Паметта на Истанбул

Крал Визас е първооснователят на града

Преваляше пладне, когато стигнахме джамията „Султан Ахмед“11, след като Зейнеб пътьом беше оставила в лабораторията пробите от мазилката в банята на жертвата. Понеже музеят „Топкапъ“ беше затворен във вторниците, след многобройни телефонни разговори най-сетне успяхме да научим адреса на Лейля Баркън. Тя живееше на горния етаж на двуетажна сграда на едноименния булевард, водещ към „Кючук Ая София“12.

Там по-рано в една дървена къща живееше и леля ми Садийе. По празниците се отбивах да я поздравя и да й целуна ръка. Три неща си спомнях за тази къща — кубето на „Кючук Ая София“, ароматът на ванилия, пропил фотьойлите, и най-прекрасното малеби на света… Мъжът й, чичо Мюниб, беше невероятен човек. Не можеха да ме отделят от дъщеря си Сюхейля. Те ми даваха най-много парички по празниците. Мир на праха им! И двамата отдавна се бяха споминали. А кака Сюхейля сега живееше в Канада. Къщата си продадоха на един предприемач, който я превърна в бутиков хотел.

Жилището на Лейля Баркън се намираше в една от тия вече поовехтели дървени истанбулски къщи, които така много обичах. От пръв поглед се виждаше, че също като къщата на Недждет Денизел, и тази беше отремонтирана и много добре поддържана. На първия етаж имаше голям и просторен магазин за подаръчни стоки. Изкачихме се на втория етаж по боядисана в бяло дървена стълба, очевидно допълнително построена. Самата Лейля Баркън си беше същата, каквато я помнех — самоуверена, хладна, дистанцирана.

— Заповядайте, какво ще обичате? — попита сдържано тя, след като разбра кои сме.

Погледът на кехлибарените й очи сякаш ни питаше: „Защо ме безпокоите?“. Косите й сега не бяха къси, както на снимката, а се спускаха по раменете й. Беше също толкова красива, както и преди. Дори може би сега бе още по-привлекателна заради обхваналото я безпокойство.

— Малко е дълго за обяснение, да поговорим вътре — започнах аз.

— Извинете, но трябваше да ми съобщите по-рано за идването си — отвърна тя, преценявайки ни с поглед и свивайки тънките си вежди. — Аз работя и е цяло чудо, че сега съм си вкъщи. Всеки ден трябва да съм в музея.

Принципно беше права, но когато ставаше въпрос за разследване на престъпление, можеш ли да искаш предварителна среща със свидетелите или заподозрените? Просто е немислимо!

— И ние сме заети, госпожо! И нямаме време да си уговаряме предварително срещите — отвърнах й аз с възможно най-авторитетния си тон, в който да проличи цялата сериозност на работата ни.

Мислех си, че ще се ядоса на думите ми, но тъкмо обратното, в очите й се появи някакво приятелско излъчване.

— Откъде ви познавам?

Значи, имаше силна памет!

— Преди две години идвах в двореца „Топкапъ“ да разследвам един случай. Някакъв човек от охраната беше паднал от стената. Усъмнихме се, че е престъпление. След това се разбра, че е нещастен случай.

— Шинаси! — тъжно поклати глава тя. — Имаше две деца, горкичкият! Голямо нещастие!

Отдръпна се назад и ни покани да влезем вътре.

— Заповядайте, заповядайте, Невзат бей! — Стори ми се, че се поусмихна дори. — Нали бяхте Невзат? Инспектор Невзат?

Май ледовете помежду ни бяха започнали да се топят.

— Моите поздравления, Лейля ханъм! Смятах, че няма да си спомните.

Минахме през тесния коридор и се озовахме по средата на обления в светлина хол. Под проникващите през просторните прозорци слънчеви лъчи кехлибарените й очи и кестенявите коси засветиха в топлите оттенъци на дъхав мед.

— Като работиш в толкова огромен музей, трябва да имаш и отлична памет! Толкова много детайли трябва да помниш, че… Както и да е. А вие сте? — обърна се тя въпросително към красивия ми заместник.

— Али — неохотно отвърна моят малко грубоватичък колега. — Инспектор Али!

Дори не й подаде ръка.

Но и Лейля не обърна кой знае какво внимание на грубостта му.

— Здравейте! — кратко каза тя и посочи бежовия диван с две амфори от двете му страни: — Моля, заповядайте да седнете!

Седнахме. Пред нас се виждаше оловният купол на джамията.

— „Кючук Ая София“! — тихичко каза Лейля, виждайки, че не мога да откъсна очите си от гледката през огромния прозорец. — Много стар паметник е, отпреди повече от хиляда и петстотин години!

Али не разбра и попита отново, сочейки към блестящото под слънцето кубе:

— Това тук джамия ли е, църква ли е?

— Всъщност е построено като църква от император Юстиниан, който е благоустроил града — това е храмът на светите Сергий и Вакх. Има и една интересна легенда за нея. Юстиниан искал да убие предишния император Анастасий, когото смятал за свой враг, но една нощ в съня му се явили светците Сергий и Вакх и му казали, че страховете му са напразни, и го посъветвали да се откаже от планираното покушение. Юстиниан разбрал, че ще извърши грешка, и се отказал да убива императора. От благодарност, че са го предупредили, им изградил и църква. През османско време тя била превърната в джамия и понеже приличала на „Ая София“, нарекли я „Кючук Ая София“.

Тези сведения за джамията бях запомнил още от чичо ми Мюниб, разказваше ми ги, като бях малък. Но не издадох досадата си.

— Хубава легенда. Сигурно е интересно да живееш срещу подобен храм.

На лицето й се появи иронично изражение.

— В началото гласът на мюезина беше ужасяващ. По пет пъти на ден убиваше и езана13, и нас! Слава богу, не го държаха дълго. Сегашният Шакир ефенди има възхитителен глас, създаден сякаш тъкмо за този древен храм. — Все още не беше седнала, но като не видя реакция от наша страна, стори й се, че говори празни приказки, и тутакси стана сериозна: — Та с какво мога да съм ви полезна?

— Защо не седнете? — обърнах се към нея с цялото си внимание. — По-добре ще е да не стоите права.

— Защо? Какво е станало?

— Недждет Денизел… Бившият ви съпруг…

Присви очи, изглеждаше, че се притесни.

— Да, кажете, какво му се е случило на Недждет?

Заместникът ми отговори с въпрос на въпроса й:

— Виждате ли се с него?

— Разбира се, той ми е колега. Какво му се е случило?

Али нито й отговори, нито ми позволи да й отговоря.

— Кога го видяхте за последен път?

Лицето на Лейля пламна, устните й се разтрепериха от вълнение.

— Защо ме питате това? Да не би нещо лошо да му се е случило на Недждет?

Най-неприятното нещо на този свят е да кажеш на роднините за смъртта на близкия им, но ако бях оставил това на Али, щеше да е сто пъти по-ужасно.

— Намерен е мъртъв — отговорих тихо.

Тя чу думите ми, но те не достигнаха до съзнанието й.

— Каквооо?

— Така е, много съжалявам, но тази сутрин Недждет бей бе намерен мъртъв.

Гневът върху лицето й се стопи, раменете й увиснаха и тя се строполи във фотьойла пред нея.

— Сигурен ли сте? — Беше вперила очи в нас, опитвайки се да разбере какво й казваме. — Сигурен ли сте? Да не би да грешите?

Мъката й изглеждаше съвсем истинска. Сигурно и тя не бе успяла да забрави Недждет. Докато през ума ми преминаваха тези мисли, заместникът ми Али, без изобщо да се трогне от състоянието на жената и с присъщата си липса на такт, набързичко й разказа какво се бе случило.

Притеснението на Лейля се превърна в безкрайно учудване.

— В Сарайбурну ли?

— В Сарайбурну…

Али, също като мен, я наблюдаваше много внимателно, опитвайки се да прецени всяка нейна реакция.

— На няколкостотин метра от местоработата ви, от музея „Топкапъ“, така да се каже…

Лейля остана известно време така, сякаш не знаеше какво да каже, мислех си, че ще се разплаче, но не го направи, напротив, съвзе се доста по-бързо, отколкото бях очаквал.

— Добре, но как? Как е умрял?

— Бил е убит, някой му е прерязал гърлото — спокойно поясни моят помощник.

За миг лицето на Лейля се смръщи. И толкова. Отметна с ръка кичура медна коса, паднал над окото й.

— Кой? Кой го е убил? — попита с почти толкова спокоен глас като този на Али.

— Не знаем. Надявахме се вие да знаете нещо.

— Аз ли? — изрече тя, като се отдръпна леко назад, облягайки се на гърба на фотьойла, подобно на кораб, акостиращ в сигурно пристанище. — Как бих могла да знам?

Тя се отдръпваше назад, но аз се наведох по-близо към нея.

— Вижте, госпожо Баркън, това не прилича на обикновено убийство. Срещу себе си имаме професионални убийци. Ако споделите онова, което знаете за Недждет Денизел, ще ни бъде по-лесно да ги заловим.

Раздвижи се притеснено, сякаш исках от нея нещо неимоверно трудно.

— Разбира се, бих искала да ви помогна, но с Недждет сме разведени от пет години…

— Казахте, че сте се виждали с него?

— Виждахме се — каза и спря, сякаш си припомняше нещо много важно. Но бързо отмести поглед, като че ли не й се искаше да сподели с нас онова, което беше изплувало в съзнанието й. — Срещах го, но не знам нито с какво се занимава, нито с кого работи, нито нещо друго…

— Кога го видяхте за последно? — повтори първия си въпрос Али. — Изглежда, той изобщо не е прекъсвал емоционалната си връзка с вас. В чекмеджетата му намерихме ваши снимки.

Лицето й сякаш помръкна.

— Само Недждет може да знае това… дали е прекъснал, или не емоционалната си връзка с мен. Но е нормално да има мои снимки. И аз имам негови.

— Значи, вие сте прекъснали емоционалната си връзка с него?

— Да, всичко това свърши! — рязко поклати главата си тя. — Недждет ми е само стар и добър приятел.

— Добре — рече Али, почесвайки брадичката си, — но вие не ми отговорихте на въпроса…

Лейля го изгледа накриво.

— Кой въпрос?

— Кой друг може да е — кога за последно сте се видели с Недждет. За втори път ви питам, а вие все не ми отговаряте.

Заместникът ми сякаш я обвиняваше. Помислих си, че ще се нервира, но тя запази спокойствие.

— Извинявам се, главата ми се поразбърка… За последен път видях Недждет в неделя вечерта.

— Къде се видяхте?

— В ресторанта в летния дворец „Сепетчилер“14…

— В „Сепетчилер Касръ“ ли? — в един глас повторихме въпроса и двамата с Али.

Реакцията ни не убягна от вниманието на Лейля, но още преди да каже каквото и да било, избързах да я попитам:

— Говорим за един и същи летен дворец — онзи в Сарайбурну, нали така?

— Да, за същия става въпрос. За двореца, построен от Давут ага, архитектът на Мурат ІІІ, и реновиран по-късно по времето на Махмуд І — довърши тя с отегчението на учител, опитващ се да обясни нещо на апатичните си и незаинтересувани ученици. — Онази, историческата сграда отдясно, като тръгнете по пътя, знаете го, от Сарайбурну към „Сиркеджи“.

Изобщо не предполагах, че Лейля ще ни третира като някакви си прости невежи.

— Значи — запитах аз на свой ред, — сте вечеряли на сто метра от мястото, където намерихме трупа на Недждет? Така ли?

За пръв път на лицето й се изписа вълнение.

— Тру… трупът там ли е намерен? — заекна тя и продължи, сякаш се отбраняваше: — Недждет избра това място. Ако ме питате, изобщо не бих отишла в „Сепетчилер“. Беше грешка и да вечерям с него. И без това се скарахме.

Нашият окумуш Али бързо усети, че я е хванал натясно.

— Скарахте ли се? За какво?

Лейля остро реагира на думите му:

— Вижте, аз не съм убила Недждет. Вярно, че му се ядосах, но аз никого не бих могла да убия. Защото не вярвам, че проблемите се решават, като премахваш хората…

Може и да си мислеше, че убийството на хора не помага за решаването на проблемите, обаче бяхме виждали толкова престъпници, които колеха хората като пилци, че думите й не впечатлиха нито мен, нито помощника ми Али. При все това нямаше никакъв смисъл да ядосваме жената и да й качваме кръвното. Изгледах Али по начин, който да му подскаже да е по-учтив с нея, и се опитах да овладея положението.

— Не сте ни разбрали правилно! Ние не ви обвиняваме в убийство. Само искахме да опознаем по-добре Недждет. Защото, за да направим профила на убиеца, първо трябва много добре да познаваме жертвата му.

Гневът на Лейля като че ли попремина.

— Е, и вие си гледате работата — рече тя, мъчейки се да се успокои. — Но трябва да разберете и на мен какво ми е да ми съобщите преди минути за смъртта на човека, заедно с когото толкова години съм живяла.

Али, който не умееше да се престори дори на малко по-разбран полицай, предпочете да замълчи, докато аз се опитвах да бъда много по-любезен.

— Ако искате, може да дойдем и по-късно. Помислете си и после ще поговорим.

Блъфът ми сработи. Лейля мигновено се укроти.

— Не — отвърна с разбиране. — Няма да ви карам да се морите пак да идвате дотук. Добре съм, да поговорим. Какво ме питахте?

— Разказвахте ни за вечерта, когато сте се видели с Недждет.

Лицето й помръкна като на човек, спомнил си нещо неприятно.

— Да, онази вечер… на 31 май, беше годишнина от сватбата ни.

Ето ти ново двайсет! Да си празнуват годишнината от вече свършилия им брак!

Забелязвайки странното ми изражение при тази мисъл, Лейля се почувства длъжна да обясни:

— Сигурно се чудите, как така празнуваме годишнина на брака ни, който вече е свършил. И на мен би ми било чудно. Но всъщност нямаше такова нещо, нищо не сме празнували. Ако не беше настоявал толкова много, сигурно нямаше и да приема поканата му. Но Недждет все ми повтаряше, че въпросът бил много важен и да не го обиждам по този начин с отказа си. И аз приех заради хубавите ни и чисти спомени. Дори не го попитах къде е мястото, където ще вечеряме. Недждет дойде и ме взе направо от музея.

— И в неделя ли работите?

Лицето на Лейля светна от усмивката й, усмивка на някой себеотдаден светец.

— Не гледайте, че сега съм си вкъщи. Ако нямах гости от университета тази вечер, още щях да съм в музея. За нас няма спиране, непрекъснато работим. Няма ден, няма нощ, няма уикенд… И времето пак не ни стига! За хората, които са се посветили на музея, почивката е сладка мечта. Както и да е… Та Недждет ме взе пред главната врата на музея — пред Имперската порта15. Беше дошъл с червената си спортна кола, та го предупредих: „Ако смяташ да се състезаваш, няма да се кача в колата ти!“. Защото бе маниак на скоростите, не знаете на какво е способен, настъпи ли газта. „Не се притеснявай — каза ми той. — И без това няма да ходим много далеч.“ Така си и беше. Минахме през парка „Гюлхане“16 и влязохме в летния дворец „Сепетчилер“. Чак тогава разбрах къде щяхме да вечеряме. Беше избрал това място, за да ме направи щастлива. Или по-точно, да има подходящата атмосфера за предложението, което щеше да ми направи.

Изхъмках иронично.

— Да не би да ви е предложил отново да се ожените?

Лицето на Лейля пламна.

— Нещо подобно, искаше да подновим връзката си. И за да приема, го направи досущ като първия път — на историческо място. Бях приела първото му предложение да се оженим и смяташе, че и втория път ще кажа „да“.

— Но не казахте…

— Естествено, че не!

— Защо?

В очите й се появи израз на отчуждение, когато я попитах. Въпросът явно й се стори неуместен, много личен и се почувствах длъжен по някакъв начин да се извиня за него:

— Ако не ви е неудобно да ни кажете?

— Нищо вече не може да ме притесни — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Не приех предложението му, защото Недждет не беше вече онзи човек, за когото някога се бях омъжила.

— А какъв беше, когато се омъжихте за него?

— Идеалист. Самоотвержен. Готов и душата си да даде за науката…

— Значи, казвате, че Недждет се е променил?

— И още как! Нямаше го вече онзи запален археолог, който, без да чака и грош, целият потънал в прахоляк, търсеше следите на миналото. На негово място се появи бизнесменът, който се опитваше да превърне в пари всяко място, до което се докоснеше, всяко нещо, за което си помислеше, всичко, от което се интересуваше. По-рано историята беше смисълът на живота му, а сега тя се бе превърнала за него само в средство, което може да му донесе богатство. Не бих могла да живея с такъв човек. Ако бяхме започнали отново, животът ми щеше да се превърне в ад!

Изглеждаше искрена. Не беше останал и помен от онази ледена атмосфера, облъхнала ни, щом прекрачихме прага на дома й. Лейля сякаш не даваше принудително показания на напълно непознати й полицаи, а изливаше душата си пред близки приятели.

— Недждет обаче, изглежда, не е приел вашето „не“! — внимателно, стараейки се да не разстроя още повече жената, казах аз.

— И да не го прие, посрещна го с разбиране. Или по-скоро, така ми изглеждаше. Недждет е доста хладнокръвен човек, много добре знаеше да скрива чувствата си. Отгоре на това бе и много търпелив. Нямаше да ви остави на мира, докато не постигне своето — колкото и да сте твърди, колкото и убедително да му приказвате.

Говореше вече в минало време за Недждет. Не беше често срещано в практиката ни някой, който току-що е научил за смъртта на близък, така лесно да приеме този факт.

— Тогава, значи, вие сте започнали кавгата? — не пропусна да се възползва от краткото ми мълчание Али. — След като, както казахте, е умеел да запази спокойствие…

Странна усмивка се появи върху лицето на Лейля.

— Търпението на всеки човек си има граници, Али бей — продума тихичко тя. — Това важи и за Недждет. — Замълча. — Да, аз започнах караницата ни. Но той я продължи.

Сигурно и без туй щеше да ни разкаже всичко, но Али не искаше да остави нищо на случайността и я запита:

— Ако не е много лично, бихте ли ни казали какво се случи?

Лейля вдигна вежди.

— Че е лично, лично е, но не е кой знае колко съкровено. Всъщност съвсем простичко е. Когато Недждет предложи отново да се съберем, аз много спокойно отговорих, че му нямам доверие: „С теб на пътешествие не тръгвам, какво остава да се съберем отново“, му рекох. Абсолютно сериозно, не на шега. Право в лицето. Подигравателно. Ако беше друг, щеше да се обиди и нямаше изобщо да настоява. Може би щеше да стане и да си тръгне. Но не и той. „Права си. Сгреших спрямо теб, но вече никога няма да го направя. Никога няма да те разочаровам. Ще ти бъда добър съпруг“, продължаваше да ми говори той. Но аз го познавах добре, не се беше променил и никога нямаше да се промени. „Това няма да стане — отвърнах му аз. — Имам си свой собствен живот, не ми го разваляй.“ Обаче не ме разбра. Опита се да ме ухажва, за да ме склони по-лесно. Но колкото по-мил се опитваше да бъде, толкова по-отблъскващ ставаше. Колкото повече се гънеше и превиваше пред мен, толкова повече ми лазеше по нервите, без дори да забележи! Все пак от любезност гледах да премълча. И издържах чак докато не заговори за предишните ни щастливи дни. Думите му звучаха толкова фалшиво, толкова неискрено, че не се сдържах: „Замълчи, моля те — помолих го. — Да не говорим повече за това“. Но кой ли те слуша? Продължи да си приказва, без да се свени да вади най-интимните ни спомени. „За бога, поне миналото ни не закачай!“, помолих го отново — но уви! — впусна се с плам да разказва как сме се срещнали за пръв път и така нататък, сякаш нищо не е било, сякаш въобще не сме се разделяли и сякаш не той е бил истинският виновник за раздялата ни. Съвсем излязох от релси. „Не те ли е срам да разправяш всичко това? Не беше ли ти онзи, който ме заряза? Как ще го разкажеш сега това, да те видя! — развиках се аз и хората от съседната маса се заобръщаха. Но на мен не ми пукаше. Станалото беше станало и аз повече не се владеех. — А сега ми казваш да се съберем отново! Проклинам деня, в който те срещнах!“ „Стига!“, разкрещя се и той на свой ред. Значи, все пак нещо човешко беше останало в него. Все още имаше малко гордост, за да се засегне от подигравките и униженията ми. Не пропусна нито работохолизма ми, нито хладнокръвието ми, нито маниакалната ми запаленост по историята. „Ти не си никаква жена, а робот, ти не си свободен човек, а нещастница, изгубила свободата на духа си“, крещеше срещу мен той. Странно, колкото повече викаше, толкова по-спокойна бях, колкото повече обиди и ругатни сипеше, толкова повече бяха те като мехлем за душата ми. Изчаках, докато свърши, или по-скоро, докато напълно се успокоя, и станах от масата. Но преди да си тръгна, излях всичкото червено вино от чашата си върху него, за да види и разбере, че не съм някаква си нещастница, изгубила свободния си дух. Сетне решително напуснах ресторанта.

Макар да се опитваше да разкаже всичко това с ирония и присмех, болката й беше все още толкова силна, раната й беше все още толкова незаздравяла, че гласът й трепереше от нервно напрежение. Страданията все още изгаряха душата й, сякаш не знаеше за смъртта му, все едно че беше още жив, а не се беше преселил във вечността, че го нямаше вече. Гледах я и не можех да разбера дали все още мразеше, или все още обичаше бившия си съпруг.

— Защо Недждет искаше да се съберете отново?

Въпросът на Али се сгромоляса насред настъпилото кратко мълчание. Лейля премигна няколко пъти, нервно притваряйки дългите си ресници.

— Казваше, че все още ме обича.

— Обичаше ли ви наистина?

Лейля замълча за миг, очите й се насълзиха.

— Не знам — въздъхна тежко и вдигна рамене. — И не искам да знам!

Изведнъж сълзите й започнаха да се стичат и тя закри лицето си с длани. Безмълвно заплака. Но за кратко. Овладя се и отново се превърна в силната директорка на музея.

— Извинете, не се сдържах. Не ме интересуваше обичта на Недждет. Това си беше негов проблем.

В стаята настъпи тишина. Тъкмо се чудех как отново да подхвана темата, но слава богу, Али отново премина в атака:

— Защо се разделихте по-рано?

— Моля? Какво казахте?

— Питам за раздялата ви. Понеже Недждет се беше променил, затова ли се разделихте?

Лицето й се натъжи от лошия спомен.

— Може да се каже — отвърна тя и смело впери поглед в Али. — Завърза връзка с асистентката ми. Младо момиче, петнайсет години по-млада от мен. — Усмихна се малко насила и продължи: — Да, сякаш на света нямаше други жени, та се захвана точно с моята асистентка.

Тези й думи допълниха общата картина. Сега вече знаехме доста повече и за жената отсреща, и за жертвата. Но не беше достатъчно.

Този път аз наруших настъпилото тягостно мълчание в стаята.

— Сетих се за онова първо предложение, което Недждет ви е направил. Къде ви предложи да се ожените? Казахте, че било някакво историческо място.

Сякаш потъна някъде във времето.

— Недждет ми направи първото предложение на Сарайбурну.

— В крепостта „Сепетчилер“ ли?

— Не, пред храма на Посейдон…

Поусмихна се, като срещна празните ни и недоумяващи погледи.

— Разбира се, днес този храм не съществува! Ние се оженихме на мястото, където се предполага, че се е намирал Посейдоновият храм — преди близо две хиляди и седемстотин години. Първите заселници от Мегара, когато за пръв път са основавали града Византион, са изграждали храмове на боговете си по крайбрежието. Един от тях е бил на Посейдон, богът на моретата…

Щом само чу за Византион, вълната на любопитството направо заля нашия Али.

— Този Византион има ли някаква връзка с Недждет? — запита бързо той.

— Това беше дипломната му работа, беше един от малцината в Турция, които познаваха много добре този въпрос.

— Затова ли е нарекъл папагала си Визас?

Лицето на Лейля някак си просветна.

— Запознахте ли се вече с Визас? Смята се за човек. Толкова мила птица, истински приятел!

— Така е! — За пръв път заместникът ми споделяше чувствата на жената. — Невероятно създание!

— Добре, а монетите? — реших да прекъсна приказките за папагала аз. — Недждет интересуваше ли се от старинни монети?

Така ни погледна, сякаш искаше да каже: „А вие откъде знаете?“. Може да бяхме попаднали на важна следа и не исках да оставям този въпрос по средата.

— Работил ли е по въпроса за монетите от времето на Визас?

— Всъщност нумизматиката не беше истинската му специалност, но напоследък се беше заинтересувал от старинните монети. Събираше ги и имаше богата колекция.

Да не би да бяха сложили в ръката му монета, взета от собствената му колекция? Ако беше така, значи, разследването ни беше стигнало до някъде.

— Къде пазеше колекцията си? Сигурно не я е държал на съвсем достъпно място? — попитах аз.

— Не знам, трябва да е в дома му.

В къщата на Недждет не бяхме попаднали на нищо, наподобяващо каса или сейф. Може да я беше скрил някъде. Това значеше, че ще трябва още веднъж да отидем и да огледаме дома му. Докато тези мисли се въртяха в главата ми, Лейля попита:

— Защо се интересувате от монетите? Защо древните монети са ви толкова важни?

Беше дошло време да се играе с открити карти. Тъкмо щяхме да имаме възможността да преценим и реакциите на жената.

— Открихме монета близо до трупа му.

Не изглеждаше учудена, само присви очи и попита:

— Каква монета сте намерили?

— На лицето й има полумесец и слънце, и надпис „Византион“, а на обратната страна — лице на жена с вдигната на тила коса.

През кехлибарените й очи премина блясък на човек, който знае за какво става въпрос.

— Византийска монета. Метални монети, сечени по времето на Римската империя17 — изрече уверено тя.

— Познавате ли тези монети?

Вместо да ми отговори, бавно стана и отвори остъклената вратичка на малката библиотека отсреща. Извади една огромна книга и вместо да се върне на мястото си, застана между двама ни с Али и я постави на една малка, дълга и тясна масичка за кафе. Бързо с привични движения разлисти дебелата книга. На отворените страници се виждаха изображенията на метални монети.

— Тази ли е?

Пръстът й сочеше в горния десен ъгъл на страницата съвсем същата монета, каквато бяхме намерили в дланта на жертвата. Снимката на обратната страна на монетата беше точно до нея.

— Да, тази е.

— Оригинална ли е?

— Не знаем — отвърнах, вдигайки рамене. — Това може да каже само някой специалист.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се, като дойдете в управлението, с удоволствие ще ви я покажем.

Посочих профила на жената от обратната страна на монетата:

— Коя е тя?

— Хеката, богинята на Луната. Някои я идентифицират с Артемида. Смята се, че Хеката винаги е помагала на Византион. Даже се разказва как Филип ІІ, бащата на Александър Македонски, искал да завладее Византион. В една беззвездна, тъмна нощ, без месечина в небето, стигнал до околностите на града. Целта му била да го завладее с мълниеносна атака. Но изведнъж в небето грейнали светлини, изгрели звезди и всичко наоколо станало светло като ден. В същия миг Хеката със знак накарала всички кучета да се разлаят. Целият град се разбудил и хората като видели приближаването на войската на Филип ІІ, взели мерки да го защитят. И така тази нощ Византион се отървал с помощта на богинята на Луната Хеката.

— Все си мисля за полумесеца и звездата — рече Али, който, откакто намерихме монетата, все търсеше отговор на измъчващия го въпрос. — Да не би основателят на града да е бил турчин! Нали са изсекли звезда и полумесец върху монетата, та…

— Турчин ли? — На лицето на Лейля се появи подигравателна усмивка. — Аллах добро да ви даде, Али бей, но говорим за преди две хиляди и седемстотин години. Тогава прадедите ни все още са яздели коне в степите на Средна Азия.

Като не получи очаквания отговор, Али се поразстрои.

— Кои са били тогава онези хора?

— Гърците.

От лошо по-лошо! Лицето на нашия посърна съвсем от разочарованието на разбитите му надежди.

— Гърците ли?

— Да, гърците. — Лейля усети обаче как Али наистина се натъжи и се опита да го поразведри: — Но не се косете — не е толкова често срещано явление да са на небето месечината и звездата. Затова и много народи, живели хиляди години преди нас, са превърнали в свой символ това необичайно нещо. Например шумерите са използвали полумесеца и звездата. Освен това, както казах преди малко, Хеката е древногръцката богиня на Луната. И жителите на Византион може да са решили, че също като бога на моретата Посейдон и Хеката им помага, и да са повярвали, че единството на луната и звездата е нещо свещено.

Но Али изобщо не беше убеден в това.

— Аллах, Аллах, за пръв път чувам тази гръцка история…

Макар в гласа му да прозвуча открито недоверие, Лейля не изглеждаше ни най-малко засегната.

— Но си е така, Али бей. Византион е основан от колонистите, дошли от древногръцкия град Мегара. А името Византион означава „градът на Визас“.

— Същият ли, чието име носи папагалът? — с любопитство попита Али. — Вярно, кой е тоя Визас?

— Кралят на колонистите, дошли от Гърция. Всъщност той е една легендарна личност. Прието е, че крал Визас е основателят на града.

Обърна страницата и се появи една друга монета. На предната страна се виждаше изображението на един брадат воин с шлем на главата, а върху него се виждаше надписът „Визас“.

— Ето този човек. Разбира се, това е предполагаемото му лице. Защото тази монета е изсечена от римляните цели шестстотин и повече години след основаването на Византион. По времето, по което е живял самият крал, все още не са секли собствени монети, защото градът е бил съвсем малък. — Посочи с ръка към рисунката на двореца „Топкапъ“ и ограждащите го стени. — Границите му не са били много по-големи, отколкото площта на нашия дворец. Византион израства по времето на римляните и чак тогава се превръща в световен град.

И аз бях учуден не по-малко от Али. Макар да знаех, че първото име на града, в който са живели прадедите ми, е Византион, чак толкова подробности не знаех! Въпросът на Лейля, която отново се намести във фотьойла, сложи край на чуденето ни.

— Къде беше монетата, като я намерихте?

Беше станала отново сериозна, но вече го нямаше този неин вид на високопоставен държавен чиновник. Погледът й изразяваше тъга, примесена с тревога.

— Беше в ръката му… Намерихме я в дланта му.

Не се учуди изобщо, само поклати глава с разбиране, сякаш говорехме за нещо, което й беше много добре известно.

— Дали убиецът е искал да ни каже нещо с тази монета? — попитах аз, за да я накарам да ни каже каквото знаеше. — Има ли някакъв смисъл в това, тази старинна монета да се постави в дланта на жертвата?

— Не съм сигурна — отвърна тя и отново отметна с ръка спусналите се върху лицето й кичури. — Ако тълкуваме това според древногръцката митология, можем да смятаме, че убийците са сторили добро на Недждет. Защото пари са се поставяли върху очите или тялото на умрелите, за да преминат спокойно реката на скръбта Ахерон в подземното царство на Хадес. Мъртъвците били погребвани с монета под езика, за да има с какво да платят на лодкаря Харон, превозващ душите на умрелите през реката. Ако не намерели пари върху телата, мъртвите не можели да преминат и били обречени да се лутат по бреговете й цяла вечност.

По мрачното лице на Али си личеше, че тази история изобщо не му минава.

— Според мен убийците са се ръководели не от древногръцките обичаи, а от законите на мафията. И няма защо да намесваме историята в това. Недждет е бил убит заради пари. И монетата в дланта му е послание.

Предположението на заместника ми сигурно беше доста реалистично, но все още беше рано да правим конкретни изводи и да решаваме каквото и да било още отсега.

— Уморихме ви, Лейля ханъм! — казах мило, дори примирено. — Само един последен въпрос — за да си напишем доклада, трябва да знаем какво сте правили снощи?

Изгледа ни обидено.

— Не мога да повярвам — промълви ядосано тя. — Вие наистина ме подозирате!

— Не — поклатих глава аз. — Това е само формалност. Няма никаква причина да се съмняваме във вас.

Този път думите ми не успяха да я убедят.

— Както и да е — изрече с примирен вид. — Снощи си бях у дома. И да ви кажа, преди да сте ме попитали — бях с приятеля ми Намък. — Посочи снимката върху шкафа и повтори: — Приятелят ми — Намък Караман.

Лейля се усмихваше също толкова щастливо, както на снимката в дома на Недждет Денизел, само че тук беше с друг. Къдрокос, с увиснали мустаци, мургав, с усмихнат поглед. Приятен мъж.

Али, който записваше името му в тефтерчето си, попита безизразно, досущ като чиновник, изпълняващ задължението си:

— Какво работи този Намък Караман?

— Хирург е — изрече Лейля с безкрайно удовлетворение в гласа.

— Значи, ще го намерим в болницата, така ли?

По лицето й си личеше колко се забавлява.

— Не, ще го намерите в сдружението. В „Зейрек“18… Но сега трябва да е на друга среща. Щеше да участва в едно мероприятие по спасяването на старите истанбулски къщи.

А каза ли ви, че Визас е бил полубог?

Не можехме да чакаме да свърши събранието на Намък Караман тук, в дома на Лейля Баркън, и си тръгнахме от „Кючук Ая София“. Нямаше как иначе. Минахме по тесните улички в този исторически квартал с великолепни паметници, покрай величествени някога дворци и свещени църкви, за да свърнем към „Султан Ахмед“.

Хилядите туристи, събрали се на площад „Султан Ахмед“, разглеждаха любознателно някогашния величествен римски хиподрум, прочутия османски Ат Мейдан, Змийската колона19, на която вече липсваха трите змийски глави, и докарания от не знам кой си император Чемберлиташ20.

Бях чувал от майка ми историята на Змийската колона. Била е донесена от Делфийския храм на Аполон. Вярвало се е, че тя пази града от змии, скорпиони, стоножки и всякакви други вредни пълзящи и насекоми. Но когато някакви самозабравили се негодници отсекли змийските глави с мечовете си, гадините го нападнали. Майка ми разказваше най-различни занимателни случки, за да ме накара да заобичам историята. С нея бяхме ходили да разглеждаме главата на едната змия в Археологическия музей. Втората се пазела в някакъв английски музей, а третата, за съжаление, била изчезнала.

Оставихме зад нас Змийската колона със странната празнота от липсващите змийски глави, хилядолетната Константинова колона21, и промъквайки се между автобусите с туристи, слязохме покрай „Ая София“ и се спуснахме през парка „Гюлхане“. Минахме по хубавия път между огромните дървета, по които през този сезон гнездяха щъркели, и стигнахме до „Сепетчилер“. Но келнерите, които са били на работа по време на събитието в неделята, още не бяха дошли. За да не губим време, тръгнахме към полицейското управление, за да разберем какви са новините от Зейнеб. Оставихме яркото обедно слънце да свети в листата на старата слива в двора и влязохме в лабораторията, никога невиждала дневна светлина. Зейнеб седеше на компютъра. Поглеждаше в екрана и си водеше някакви бележки. Така беше потънала в работата си, че дори не ни забеляза, като влязохме.

— Как е, Зейнеб? Толкова си се унесла… Само не ми казвай, че си решила вече случая! — пошегувах се аз.

Стреснато се откъсна от екрана на компютъра, но като ни видя, се усмихна и понечи да се изправи. Направих й знак с ръка да не става.

— Де да бях, инспекторе! — рече и усмивката откри равните й хубави зъби. — Без вас си е трудничко.

И Али с любопитство се взираше в екрана на компютъра — да разбере докъде е стигнала колежката му.

— Еее, какво гледаше толкова съсредоточено? Какви са тия бележки, които си разчертала? Да не би кръвта по мазилката, която взехме от къщата на жертвата, да се е оказала неговата?

Зейнеб погледна унило.

— Не бе, Али. Тестът е отрицателен. Мазилката не посиня и не позеленя като при реакция с кръв. Значи, петната по мазилката не са от кръв.

— Значи, жертвата не е била убита в банята! — с нескрито задоволство от правотата си промърмори Али. — Тогава от какво ще са тъмните петна по мазилката? От самия човек ли? Да не би пък Недждет да си е боядисвал косата?

— Е, чак такива подробности не знам, но е сигурно, че не са от кръв — с неудоволствие отговори Зейнеб.

— От различни места ли взе пробите от мазилката? — намесих се и аз в разговора им. — Ако са само от едно място, може да сме пропуснали нещо.

— Прав сте, инспекторе, но съм ги взела от различни места. И смятам, че престъплението не е извършено там, в банята.

— А това пък какво е? — прекъсна ни Али, който се беше вторачил в екрана на Зейнеб. — Що за картинка е това?

Приближих се — виждаше се нещо, напомнящо главата на орел. Али не откъсваше поглед от него, мъчейки се да отгатне какво представлява. Зейнеб се възползва от стъписването му и го притисна.

— Според теб какво може да е?

— Откъде да знам? Прилича на някаква птица, по-скоро — на птича глава. Някаква антика ли е?

— Да — засмя се Зейнеб, — антика! Само на няколко хиляди години!

Обърна се към мен, опитвайки се да скрие радостта си.

— Какво ще кажете, инспекторе, каква е тази рисунка според вас?

Да си кажа честно — и аз не можех нищо да разбера. Но като разгледах очертанията й и успоредните им къси линии, си спомних, че така се изчертават картите — по-близките до морското равнище места с бяло, по-високите — с точки, а най-високите — с линии.

— Карта ли е?

— Браво, инспекторе! Да, карта е! Топографска карта. Но на кое място? Можете ли да отгатнете?

— Откъде да знам? — отвърна Али, видимо притеснен. — Може да е всяко едно място…

Големите като на кошута очи на Зейнеб весело светнаха.

— Стига бе, Али! Майтапиш ли се? Разследваш местопрестъпления, малко от малко използвай мозъка си!

Дали Али щеше да си поразмърда мозъка, не знам, но и неговият началник не се сещаше за нищо в този момент. Като разбра, че няма да се сетим, Зейнеб взе да ни подсказва:

— Ние по кое дело работим сега?

Неизхабените мозъчни клетки на помощника ми се раздвижиха по-бързо.

— Боже! — възкликна той и се цапна по главата. — Това тук не е ли нос Сарайбурну?

— Малко повече от него — разпалено допълни Зейнеб. — Византион и околностите му. Градът, чието име е изписано върху монетата!

Погледнах по-отблизо рисунката — да, това наистина беше крайната част на историческия град. Вярно — толкова много приличаше на птича глава! Любопитният орел беше протегнал главата на огромното си тяло върху европейския континент и се взираше през Босфора в Азия.

Значи, докато сме били при директорката на двореца „Топкапъ“, Зейнеб не се беше занимавала само с тестовете на пробите с луминол22, но като ги е приключила, се е заела да изследва и древния Византион. Сякаш само това очакваше, за да заприказва с апломб:

— Византион е основан от някой си Визас, шефе!

Али я гледаше със скръстени на гърдите си ръце.

— Това вече го знаем. Визас е кралят на гръцките колонисти — изрече той с тон на всезнайко. — Докато Зейнеб го гледаше смаяно, подигравателно продължи: — Византион означава всъщност „мястото на Визас“.

Зейнеб се превърна в самото разочарование, докато Али изживяваше сладостта от победата си — за втори път днес!

— Напразно си се морила, Зейнеб, Лейля ханъм ни изнесе урок за всичко това. Разказа ни абсолютно всичко за този крал. Нали така, шефе?

Нямаше да пропусне да ме посочи за свидетел, но и Зейнеб не падаше по гръб толкова лесно.

— А каза ли ви, че Визас е бил полубог? — премина тя в контраатака. — Разказа ли ви, че е бил син на Посейдон?

Али, който и без това не си мореше ума с подобни неща, не знаеше какво да каже. Криминоложката, с вид на човек, който си беше свършил работата, се обърна към мен:

— Съществуват най-различни легенди за основаването на Византион, шефе!

Вече трябваше да тръгвам. Да мина през „Зейрек“ и да говоря с онзи Намък, а след това и да успея да се прибера вкъщи. Щеше да е срамота, ако закъснеех за идването на Евгения. Винаги обаче съм харесвал легендите, слуховете, разказите за Истанбул и съм обичал да ги слушам! Освен това те в случая бяха свързани с разследваното от нас престъпление и нямаше начин да не ги чуя още веднъж.

— Е, разказвай да чуем! — рекох аз и се настаних на един от празните столове покрай масата.

Вирналият за малко нос Али се окуми. Все още стоеше прав. Посочих му свободния стол.

— Защо не седнеш, Али? Не е срамно да не знаеш, срамно е да не научиш онова, което не знаеш…

— Прав сте, шефе! — рече Али, но вътрешно не беше съгласен.

Не приемаше и поражението си, а и нямаше какво повече да каже, затова предпочете да помълчи за момент. Сигурен бях, че при първия удобен случай щеше да се опита да вземе реванш, ама и Зейнеб не беше по-различна от него. В началото това тяхно съперничество ме дразнеше и дори се принуждавах да се намесвам понякога в техните препирни. Чак по-късно разбрах, че това е техният начин да флиртуват. Чувстваха се щастливи от вълнението да се противопоставят един на друг, да спорят и да се нападат взаимно. За да не им развалям това удоволствие, и аз често пъти премълчавах. Още повече че в повечето случаи тези диспути помагаха на разследването, като ни даваха възможност да преценяваме нещата от една по-различна гледна точка.

— Първата легенда е онази, която вече ви разказах! — продължи думите си Зейнеб, след като хвърли едно око на записките си. — Народът на Мегара в Древна Гърция бил победен във войните и обеднял. Техният крал Визас се допитал до Делфийския оракул какво трябва да направи. Оракулът предал повелята на Аполон: „Качете се на корабите си и преплавайте морето, основете града си срещу земята на слепите23“, рекъл им той. Те изпълнили заръката му и стигнали срещу земята на слепите, тоест стигнали до днешния нос Сарайбурну.

Али явно не разбра и промърмори:

— Че коя ще е тая „земя на слепите“?

Тръгнах да му обяснявам, за да остави момичето на мира:

— Кадъкьой24, скъпи ми Али! Тази част на легендата я знам и аз. Този израз е вид ирония към заселниците в Кадъкьой, които са били толкова слепи, че да не видят прекрасната земя на другия край, където сега е Сарайбурну. Тоест толкова сте слепи, че не виждате прекрасното, това е искал да каже оракулът.

— Не само красотите, шефе — отново взе думата Зейнеб. — Тъй като Византион от три страни е обграден с морета, затова е особено добър и за отбрана. Разбира се, че има и стратегическо значение. Вземали са и данъци от преминаващите през Босфора кораби.

— Да беше казала „харач“25 — не се сдържа да прокоментира и нашият калпазанин. — Като Дели Домрул26 — от минаващите по три, от непреминаващите — по пет пари…

— И рибните пасажи… най-важният източник на храна за града. Паламуди, скумрии, лефери…

— Кой знае какви още риби е имало по онова време? — с носталгия добавих и аз. — В детството ми още вадеха лефери от Босфора… Унищожихме популациите им…

— Както и да е. Като не видели прекрасната земя в Сарайбурну, се заселили в Азия и затова ги нарекли „слепи“, а града им — Халкедон27.

— Ама наистина са били слепи тия — промърмори и Али. Най-сетне се беше отказал да стърчи прав и седна на свободния стол до мен. — Да имаш Сарайбурну и да се заселиш в Кадъкьой? Бих живял там, само и само да имам тази гледка!

Зейнеб, поглеждайки към човката на орела, не можеше да не се съгласи с това:

— Бога ми, и аз бих избрала Сарайбурну! Помисли си само, Али — по онова време всичко наоколо е било гори, нямало е нито тия безформени сгради, нито това човешко стълпотворение! Да не говорим за колите — то пътища не е имало като хората, само няколко рибарски лодки, тук-таме някоя платноходка се е поклащала върху морето. Нищо повече! Това, което нарече „град“, е било едно малко пристанище, една крепост, заобиколена от гори и от море!

За миг се опитах да си представя Истанбул такъв, какъвто го описваше Зейнеб. Напразно — така и не успях да извикам пред погледа си представата за онзи античен град, не можах да изтрия от съзнанието си призрака на обгръщащите ни отвсякъде бетонни сгради и грозни гледки. И Зейнеб, и Али бяха потънали в мълчание. Сигурно защото и те като мен неуспешно се опитваха да си представят античния Византион.

— Това ли е всичко? — опита се да омаловажи нещата моят всезнайко. — Добре, но ние, така или иначе, вече знаехме всичко това.

— Задръж малко, Али! Сега ще ви разкажа същинската легенда — продължи Зейнеб, поглеждайки към мен. — Тази легенда стига чак до Зевс. Най-великият от олимпийските богове, известен със своите любовни похождения.

— То и без туй всички старогръцки легенди опират до Гръмовержеца — отново се опита да я засече Али, но Зейнеб продължи, все едно не е чула думите му.

— Един ден Зевс видял прочутата с красотата си дъщеря на Аргос, Йо, и веднага се влюбил в нея. Много скоро новината за новата любов на Зевс достигнала до ушите на главната богиня Хера, на която и без това били омръзнали похожденията на съпруга й. Тя ужасно се разгневила и понеже не можела да му стори нищо, решила да си отмъсти на Йо. Щом разбрал за това, Зевс, за да я опази от жена си, превърнал Йо в бяла юница. Но Хера пак узнала за тази негова хитрина и накарала да откраднат кравата, а Аргос сложила да я пази. Зевс също не стоял със скръстени ръце и изпратил бог Хермес да го убие. Като разбрала за това, Хера изпратила един стършел, който да я преследва. За да се спаси от него, Йо пробягала хиляди километри, стигнала до Босфора и се хвърлила във водите му. С плуване преминала на отсрещния бряг. Така първото име на Босфора било „Боспорос“, което на гръцки означавало „Бичи брод“. Както и да е. Пътят на бягащата от гнева на Хера Йо достигнал до Златния рог. Тук между два хълма тя родила момиче, на име Кероеса. Но като поотраснала, и тя пострадала от един бог — бога на моретата Посейдон. Като не могла да се противопостави на този силен бог, тя забременяла от него. Бизантас, или Визас бил това бебе, което Кероеса носела в утробата си. Затова и успял да стане велик крал и да основе този велик град, който нарекъл с името си. И монетата, която намерихме в дланта на жертвата, е от този град28.

— Не е така, мила ми Зейнеб — засече я Али. — Тази монета са я секли не жителите на Византион, а римляните, при това — стотици години по-късно.

Ей, тия май пак започнаха!

— Наистина, Зейнеб, кога Византион е станал римски? — намесих се и аз. — Има ли нещо по този въпрос в нещата, които си изчела?

Лицето й светна като на трудолюбив ученик, изпълнил отлично домашната си работа.

— Има, инспекторе! Не знам колко е вярно, понеже потърсих в интернет — отвърна ми тя и хвърли многозначителен поглед към Али. — Всъщност данните, които сте взели от Лейля ханъм, са по-достоверни. Но от това, което прочетох… — Не беше много сигурна и отново погледна в записките си. — Да, точно така пише — Византион е основан около 660 г. пр.н.е. Просъществувал повече от седемстотин години като град държава. През 73 г. е присъединен към Рим в границите на Витиния и Понт.

Наистина, малко се поучудих.

— А бе, значи, Рим е бил чак след 700 години? А аз си мислех, че империята е от по-рано…

— Прав сте, и аз смятах така — отвърна тя. — Срам ме е да го кажа, но аз си мислех, че гърците и римляните са един и същи народ.

Какво бих могъл да кажа? Бяхме невежи за историята на собствения си град! Да оставим настрана гръцкия и римския период. Не знаехме нищо и за османския му период. Въпреки цялата ни неукост, станеше ли дума — без капка свян заговаряхме за „славните ни предци“! До припадък!

Докато си мислех за тези неща, осъзнах, че сме в странна ситуация. Ние работехме върху разкриването на едно престъпление. Бяхме от хората, които разрешават престъпления, спорят около неизвестните страни на случилото се, размишляват, разсъждават. А сега досущ като някакви археолози седяхме около масата и издирвахме тайнственото минало на града. Не че не ми допадаше и това, но задачата ни беше да разследваме едно престъпление и да разрешим случая.

— Както и да е — рекох и станах от стола. — Зейнеб, скъпа, кога щяха да правят аутопсията?

— Утре, шефе! До обяд ще имаме резултатите от аутопсията, така си мисля.

— Добре, но няма да е лошо утре още веднъж да посетим къщата на убития. Както каза Лейля, може би колекцията му от монети ще е някъде там. Трябва добре да го проучим и самия Недждет. Още ли е работел в университета, или е бил на някаква друга работа? Трябва да разберем всичко това. Лейля приказваше за него малко колебливо. Стори ми се, че крие нещо от нас. Трябва да прегледаме и криминалното му досие. Дали се е забъркал в нещо? Ако няма досие, да проверим бил ли е разследван за нещо?

— Ами онзи хирург? Него няма ли да го разпитаме, шефе?

— Ще го разпитаме, Али. Аз сега ще мина през онова сдружение.

Сякаш малко се притесни.

— Да дойда и аз? Тук няма какво да се прави вече…

— Ти вземи се отбий надвечер в този ресторант в крепостта „Сепетчилер“. Може келнерите, които са работили в неделя, вече да са дошли на смяна. Наистина ли Лейля ханъм е била там онази вечер? Наистина ли са се карали? По начина, по който тя ни разказа, ли е било, или иначе? Какво точно се е случило помежду им? Всичко разбери!

Да, но някак си не успях да го убедя.

— До вечерта има още много време, шефе! Да дойда с вас, пък после да прескоча и до „Сепетчилер“?

Дали искаше да дойде, защото се притесняваше, че нещо лошо може да ми се случи, или понеже се опасяваше, че ще изгуби нишката на разследването? Трудно ми беше да преценя.

— Добре, да вървим тогава! — склоних пред настоятелността му аз.

Направих няколко крачки и погледът ми отново попадна на зюмбюлите, които Али беше донесъл. Още ухаеха възхитително! Обърнах се към нашата криминоложка с надеждата, че ще се научат най-сетне да се ухажват, без да се карат и да се заяждат един с друг.

— Зейнеб, да беше отишла и ти с Али довечера?

В тъмните й очи просветна някакво стеснение.

— Както заповядате, инспекторе!

Явно беше разбрала истинското ми намерение, но за да не бъде много приятелско, се обърнах към нея съвсем служебно:

— Заедно говорете с келнерите. Разпитайте ги, да видим, може пък собственикът на ресторанта да познава Недждет Денизел.

Макар да се опитваше да прикрие чувствата си, и нашият дивак с радост прие предложението ми.

— Ще се върна и ще те взема, Зейнеб!

Мъчеха се да избегнат погледите си.

В този миг изрекох първото, което ми дойде на ума:

— Вярно, след като ще ходите в крепостта „Сепетчилер“, защо не вечеряте там? Ако нямах гостенка тази вечер, и аз щях да дойда с вас. Малко е скъпичко, но пък гледката е страхотна!