Паметта на Истанбул

Душевната рана никога не зараства напълно

Събуди ме слънчевият лъч, светнал право в лицето ми. Процеждаше се през прозореца, нежно докосвайки клепачите ми с невидимите си пръсти. Отворих очи. Да не би да съм се успал? Изправих се стреснато и погледнах часовника върху раклата. Не, не бях закъснял, все още беше само осем сутринта. Странно нещо, чувствах се изпълнен с енергия, макар да бях дремнал едва няколко часа. Как ли е гърбът ми? Леко се поизправих — да, болката веднага припомни за себе си. Но не беше толкова ужасяващо силна. Трябва да беше подействала кортизоновата паста, с която се бях намазал преди лягане. Изкъпах се, обръснах се и се почувствах още по-добре.

Излязох и първо се отбих в ресторанта на майстор Ариф. Да му благодаря за невероятната трапеза, която ни беше приготвил оная вечер с Евгения у дома, пък и да му платя. Но той с вечното си гостоприемство не ми позволи да тръгна и ми сервира прекрасна закуска. Докато се хранех, пристигна бръснарят Айхан. Беше доста притеснен.

— Дядо Яни е починал — изрече той със сълзи в очите, които дори не се опитваше да скрие. — Намерили го у тях… Цяла седмица, как бил умрял, но никой не забелязал. Не остана нито комшулук, нито човещина в тоя шибан свят! Ще пукнем по домовете си, ще се вмиришем и никой няма и да разбере…

— Не говори така бе, Айхан! — сви вежди Ариф уста, изтривайки с ръка капките чай върху буйните си мустаци. — Тук пак сме си добре! Има някои квартали в Истанбул, където хората не знаят дори името на съседа си. Дядо Яни живееше сам и затова хората не са забелязали, че е умрял… Иначе нямаше да го оставят така трупът му да се разлага вкъщи…

Познавах дядо Яни. Преди да преместят корабостроителницата в Пендик, той имаше леярна в „Балат“. Играехме на топка в градината на попа точно до нея. Ожаднеехме ли — пиехме от неговата чешма в леярницата. Нито веднъж не ни се скара. Години наред влизахме и излизахме в работилницата му, но той нито веднъж не ни каза и думичка.

Дядо Яни не беше се женил. Приказваха, че бил хомосексуалист, но дали беше клюка, или истина — не се разбра.

— Светла му памет! — обадих се и аз, утешително докосвайки бръснаря Айхан по ръката. — Добър човек беше.

— Аллах да му дари покой! — прошепна и Ариф уста. — Беше много по-почтен от всички тия мошеници, дето се бият по гърдите, че са мюсюлмани. Мир на праха му!143

Оставих ги да скърбят и да роптаят срещу нравите на времето и тръгнах към моята бричка. Тъкмо да отключа вратата, и над мен прозвуча един много познат глас:

— Добрутро! К’во правиш тука?

Обърнах се и видях Йекта. И той изглеждаше уморен, също като мен. Сигурно са продължили да пият с Демир и след като бяхме си тръгнали.

— Добро утро, Йекта! Отбих се да закуся при Ариф уста.

Кестенявите му вежди се надигнаха застрашително.

— Е, сега вече ти се обидих!

— Защо? За какво? Какво се е случило?

— От това какво повече да стане! Ние сме на две крачки, а ти закусваш при Ариф уста!

— Братко, едва снощи се разделихме! — усмихнах се аз и го тупнах по рамото.

Но сърдитото изражение не слизаше от лицето на Йекта.

— Да не ти писнахме? По-рано всеки ден бяхме заедно.

Всъщност това му недоволство ме зарадва — значи, все още ги беше грижа за мен!

— Не бе, нищо такова не съм казал! Не исках да ви притеснявам…

Моментално ме прекъсна:

— Щял да ни притеснява… само му гледай приказката! Извинението ти е по-лошо от вината…

Вече не знаех какво да кажа. Чаках да ме нахока, но моят стар приятел само се позасмя:

— Хвана се, а!

— Да бе, хванах се! Бог да те поживи!

Захилено посочи към колата ми:

— Хайде да вървим!

— Чакай малко! Къде ще ходим? Аз имам работа.

— Я зарежи тая работа! Ако закъснееш един час, няма да се свърши светът я! — Стана сериозен и продължи: — Аз невинаги се шегувам, Невзат! Наистина, защо не идваш сутрин да закусваме заедно? Аз и Демир сме двама самотници, ти също… Макар че вече имаш Евгения — многозначително произнесе той.

— Не затова бе, Йекта! Де да знам, не съм се сещал. Даже не знаех, че всяка сутрин се събирате на закуска.

Сега вече наистина изглеждаше сърдит.

— Не си питал, че да знаеш! Хайде, хайде, качвай се на колата! — продължи той и без да изчака отговора ми, ме потупа дружески по гърба, но уцели точно удареното ми място.

— Ох, чакай бе, Йекта!

— Какво има?

— Нищо особено, снощи яко ме праснаха по гърба точно там, където ме тупна!

— Извинявай, не знаех — засрами се този път той и загрижено ме изгледа. — Добре де, кога стана това? Като си тръгнахте от нас, минаваше полунощ?

— Призори стана…

— Призори ли? — погледна ме с любопитство Йекта. — И вечер ли си по служба?

— Какво да се прави? Такава ни е работата.

— Пак ли някое убийство?

— Какво друго? — въздъхнах аз. Ако тръгнех да му разказвам — щеше да ме изслуша, но нямах нищо хубаво за казване. — Карай да върви! Само кажи накъде отиваме.

— Как накъде? — наведе се над дясната врата на моята пенсионерка. — Към Демир!

Погледнах часовника си — беше девет без малко. Наистина трябваше да съм в управлението по това време. Но бях любопитен да разбера и впечатленията им от снощи — какво мислеха за Евгения моите приятели… То и без това Али и Зейнеб току-що започваха работа.

— Добре бе! Хайде да вървим! — отговорих му аз развълнувано, също както когато бягахме от училище, за да ритаме топка, с безгрижната безотговорност на един непослушен хлапак.

Демир беше ранобуден — ставаше преди зори. Работеше до обяд, след като се наобядваше, подремваше около час и после пак се захващаше за работа. Трябва да беше най-подреденият човек на земята. Не, не само защото имаше немско възпитание, такъв си беше още от малък. Книгите му бяха подвързани, тетрадките му — чистички, престилката му — винаги изгладена, якичката — колосана. Тези навици ги беше усвоил от майка си, покойната леля Атийе, която беше изключителна чистница. Жалко, че почина рано, повали я този проклет алцхаймер. Бащата на Демир, чичо Бюнямин, беше доста строг човек и приятелят ми му имаше страха. Когато майка му се разболя, баща му се грижеше до последния й дъх, без да губи надежда. Говореше с нея дори когато леля Атийе вече не помнеше нищо, не си пестеше думите и продължаваше да изразява обичта си. Демир обаче не изглеждаше много впечатлен от всичко, което преживяха по онова време. Не се срина нито когато майка му се разболя, нито се възхити от предаността на баща си, докато я гледаше. Наблюдаваше случващото се около него със странно безразличие. Но дали пък наистина чак толкова не му пукаше? Или просто искаше да изглежда, че е така? Никога не сподели това. Винаги си намираше някакво занимание. Нещо, което да го откъсва от проблемите — уроците в училището през учебната година или дюкяна на баща му в „Ункапанъ“, където работеше през ваканциите. Никога не се мотаеше ей така, без работа. Не хайлазуваше. Само когато беше с нас, се превръщаше от рано възмъжалото дете в безгрижен хлапак, забравил за всичко друго, свободен и жизнерадостен, без проблеми и отговорности. Или ритахме топката в градината на попа, или се къпехме в Босфора, по онова време все още незамърсен, както е сега. Веселите ни гласове звънтяха по всички улички и всички ъгли в „Балат“, без да секват, чак докато Демир не прекрачеше прага на къщата им. Дори си мислех, че заминаването му на учение в Германия беше някакво спасение за него — начин да излезе от строгата атмосфера на бащината къща, да си отвори вратите към един съвсем различен от домашния му свят. Но като се завърна след години, видях, че изобщо не се е променил, и разбрах, че съм се заблуждавал за него — какъвто си беше, такъв си и остана. Също като вълче, което никога не ще бъде напълно опитомено. Макар че бе опитал да се промени. По едно време чух, че бил заминал доброволец за Босна. По време на гражданската война, като лекар към ООН. „Защо замина?“, попитах го, като се срещнахме след това. „От невежество бе, Невзат!“, отвърна ми той къде на шега, къде на сериозно.

— Но все пак си заминал, за да правиш добро за хората! — възразих му аз тогава.

— Хора и доброта! — отвърна ми той с някаква неприязън в погледа. — Едното няма нищо общо с другото… — Дори поклати глава, все едно казваше: „Я зарежи това“. — Така да е, както казваш, че съм заминал, за да правя добро на хората… Но всъщност беше за мое добро. Когато бях в Германия… много ми беше писнало… Животът беше започнал да ми се струва безсмислен. И си помислих, че като съм близо до смъртта, ще започна да го ценя повече… живота.

Говореше за много важни неща, но с все същото равнодушно изражение на лицето си.

— Е, и успя ли да научиш цената на живота? — настоях аз. — Какъв е смисълът на живота? Успя ли да разбереш това?

Усмихна се накриво.

— Няма такова нещо… Животът няма някакъв универсален смисъл, както твърдят религиите или идеологиите. Според мен само отделният човек, отделната личност може да осмисли живота, да му придаде някакъв смисъл…

Нищо не разбрах от казаното и Демир забеляза това.

— Карай да върви, Невзат! Туй са сложни неща… Объркана работа… Философите хиляди години размишляват върху това и пак не са достигнали доникъде…

Ето такъв си беше Демир, никога не разкриваше истинските си чувства и мисли. Дали защото ги смяташе за много ценни, или обратното? И това не успях да разбера — до ден-днешен!

Като се замисля, двамата с Йекта вече доста бяха започнали да си приличат. Казвам вече, понеже докато имаше Хандан и сина си, Йекта беше по-различен. Както каза Демир, животът има свой смисъл за всеки отделен човек. Но след загубата на семейството му Йекта започна все повече да заприличва на Демир. Сигурно затова се бяха събрали след толкова години, въпреки всичко, което се беше случило помежду им.

Паркирах моята бричка пред „Двореца Балат“ и още щом влязохме в градината, зърнахме Демир да приготвя закуската на същата маса в беседката под сянката на дивите кестени, където снощи бяхме яли и пили. Йекта му подвикна отдалече:

— Я виж кого ти водя!

Като ме видя — и се шашна!

— Сигурно много си се затъжил за мен, откога не сме се виждали! — пошегувах се аз.

Радостна усмивка смени смаяното му изражение.

— И всеки ден да те виждам, пак ще ми е мъчно за теб, Невзат! — каза той с голяма топлота в гласа. — Всъщност ти май много не тъгуваш за нас… Ако не бяха тези случайни срещи…

— Абе нали снощи бяхме заедно?

— Да, бяхме, но благодарение на Евгения. Не ме гледай накриво, Невзат, истината ти казвам. Нали така, Йекта? Да ни е потърсил някога тоя хаймана?

— Ако ни беше потърсил, щях ли така да го докарам за ръчичка?

— Ама ми се накарахте бе! — уж се поразсърдих аз. — А вие да не би често да ме търсите?

— Търсим те! Колко пъти те викахме за риба, и всеки път ни отказваше!

Така си беше! Много пъти ме бяха канили да ходим на риба, при това не в последния момент, ами поне седмица по-рано… И всеки път уж имах намерение да отида с тях, но все нещо се случваше и не можех. По онова време Йекта и Демир много-много не ми се сърдеха. Или пък аз не съм разбрал добре реакцията им? Сега за пръв път толкова недвусмислено ми натякнаха за това. Най-странното е, че това ми харесваше — може би грешах за приятелите си? Може никога да не са ме изолирали, а аз само така да съм си мислел? Май Евгения беше права, че може би аз съм стоял все настрана от тях? Истина беше. Не си спомням да съм положил и най-малкото усилие да се видя с тях, да се срещнем, да бъдем заедно. А пък ги обвинявах, че не ме чувствали вече толкова близък. Откъдето и да го погледнех — не съм бил прав. За да се измъкна от ситуацията, взех да се оправдавам с работата си:

— Абе не е така, нали знаете каква ми е професията… Няма ден, няма нощ… Не е лесно да си полицай.

Оправданието ми свърши работа.

— Не се притеснявай, ела тук, настанявай се!

Демир ми посочи стола, обърнат към кестена, и ме подкани да седна.

Докато сядах, продължих да се оправдавам:

— Аз наистина исках да съм заедно с вас, но работата ми е такава, че не се знае кога и какво ще стане… Три дни подред се занимаваме нонстоп с едни убийци. Знаете как е, даже и снощи, колкото и да се мъчих, пак не успях да дойда навреме, пак закъснях.

— За този труп, за който съобщиха по телевизията, че е намерен в „Чемберлиташ“, ли става дума?

— И това също, но има и други убийства… Мръсна работа, но има и интересни, и любопитни моменти. Например запознах се с директорката на музея „Топкапъ“. И толкова чудновати неща научих от нея за историята на Истанбул… но както и да е. Нали виждате колко ми е натоварено и напрегнато ежедневието…

Мислех си, че най-сетне ще ме оставят на мира, но този път Йекта ме подхвана:

— Ясно, братко, че си обичаш работата и много си запален по нея. Но ще ме прощаваш — само приказваш колко е трудно, а не се пенсионираш, въпреки че стотици пъти са били несправедливи с теб. Ако бях на твое място — отдавна да съм си подал оставката.

— Не е така бе…

— Така е, Невзат! Приеми го! Обичаш си работата — така си е!

Прав беше — обичах я тая професия. Не знам по каква причина и защо — но не можех да се откажа от занаята си. Може би защото по света имаше толкова много болка, може би защото в тази страна нямаше никакво правосъдие, може би защото се чувствах по-добре, ако успеех да разреша случаите и да заловя убийците. Или пък не можех да си оставя професията просто защото не умеех да правя нищо друго. Каквато и да беше причината, да, вярно беше — обичах да разкривам убийства и да се занимавам с разгадаването на престъпления.

Демир и той се впусна да ме критикува, набрал смелост от упреците на Йекта, и укорително рече:

— А и сигурно нямаш голяма нужда от нас, изглеждаше си много щастлив с Евгения снощи.

— Щастлив ли? Не бе… Умирах от умора, братко… Спя само по два часа нощем…

— Хайде де, устата ти стигна чак до ушите от усмивки — не се отказваше той. — Ти остави сега тия приказки, ами ни разкажи повечко за Евгения.

Да му се не види, паднах им в ръчичките! И няма отърване!

— Нали ви разказах вече! А и в събота ще ви очаква в „Татав-ла“. Ще я опознаете още по-добре.

— Вярно бе — рече Йекта. — Тя наистина ни покани, ама…

Не се осмеляваше да довърши думите си и да каже „… ама дали искрено ни покани, или ей така просто“.

— Ако не дойдете — много ще ви се обиди! Евгения си е такава, каквато изглежда. Говори онова, което мисли и чувства. Хареса ви. Иначе нямаше да ви покани.

— Ще отидем, ще отидем — побърза да ме успокои Демир. — Късметлия си ти! Евгения има вид много свястна жена.

— Така е — съгласих се аз.

Повече не можех да говоря, когато все още споменът за жените, които бяхме изгубили, живееше между нас. И двамата ме гледаха с обич и доброжелателство, но не ми завиждаха. Може би тяхната болка бе по-смислена, по-удовлетворяваща от моето щастие.

— Защо не се ожените? Щом е толкова добра. А е и красива.

— И влюбена в теб — не се сдържа да вметне Йекта.

Дразнеха ли ме? Не, и двамата бяха истински сърдечни. Дори някаква тъга се изписа върху лицата им. Макар да не споменаха, но явно и двамата се бяха сетили за Хандан. Малко се позасрамих, че Евгения е любимата, която те нямаха след Хандан. Не беше чувство на срам, а по-скоро този факт ме накара да се почувствам някак си неудобно, осъзнавайки, че всъщност аз се бях отдалечил от тях. И сигурно Евгения беше права, като казваше, че това се е случило от момента, в който и двамата са се влюбили в Хандан.

— И ти си влюбен в нея, нали?

Какво толкова се беше запънал Демир на тази тема? Но не — в гласа му нямаше и нотка ирония. Те наистина не се държаха отчуждено, но се бяха учудили, че човек може да обича втори път, и сигурно искаха да разберат как се случва това.

— Не знам, Демир… Всъщност дори не си спомням много добре какво чувство е любовта.

Усмивките им угаснаха. Някакво напрежение изпълни въздуха. Нещо в мен ми подсказваше да не говоря повече на тази тема, за да не ги натъжа, но не можах да се сдържа и продължих да им разказвам:

— Аз се чувствам добре до Евгения. Тя ми действа добре. Разбира се, не е като преди… Не е, както когато бях с Гюзиде… Но миналото никога няма да се върне… Аз никога не ще мога да забравя Гюзиде и Айсун…

При тези думи погледите ни се срещнаха с Йекта. И той никога нямаше да забрави Хандан. Хандан и сина си Умут. А Демир? Дали той е забравил Хандан? Онова младо момиче, в което бяха влюбени и той, и двамата му приятели? Не мисля. Продължих да споделям:

— Да, раната никога не ще зарасне докрай. Тялото по-бързо се възстановява, отколкото човешката душа. Телесните рани могат да заздравяват, докато сърцето бие. А с душата не е така. Веднъж наранена — няма възстановяване, продължава да кърви докрай. Но от друга страна, и животът продължава. Смятах, че никога не ще мога да започна отначало. Че никога няма да има друга жена в живота ми, че никога не ще мога да обичам някоя друга. Но ето че можело…

Лицата им потъмняха. Очите им се навлажниха. Главите им се изпълниха с куп въпроси. Но знаех, че нито Демир, нито Йекта ще се осмелят да ги зададат. Аз обаче им отговорих, дори без да са ме питали:

— Понякога се срамувам. Питам се — какво правя аз? Жена ми, детето ми са мъртви. А аз се наслаждавам на живота… Да, много често си мисля това… може би най-добре би било да умра, да ме няма… Само така бих постигнал справедливост… си мислех аз. Да изчезна също като тях. Но умът ми продължаваше да разсъждава. Каква полза биха имали Гюзиде и Айсун от това? Ами ако се беше случило — аз да умра, а те да останат живи? Щях ли да искам тогава и те да умрат? За да бъде справедливо? В никакъв случай! Каква полза за тях, ако се откажех от живота?

Демир беше застинал, вторачен в една точка. Може би отново размишляваше върху смисъла на живота. Можеше ли изгубената му любов, изживяна преди години в този квартал, да е била смисълът на живота му?

— Ти си късметлия, Невзат — каза Йекта с мека, разбираща светлина в погледа. — Може би си по-силен… Могъл си да обикнеш друга. И няма от какво да се срамуваш. Животът не е това. Друго би било, ако не успееше да обикнеш никого… да не можеш да се хванеш отникъде за живота… ето тогава вече става зле… ето тогава щеше да започне твоят ад.

Демир все още някъде дълбоко в себе си продължаваше да размишлява за смисъла на живота. Аз се обърнах към Йекта и рекох:

— Прав си, може би съм късметлия, че срещнах Евгения. Тя наистина е нещо съвсем различно. Такива не се срещат под път и над път. Но съм сигурен, че на земята има още хиляди жени като нея.

Йекта много добре разбра какво исках да кажа.

— Сигурен съм, че има — усмихна се с горчивина той. — Но важни са не хората около нас, Невзат. Важното е какво чувстваме самите ние. Хората около нас са само един стимул. Не ми се сърди, но и Евгения — също. Ако ти нямаше волята, желанието, радостта от живота или както и да го наречем това чувство, колко щеше да ти въздейства красотата или добротата на Евгения? Много добре го каза — раната в душата на човека не заздравява никога. Болката от нея е по-силна от болката на нараненото ни тяло и ни причинява повече страдания. Тя е толкова мощна, тази болка, че отнася човека в съвсем други светове и той не може никога да се върне назад към живота. И да иска — не може.

Демир най-сетне изплува от дълбините на моретата, в които беше потънал, и рязко ни прекъсна:

— Хайде стига вече с тази тема! Ако не е тялото, няма да я има и душата! Ако ще да страда, ако ще да е щастлива душата, тялото трябва да се храни, за да може душата да живее в него! — опита се да прекрати тази тягостна тема и ме подкани шеговито: — Заповядайте, господин главен инспекторе! Да желаете нещо по-специално за закуска?

Такъв си беше Демир. Макар да бе много чувствителен, винаги се стремеше да го скрие от другите. Също както когато майка му се разболя, също както когато разбра за сватбата на Хандан и Йекта. Протегнах се на стола и изгледах приятелите си внимателно. Йекта също изглеждаше склонен да прекъснем разговора на тази тема. Може да се лъжех за Демир, може вече да се беше решил да споделя мъката и проблемите си, но не с мен, а само с Йекта. Вероятно и Йекта единствено пред него разкриваше раната си. Може би без да говорят, в съгласие помежду си, изживяваха мъката на другия. Защото мъртвите им близки бяха общи, загубата им беше обща, скръбта им беше обща. Отново се почувствах отчужден, изолиран от тях. Стори ми се, че се самонаказвам, защото само аз бях щастлив. В мен се надигаше някаква смесица от чувства — от угризения на съвестта, от неудобство и срам, дори от гняв. Прииска ми се да стана и да си тръгна. Без да се сбогувам дори. Но не можах да го направя. Също като Демир опитах да се усмихна, прикривайки чувствата си:

— Благодаря! Аз съм сит! И без това няма да стоя много — имам работа в управлението!