Паметта на Истанбул

Смъртта на баща ви не е по Божията воля, а по желание на убийците

Щом стигнахме до вратата, която ни посочи Йомер, изведнъж светлината угасна. Намерихме се сред ужасна, сляпа, непрогледна, тътнеща тъмнина, обгърнати от приглушени молитви, въздишки, шепот. Докато Али търсеше ключа за лампата, вратата се отвори. Наоколо просветна, но тътенът от гласовете се усили. Зад прага на вратата до Йомер стоеше високо слабо момиче, с тъмносини очи, пребрадено с кафяв тюрбан. Носеше канелено на цвят велурено сако, с права яка, бежова блуза, дълга до петите пола в цвета на тюрбана, която я правеше да изглежда още по-висока. Първо погледна Али, после — мен.

— Искали сте да се видите с мен? — Пристъпи крачка напред и ни попита: — С какво мога да ви помогна?

— Нашите съболезнования — опитах се да бъда внимателен аз. — Вие сте госпожица Ефсун, нали?

Утвърдително поклати глава, която изглеждаше по-голяма заради тюрбана, който носеше.

— Да, Ефсун, Ефсун Кънаджъ.

— Аз съм инспектор Невзат.

Веднага стисна подадената й ръка. Посочих към заместника ми, стърчащ до мен, който още не се беше освободил от напрежението:

— Това е колегата ми, инспектор Али.

— Заповядайте, влезте, по-спокойно ще говорим вътре.

Али, комуто увереното държание на момичето се стори доста странно, се опитваше да проумее положението и се задоволи само да последва мълчаливо стопаните на дома.

Влязохме вътре по тесния коридор. Глухият шум се засили и вече можех да различа отделните думи от Корана. Освен тези звуци не се чуваше нито плач, нито писък на припаднали от мъката близки. Изглежда, домашните бяха посрещнали неочакваната смърт на Мукаддер Кънаджъ доста самоотвержено.

Ефсун и Йомер ни въведоха в една доста просторна стая. Стените й бяха превърнати в рафтове, пълни с добре поддържани книги. Там, където оставаше свободно място между рафтовете, висяха поставени в рамки арабски текстове с позлатени букви, предполагам, аяти70 от Корана или хадиси71. Въздухът в стаята беше някак си тежък — дали от хартията на томовете, или от мириса на мастилата, дали от просмукалата се миризма на живота в къщата, или от парфюма на седящото до мен момиче — беше ми трудно да определя. Хвърлих око към книгите по рафтовете — не бяха само тефсири72 на Корана в кожени подвързии, религиозни текстове на имам Газали и Ибн Араби73, но между тях имаше и романи на писатели като Достоевски, Виктор Юго, Дикенс. Но най-странното бе, че монтираните върху лявата стена рафтове бяха пълни с книги за Истанбул. От прочутата и недовършена Енциклопедия на Истанбул на Решат Екрем Кочу74, до Истанбул. Историята на един град на Доган Кубан75, Античната нумизматика и Анадола на Огуз Текин76, от Свещеният Истанбул на Яхия Кемал и Трите Истанбула на Митхад Джемал Кунтай77 до Разхождам се из Истанбул с отворени очи на Халдун Хюрел78. Всякаква литература — академични изследвания, пътеписи, художествени произведения — беше събрана в тази библиотека като едно безценно съкровище.

— Книгите ваши ли са? — попитах аз.

— Повечето са мои, но библиотеката я е създал баща ми. Но после изгуби интерес към книгите. А и от три години вече живее на горния етаж.

Гласът й потрепери, като произнесе „баща ми“, мастиленосините й очи се замъглиха, но съвсем за кратко, и тя отново се скри зад вида на твърдо младо момиче, способно да се справи с трудностите.

— Аз живея в тази част на къщата. И библиотеката остана на мен. — Посочи с дългите си тънки пръсти зеления диван под прозореца и ни покани да седнем: — Заповядайте, не стойте прави!

— Казахте, че живеел на горния етаж, не живеехте ли заедно, отделно ли живееше от вас? — попитах аз, докато се настанявах на дивана.

— Баща ми се ожени за втори път. От три години е горе, живее с госпожа Назлъ.

— Религиозен брак ли е сключил?

Горчива усмивка се появи на устните й.

— Не, разведе се с майка ми и се ожени за Назлъ.

Започнах да се досещам защо не скърбеше чак толкова много за баща си, но исках да съм сигурен в предположението си.

— Майка ви, госпожа Мелек, май нещо не е добре със здравето… както ни каза Йомер.

Очите й се натъжиха, лицето й се издължи:

— Парализирана е… Получи мозъчен удар и дясната й страна се парализира.

— Извинявам се, може би въпросите ми ви притесняват, но трябва да ви попитам. Баща ви след това ли се ожени?

— Не, намери Назлъ още докато майка ми беше здрава… Беше секретарка в общината. Ожени се за нея въпреки възраженията на майка ми. Двайсет и един дни след това майка получи удар — отвърна тя с решителността на човек, който, макар все още да не е преодолял тежестта на преживяното нещастие, се опитва да се изправи лице в лице с него, да приеме фактите такива, каквито са.

Настъпи тягостно мълчание. Тътнещият шум, който оставихме в коридора, се засилваше, но властният глас на Али надделя, заглушавайки молитвения шепот, започнал да прониква в стаята.

— Кога за последно видяхте баща си?

— Вчера го видях. Сутринта, като тръгвах за университета, той пое към общината. Както обикновено — ходеше на работа много рано сутрин.

Ефсун имаше толкова незаинтересуван вид, че Али трябваше отново да започне с въпросите си:

— Не говорихте ли с него?

— Казахме си „Добро утро!“ и толкова.

— Ами като не се прибра вечерта, не се ли разтревожихте?

— Ами ние не знаехме, че не се е прибрал — отвърна пак със същия безразличен вид. Сякаш говореше не за баща си, а за някое нещастно коте от улицата. — Понякога по цели дни не се отбиваше тук. Както разбирате, не се интересуваше много от нас.

— Затова ли не сте притеснени от смъртта му?

Сякаш летен вятър влетя в пълната с книги стая. Черните очи на Йомер, вперени в Али, започнаха да изгарят от омраза. Помислих си, че Ефсун ще се разгневи и ще прекрати срещата ни по средата. Но върху нежното девическо лице не се появи нито обида, нито негодувание. Преди да отговори, седна спокойно на едно от креслата срещу нас. Сега ни разделяше само дългата масичка за кафе с няколко книги отгоре. Впи тъмносините си очи, които сякаш поглъщаха човека, в моя помощник и започна да говори — ясно и изразително:

— Смъртта е заложена в съдбата ни, инспектор Али. Рано или късно, всички ще я изпитаме. В сурата „Ал Имран“79 е казано, че Аллах отрежда живота и смъртта80, според учението на Аллах смъртта е свързана със срока, който ни е даден до последния ни ден, и това е решение на Бога. Земните блага се дават на онзи, който ги пожелае. На пожелалия ад му се дава адът. Казано е: „Никой не умира, освен с позволението на Аллах в предписания срок. Който иска наградата на земния живот, Ние му даряваме от него, а който иска наградата на отвъдния, Ние му даряваме от него. И ще въздадем на признателните“81. Както се вижда, кога, къде и как ще дойде смъртта, е по волята на Аллах. Несъмнено и смъртта на баща ми не е изключение от това свещено правило. Без съмнение такава е била волята на нашия Създател.

Не, не Али й възрази, а малкото момче от дома за сираци. Срещу себе си виждаше не Ефсун, а жестокия директор на дома в Йозгат Шерафеддин:

— Убийството на баща ви не е по волята на Аллах, а защото така са пожелали убийците му. Защо Аллах ще иска рабите му да бъдат убивани?

Младото момиче притвори за миг очи, а като ги отвори отново, сякаш говореше на всички нас или четеше молитва:

— Божията мъдрост не подлежи на съмнение. И доброто, и злото идват от него. Ние, неговите немощни раби, не можем да знаем Божия промисъл — кога и защо е направил това или онова. Разбира се, всичко, което върши Аллах, има своя смисъл. Неговата справедливост е над всеки и над всичко. Той по-добре от нас разбира кой е прав и кой не. Затова понякога висшата добродетел е да приемем случващото се.

Какъв беше смисълът на тези нейни думи? Дали се опитваше да каже, че смъртта на баща й е справедлива, или че трябва да приемем и най-лошото, което ни се случва, с покорство, без да се бунтуваме срещу Аллах?

— Какъв човек беше покойният? — попитах я аз, за да си изясня по-добре този момент в казаното от нея.

Опита се да оправи яката на канеленото си сако. Сякаш печелеше време, за да реши какво и как да отговори на въпроса ми.

— При нас не е прието да се говори лошо за мъртвите — отвърна с усмивка, прикриваща душевното й състояние. — Освен това аз съм негова дъщеря.

Никак не беше глупава тази Ефсун! С думите си: „Аз съм негова дъщеря“, тя намекваше, че баща й не е бил добър човек. Струваше ми се, че възнамеряваше да ни сътрудничи, но Али отново не виждаше реалността каквато е заради собствените си предразсъдъци.

— Тогава ти кажи, Йомер! — подкани той младежа. — Какъв човек беше бъдещият ти тъст?

Йомер стоеше прав до креслото на Ефсун. Трепна, сякаш беше хванат натясно и съвсем неподготвен. Отговори съвсем равнодушно, без никаква емоция, все едно говореше за някой напълно непознат:

— Нищо лошо не ми е направил на мен.

И толкова — нито някакъв детайл, нито някакво обяснение, нищо. Но нашичкият с магарешкия си инат не го остави на мира:

— Добре де, но бъдещият ви тъст обичаше ли ви? — Без да дочака отговор, продължи, посочвайки към ръката на Йомер: — Забелязах, че нито вие, нито госпожица Ефсун имате пръстени…

Младата двойка едновременно погледна към пръстите на дясната ръка.

Доволен от ефекта на думите си, помощникът ми тозчас хвана бика за рогата:

— Да не би покойният да не е одобрявал много-много вашия брак?

— Нищо подобно! Баща ми много искаше да се оженим!

Веждите й се вдигнаха нагоре, а в очите й запрескачаха гневни пламъчета.

— Пък и каква връзка може да има това с убийството му?

Да, в този момент трябваше да се намеси „добрият полицай Невзат“.

— Моля ви, госпожице Ефсун! Успокойте се! Ние само се опитваме да издирим убийците на баща ви. И нямаме намерение да се бъркаме ни най-малко нито във вашия живот, нито в живота на Йомер!

Думите ми явно не бяха достатъчни да я успокоят. Стоеше все така с вдигнати вежди.

— Тогава трябва да разследвате деловия живот на баща ми! Защото никой от семейството не би му причинил зло!

Май най-сетне бяхме стигнали до някъде!

— И за това ще говорим, Ефсун ханъм! Но има още нещо, което бих искал първо да разбера — втората съпруга на баща ви млада ли е?

— Млада е! — отвърна тя многозначително. — Ако това е, което ви интересува, с двайсет години е по-млада от баща ми. И само две години е по-голяма от мен. Здрава, красива жена…

Уж се опитваше да придаде шеговит тон на думите си, но през тях прозираше дълбокото й огорчение и сякаш повече не можеше да сдържа гнева си, готов всеки миг да избухне.

— Тя известена ли е?

— Обадих й се сутринта да й кажа.

— Защо сте й телефонирали, тя не живее ли тук?

— Миналата седмица замина за родното си място, за Ризе82 — побърза да задоволи любопитството ми Ефсун.

— Как посрещна новината?

— Как да я посрещне, направо се срина, бедничката…

Беше искрена, като я наричаше „бедничката“. Наистина се притесняваше за мащехата си. Ако пестеше чувството на съжаление към баща си, не можеше да сдържи съжалението си към жената, не, каква ти жена, към момичето на нейните години, което беше влязло в живота им и разбило щастието им. Тази Ефсун май щеше да се окаже по-зряла, отколкото си мислех.

— Връща ли се в Истанбул?

— Ще тръгне довечера — утвърдително поклати глава тя. — Тя, Назлъ, е много предана жена. Не ме гледайте толкова учудено, господин Невзат. Тя няма никаква вина. Едно бедно момиче, което си няма никого. Един зрял и силен мъж се влюбва в нея. Тя какво да направи?

— Баща ви наистина ли е бил влюбен в Назлъ?

— Не знам — вдигна рамене Ефсун. — Кой би могъл да знае? Не съм сигурна, че и самият той знаеше… но ще ви кажа каквото знам — знам, че като забогатя, баща ми стана съвсем друг човек…

Спомних си думите на Лейля Баркън за бившия й съпруг Недждет Денизел. „Онзи млад археолог, който работеше под изгарящото слънце, целият в пръст и прахоляк, за да открие следите на миналото, без да чака и пукната пара за това, изчезна. На негово място се появи бизнесменът, който мислеше само за пари, интересуваше се само от парите и превръщаше в пари всичко, до което се докоснеше.“ Това трябва да беше и първото общо нещо между двете жертви: начинът, по който ги бяха променили парите. Нищо необичайно на днешно време, даже напротив, бе много често срещано явление, но можеше да се окаже важна следа в разкриване на престъплението, когато се появеше и при двете убийства, извършени в разстояние само на два дни, по един и същи начин и с едно и също послание на оставените при труповете старинни монети.

— Значи, казвате, че бизнесът е променил баща ви…

Още преди края на изречението, ме прекъсна с треперещ глас:

— Не бизнесът го промени, господин Невзат, а парите… Както е казал големият ни поет Неджип Фазъл83: „Трябва да се плашим не от човека, който печели пари, а от човека, спечелен от парите“. — Смело ме изгледа с тъмносиния си поглед. — Да, много жалко, че напоследък баща ми се превърна в човек, спечелен от парите. Ако ме питате дали се е занимавал с нещо незаконно, не мога да ви кажа, не знам. Но за последните три години се промени напълно. Както ви казах и по-рано, на мястото на тоя скромен, вярващ човек се появи съвсем друг, стремящ се единствено към земните блага, робуващ на страстите си. Затова ви съветвам да проучите деловия му живот.

— Разбирам — с благодарност погледнах аз момичето. — За нас това са много важни сведения. А дали бихте могли да ни кажете имената на някои хора, с които можем да поговорим? От деловите партньори на баща ви…

След кратко колебание на устните й се появи странна усмивка.

— Щях да кажа Недждет Денизел, но явно вече не можете да говорите с него. Сутринта чух по новините, че и той бил убит.

Както предполагах, картината полека-лека започна да се изяснява. Исках да поговорим за връзките на Мукаддер Кънаджъ с първата жертва, но Ефсун побърза да ме попита, вторачвайки изпълнения си с любопитство поглед в мен:

— Убиецът един и същи ли е?

— Все още не знаем кой е убиецът, но ако ни помогнете, много по-лесно ще го заловим.

— Разбира се, ако искате да бъде заловен — намеси се пак в разговора Али. — Отпреди малко ви наблюдавам и ми се струва, че приемате смъртта на баща си като възтържествувала на земята Божия справедливост. При това положение надали залавянето на убиеца му е от съществено значение за вас…

— Грешите, Али бей… Като казах, че смъртта му е по волята на Аллах, това означаваше, че трябва не само да приемем случилото се, но впоследствие и утехата, която трябва да ни даде покой… Това е един безконечен кръговрат. Няма съмнение, че за всички в този въртящ се кръг, великият Аллах ще приложи волята си. Включително в неговата всевишна воля е да реши дали убиецът да бъде хванат и наказан, или не. — Впи поглед в мен: — Моля ви, не ме разбирайте грешно, господин Невзат. Разбира се, че искам убиецът на баща ми да бъде заловен. И съм готова да направя всичко, което е във възможностите ми за това.

— Благодаря — отвърнах аз и се върнах на темата за първата жертва.

— Каква беше връзката между баща ви и Недждет Денизел? Знаете ли нещо за това?

— Бяха в един и същи съвет. И двамата бяха вещи лица за строителните разрешителни в района на „Султан Ахмед“.

Първото име, което ми дойде на ума, бе Адем Йездан. Недждет работеше за този човек, за да може той лесно да строи в историческата част на града. Мукаддер беше по градоустройството, отгоре на това — служител в общината, тоест и той беше свързан с новото строителство. С надеждата, че ще открием още допирни точки между двете жертви, тихичко изговорих името на бизнесмена, когото самият аз още не познавах:

— Адем Йездан?

Изписалото се върху лицето на момичето отвращение само при споменаването на това име ми подсказа, че съм на прав път.

— Да, Адем Йездан… Баща ви и с него е имал бизнес. Нали така?

Пак започна да се занимава с яката на дрехата си, явно изпитваше някаква нерешителност.

— Чак толкова не знам. — Макар че знаеше, даже доста повече, но нямаше да ни каже. — Чувала съм името му, но какви връзки са имали — нямам представа.

— Виждали ли сте го някога?

— Не съм. Аз се занимавам с ученето си и не се бъркам в делата на баща ми. Минавам през офиса му веднъж в годината, може и по-малко.

— Какво учите?

— Завършила съм Богословския факултет. — Посочи към книгите върху масичката, която ни разделяше, и допълни: — Сега си правя магистратурата.

Погледнах заглавията им — съчинения на Ибн Араби, Кушейри84, Абдуллах Тюстери85 и други, чиито имена трудно разчитах.

— Книгите, които виждате, са тълкувания — тефсири на Корана, аз работя по темата за тълкуванията и преводите на Корана. Тоест изследвам значенията, които са над видимото в свещената книга на Аллах. Без да разберем тези значения, не е възможно да разберем и свещения Коран. А който не разбира правилно Корана, той никога не би могъл да разбере правилно и Аллаха…

Тази тема ми беше напълно чужда и с едно многозначително междуметие се опитах да прикрия незнанието си и да изляза от неловкото положение.

— Хъъъм!

Но Али си каза каквото мислеше право куме, та в очи:

— Бога ми, госпожице Ефсун, това, което казвате, няма никакъв смисъл за мен…

Гледаше с абсолютно празен поглед момичето, като да бе някакъв неодушевен предмет. Мислех си, че няма да му отговори, но думите на помощника ми я разпалиха.

— В сурата „Ал-Фулкан“, „Разграничаването“, е казано: „Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кротост, и ако невежите им отправят думи, казват: «Мир!» [и отминават]“86. И аз ви казвам „Мир вам!“, инспектор Али, всъщност не съм и очаквала да разберете думите ми.

Али си умираше да води такива спорове и моментално се заяде:

— Тогава за какво ни ги разправяхте толкова подробно? Като не сте очаквали да разберем?

Брадичката на Ефсун се разтрепери от гняв, тъкмо отвори ядосано уста, и нашият отворко й взе думата, не й позволи да продължи:

— Не, млада госпожице, не ме гледайте така! Не можете да ме уплашите! Колкото е свещен Коранът за вас, също толкова е свещен и за мен. Това, което ще ви кажа, не го пише в книгите, но може да сте сигурна, че е истина. Който и да се опита да се постави на мястото на Бога и да отнема човешки живот, ще трябва да се сблъска с нас. Ние ще сме срещу всеки, който убие някого, било справедливо, било несправедливо. — Спря за миг и посочи към Ефсун и Йомер: — Ако вие наричате това Божий промисъл, Божия повеля, то да, така е. Наречете го съдба, ако желаете — и това ще е вярно. Но ако мислите, че сметката за тези престъпления някога ще бъде платена в ада, а не тук, да ви кажа, много грешите! Сметката ще се плати на този свят. Аллах няма тояга, но има хора като нас. Тоест искам да ви кажа следното — с всяка лъжа, която сте ни казали, сте излъгали не само нас, но и самия Аллах. Всеки факт, който сте скрили от нас, сте скрили и от Аллах. Затова трябва да ни сътрудничите, за да не си навлечете неприятности и на тоя, и на оня свят. За ваше добро е да гледате да сте близо до нас.