиснахме малко и се съгласи. Открехна вратата и излезе навън. Държеше пистолет в ръката си, но беше насочил дулото към земята. Още преди да го предупредим да хвърли оръжието, полицаят до мен откри огън, без да попита каквото и да било. Младежът се паникьоса и отговори на стрелбата и още с първия изстрел уби колегата. Нашите едновременно откриха стрелба… Момчето се разтресе като лист на вятъра. Мисля, че умря още докато стоеше прав на краката си. Тялото му се свлече като празен чувал на земята. Отидох до него. В големите му теменужени очи под високото чело се четеше не тъга за прекъснатия без време живот, а недоумението на един юноша, който сякаш ни питаше: „Защо ми причинихте това?“. Взех личната му карта. Ъшък Саръджан, пишеше върху нея. Погледнах рождената му дата — беше само на шестнайсет години.

— Знаете, колко страшен беше този период — рече Лейля и този стар кошмар потъна в думите й. — Не беше ясно кой кого е убил. Тъмен период. А Намък е бил много млад, много неопитен тогава… Участвал е във въоръжени акции, големи глупости е правил. Ама след това се е разкаял…

Помислих си, че и онова хлапе сигурно щеше да съжалява, ако не беше загинало, и сърцето ме присви, но не позволих това болезнено чувство да ме завладее отново. Даже обратното — принудих човека в мен да замълчи, а полицая — да заговори.

— След като е бил арестуван ли?

— Не, не — поклати тя отрицателно глава. — Още докато е бил в организацията, е бил на път да се откаже, но са го търсили и е нямало къде да отиде. Бил е в безизходица и се е укрил в една от квартирите на организацията. Точно тогава и полицията е нахълтала в къщата. Ще видите, че е така, даже да прочетете показанията на ранения от него полицай. Намък го е ранил в крака, ако е искал — можело е да го убие и след това да избяга. Но човекът му се примолил: „Имам две деца, не ме убивай!“. И Намък не го убил. Искал е само да избяга от там. Но същият този, когото Намък не застрелял, открил огън в гърба му и го ранил на две места…

Разказът й можеше да е съвсем достоверен. По онова време бях слушал толкова много подобни случаи, но сега ставаше въпрос за един заподозрян в убийство. Щеше да е грешка да проявявам разбиране. Добих хладно като лед изражение.

— Че какво да направи? Да остави да избяга човекът, убил другаря му и ранил самия него?

Май казвах това на самия себе си.

Лейля обаче не забеляза това и продължи:

— Прав сте, грешката е на Намък.

Вътрешният ми глас казваше друго, но полицаят Невзат отново надделя.

— Който живее с оръжие, умира от оръжие — изръси се някаква купешка приказка от устата ми.

— Да, разбира се, и аз харесвам тази сентенция… но онова, което исках да кажа, е, че Намък всъщност не е лош човек, Намък…

— Не може да убие никого — довърших изречението аз. — Затова не би могъл да убие и Недждет. Това ли искахте да кажете?

— Да — отвърна с облекчение тя. — Намък е миролюбив човек. Отвращава се от насилието. Ако го познавахте, и вие щяхте да го разберете.

— Не мисля, че Намък изгаря от желание да ме познава. Вчера не се държа никак приятелски с нас.

— Заради предразсъдъци — безпомощно отвърна тя. — Всичко това са взаимни предразсъдъци. Не се сърдете, но и вие ги имате.

— Аз ли?

— Не визирам лично вас, естествено, а имам предвид полицията като цяло. Винаги ни пречи, когато искаме да организираме някоя демонстрация.

Говореше за Дружеството за защита на Истанбул, но все пак я попитах:

— Кого имате предвид под „ние“?

— Ами говоря за дружеството ни. Нашата цел е да се противопоставим на разграбването на историческото и културното наследство на Истанбул, на замърсяването на почвата, водата, въздуха му. Но при всяка наша акция полицията е срещу нас…

Бях се притеснил. Подпрях лакти на бюрото и се наведох към Лейля. Тя се отдръпна, мислейки, че ще й възразя остро.

— Много жалко, но сте права, Лейля! Тази страна е пълна с предубедени хора. За съжаление, и нашите служители не са изключение от това — и те имат предразсъдъци. Ще говоря съвсем открито с вас. Нито политическото минало на вашия приятел, нито че навремето е ранил двама полицаи, не ни налага да го обвиним сега. Ние сме отдел „Убийства“, не сме политическа полиция. Но да убиеш някого, не е нещо, на което всеки е способен. Не всеки може да убива. Даже повечето хора не биха могли да убият себеподобния си. Макар че Намък е опитал. Да не говорим, че става въпрос не за обикновени граждани, а за двама полицаи, по които той не се е поколебал да стреля. Тоест, ако излязат други доказателства, казвам ви го с притеснение, Намък ще бъде сред заподозрените.

Красивите й очи потъмняха от мъка. Излъгах, за да успокоя нея и любимия й хирург, на когото щеше дума по дума да разкаже нашия разговор:

— Но не се притеснявайте, засега няма нищо такова. И се надявам час по-скоро да намерим убиеца, та и Намък бей да се отърве от подобни тревоги.

— Благодаря за откровеността ви — отвърна ми тя с израз на признателност. — Вие наистина сте различен!

Не можех да приема тази похвала и веднага я попитах:

— А второто нещо, за което искахте да говорим? Какво е то?

— Да — все още с развълнуван глас отговори Лейля. — Не знам доколко е важно, но има един човек, с когото Недждет се срещаше. Богаташ. — Видя, че я слушам с интерес, и продължи: — Адем… Адем Йездан.

За пръв път чувах това име.

— Кой е тоя човек? Какви връзки е имал с Недждет?

— Нарича себе си „туроператор“, но според мен е тъмна личност. Недждет го подкрепяше в тъмните му дела, така мисля аз.

Вчера не ни беше казала нищо подобно, но сетне като усети, че любимият й може да е в опасност, езикът й май се беше развързал. Сигурно имаше и нещо друго…

— Как точно го подкрепяше?

— Адем Йездан искаше да прави бизнес на Историческия полуостров, и по-специално, около „Султан Ахмед“. Имаше много проекти — като се почне от бутикови хотели и се стигне до големи бизнес центрове. Но да строиш в тази част на града, никак не е лесно. Затова Адем имаше нужда от някого, който много добре познава законодателството, отнасящо се до строителството в историческата част. Някой вътрешен човек. И Недждет стана кандидат за тази мръсна работа.

— Недждет за пари ли вършеше това?

— Естествено, за какво друго? — отвърна с решителен глас, без да се замисли, че умрелият й бивш съпруг изведнъж от жертва можеше да стане заподозрян. — Не допусках, че Недждет може да падне толкова ниско. Но вечерта, когато се скарахме, разбрах, че той наистина се е превърнал в ужасна личност. Особено като ме попита: „Ти все още ли посвещаваш целия си живот на тоя музей срещу някакви си жалки грошове?“. Не му отговорих и той продължи да ме наставлява: „Опичай си акъла, Лейля. Разните му дружества за защита на Истанбул нямат нищо общо с това. Твоят любовник левичар може и да си чеше крастата с разни подобни акции, но ти си сериозен, разумен човек. И ти като мен осъзнаваш реалностите в живота. Спомни си само разкопките, които правихме в Анадола. Как тамошният народ ни гледаше като извънземни и как разграбваше находките ни, за които бяхме работили години наред, с надеждата, че ще открият някакво скрито имане? И как някакъв си шейх на някакъв си орден в онова село в Кайсери извади фетва срещу нас, та едва успяхме се спасим след това… Не, Лейля, от тия хора нищо няма да излезе! Разбери го вече — никой в тази страна не го е грижа за историята. Или за културата — за всички това са празни работи… Излез на улицата и попитай първия срещнат. Да видим какво ще ти каже само като му споменеш за история?! Най-много да закаканиже нещо от сорта на «нашите предци, които са дошли от Алтай», и то ако му се завърти езикът… Ще ти разправя за храброст, за мечове, за коне, за байраци… И дотам… Тия не познават нито историята на предците си, нито културата им. Ако ги питаш за културата, ще те гледат като малоумни… Добре, остави културата, но ги питай за вярата им, за исляма… Най-много десетина думички да могат да ти рекат. Слава богу, че сме мюсюлмани, нашият пророк е Мохамед. Коранът е свещената ни книга. И дотам. Колцина сред тях биха могли да ти прочетат и първата глава от същия този Коран?… Но стане ли въпрос за вярата, същите тия невежи хора ще се нахвърлят срещу всеки, който им се изпречи насреща“. Тогава попитах Недждет, макар да знаех докъде ще стигне приказката му: „Добре де, и какво трябва да правим в такъв случай?“. Въпросът ми го окуражи, понеже реши, че най-малкото съм се заинтересувала от онова, което ми говори, та изплю камъчето: „Да се погрижим за себе си! Държава, която няма съзнание за съществуването си, може ли да има съзнание за историята си? Ще трябва да минат векове, преди да се случи това. И то с натиска от Европа, от ЮНЕСКО. Напусни работата си в музея. Адем бей има нужда от служители. Да те вземем и теб при нас…“. Погледнах го съжалително и го попитах: „Какво ти стана, Недждет? Какво се случи, че толкова се промени?“. И видях, че се е разочаровал. „Не можеш да разбереш, Лейля — заговори ми той, опитвайки се да запази спокойствие. — Оня нещастник Намък ти мъти главата. Мина вече времето на неговите консервативни възгледи. Свърши се с ония идеали. Светът вече не признава подобни глупости. Първо трябва да мислиш за себе си, да бъдеш самият себе си. Да ти кажа ли какво й трябва на тази страна? Личности. Личности, сигурни в себе си, личности, които да не се ограничават от идеологии, религии, право. Ако ние успеем да станем такива силни, успешни личности, и тази страна ще стане могъща и успешна…“ На това вече не издържах — толкова удобно философско обяснение си е намерил за собствения резил! И понеже исках да приключа тази тема, му отвърнах следното: „Разбирам те, но аз не мисля така“. Той обаче не се отказваше: „А как мислиш?“. Бях много рязка в отговора си: „Аз нямам ни най-малкото намерение да ставам такава личност, за която ми говориш. Предпочитам да си бъда слаб човек, който слуша гласа на съвестта си, вместо оня освободил се от всякакви ограничения и задръжки свръхчовек, който ми рекламираш. И да — мижавата ми заплатка от музея за мен е много по-ценна, отколкото купчината пари, които ще ми изсипе твоят Адем бей!“. Като видя решимостта ми, реши да избегне конфронтацията помежду ни и се примири. „Добре, после ще говорим за това“, рече той и извика келнера. А случилото се след това — вие вече го знаете.

Щом свърши да говори, я изгледах с подозрение.

— Защо не ни казахте тези неща още вчера?

Този път не отмести поглед.

— Не знам, сигурно донякъде ме е било срам. Може да е и от първия шок… Както щете го мислете, но не беше нарочно.

Трябваше да поддържаме добри отношения с тази жена. Но не защото бях изключил и двамата с приятеля й от списъка на заподозрените, точно обратното, защото бяха първи в него.

— Всъщност не съм си помислил нищо такова — отвърнах й усмихнато, с приятелски тон. — Ние сме ви благодарни, че ни помагате.

Беше се успокоила и се облегна облекчено назад в креслото. Сега беше моментът!

— Добре, а какво мислите за второто убийство?

Погледна ме с недоумение, сякаш не разбираше.

— Не знаете ли? Вчера през нощта бе намерен още един труп.

Трепна, както си седеше в креслото, и широко отвори очи.

— Още един убит ли има?

Наистина изглеждаше шокирана, но ми беше трудно да преценя до каква степен изражението на лицето й бе истинско.

— Още един труп… На Мукаддер Кънаджъ — продължих аз, поклащайки леко глава. — Той е инженер по градско планиране.

— Мукаддер ли?

— Познавате ли го?

Опитваше се да се съсредоточи.

— Веднъж бяхме заедно в една експертна комисия. Той беше представител на общината… Че защо ще го убиват пък него?

Сетне, сякаш сещайки се за нещо важно, ме попита:

— Къде беше оставено тялото му?

— На „Чемберлиташ“.

— Къде на „Чемберлиташ“?

Дали беше започнала да разсъждава, или просто се опитваше да ме впечатли?

— Вие къде мислите, че е? — попитах я, за да я изпитам.

— При Константиновата колона — отвърна тя, без да се замисли.

— Да, при основата на Константиновата колона…

Направи и второ предположение, без изобщо да се притеснява:

— И пак е оставена монета при трупа?

Тази жена наистина беше или напълно невинна, или имаше дяволски ум.

— Много добре разсъждавате — отговорих й аз с неприкрито възхищение. — Точно така е, както казахте — в дланта на жертвата бе намерена златна монета от времето на Константин.

Само си мърмореше нещо тихичко, сякаш говореше със себе си.

Уж ме гледаше в очите, но бях сигурен, че не ме вижда в този момент. Най-сетне се върна в реалността и се обърна към мен:

— От Визас към Константин, от Византион към Константинополис… Изглежда, убиецът иска да предаде някакво съобщение…

Само за миг стигна до всичките ни заключения. Или беше замесена в убийствата, или познаваше издълбоко темата и свободно можеше да разсъждава върху нея. И в двата случая щеше да е полезно да я държим близо до себе си.

— Абсолютно сте права! — рекох, сипвайки си вода. — Убиецът или убийците искат да ни предадат някакво послание. Но не успяваме все още да го разгадаем. Може би вие ще можете да ни помогнете?

Не каза: „Не мога. Аз съм учен, каква работа бих могла да имам в едно полицейско разследване“. Напротив, захвана се доста ентусиазирано.

— Мога ли да видя монетата?

Всъщност можех да й я покажа, но исках да имам повод още веднъж да я извикам в управлението или аз да отида у тях.

— За съжаление, инспектор Зейнеб я няма, а тя се занимава с този въпрос. Като се върне, мога да я изпратя при вас. Или по-добре, ако вие можете пак да дойдете… В обедната почивка, посред нощ или призори… Когато се освободите от задълженията си. — Усмихнах се и я погледнах в очите. — Какво ще кажете, бихте ли ни помогнали в това разследване?

След кратко колебание от устата й се търкулна отговорът, който очаквах, че ще даде на предния ми въпрос.

— Но аз съм държавен служител…

Дори при тези думи зелените й очи сякаш казваха друго: „Не обръщайте внимание на моята стеснителност, моля ви, кажете нещо, убедете ме да го направя“.

— И ние също, Лейля ханъм! — помогнах й аз да вземе очакваното от нея решение. Дори за да избегна допълнителните въпроси, които можеше да ми зададе, се впуснах да изреждам едно по едно какво трябваше да се направи: — Изобщо не мислете за съдебните процедури, аз ще говоря с прократурата и ще уредя всичко…

— Добре, но аз не съм полицай… Това не са ли опасни работи?…

Изобщо не я интересуваше дали работата е опасна, или не. Не знаех каква може да е причината, но тя с цялата си душа и сърце искаше да ни помогне.

— Не е опасно. Вие ще ни помагате професионално, ще бъдете нещо като експерт. Например ще ни казвате кой е Константин, защо е издигнат Чемберлиташ и други подобни неща.

— Ако е това, лесна работа.

— Това е. Друго няма.

— Добре, Невзат бей, разбрахме се — каза тя и се надигна бавно. — Аз да си вървя вече… Но днес няма да мога да дойда пак дотук.

Извади визитка от чантата си и ми я подаде:

— Ако искате, можем да се срещнем след обедната почивка. Обадете ми се… — Странна усмивка украси лицето й. В очите й за кратко проблеснаха тайнствени светлинки и угаснаха. — Наистина, много са ми любопитни тези монети на Константин…