Паметта на Истанбул

Да не би да е ред на Адем Йездан?

Очакваше ни голяма изненада, като погледнахме лицето на лежащия на пода труп. Този път убийците бяха прерязали гърлото човек, когото познавахме — Хакан Ямалъ, способният адвокат на Адем Йездан, изчезнал отпреди два дни. Преодоляхме учудването си и позвънихме на екипа за местопрестъпленията. След това започнахме да изследваме трудно побиращия се в задната част на буса труп. Хакан Ямалъ беше заклан, както и останалите жертви, но беше положен не по гръб, а на дясната си страна. Ръцете му не бяха над главата, а на гърдите, но пак така завързани за китките като връх на стрела. Още не бяхме разгадали предишните, а убийците ни предлагаха нови загадки, нови мистерии. Отчаяно започнах да мисля — какво имаше в посоката, в която сочеха вързаните му длани? Първото, за което се сетих, беше известната с гълъбите си Нова джамия — „Йениджами“, превърнала се в символ на площад „Еминьоню“. Или както повече ми харесваше да я наричам — джамията на Валиде султан. Това беше най-величественият храм, намиращ се в посоката, указана от убийците.

— Адем Йездан дали се отървава? — откъсна ме от мислите ми Али, притискащ все още с пръсти носа си, така и несвикнал с отвратителната миризма на трупа. — Какво ще кажете? След като е убит най-приближеният му човек, значи, той излиза чист?

Трудно беше човек да си поеме въздух от вонята, плътно изпълнила целия микробус отвътре. Особено след оня свеж полъх с дъх на рози, на който се бяхме наслаждавали преди малко.

— Не бъди толкова сигурен — отвърнах аз, едва поемайки си въздух. — Още никой не е извън подозрение.

— Как така? Възможно ли е да е наредил да убият и най-близкия му юридически съветник?

Защо да не беше възможно? Ако тези престъпления ги извършваше Адем Йездан или караше други да ги извършват, и без да му мигне окото, беше затрил петима души, защо сега да не убиеше и шестия? Адвокат Хакан Ямалъ не му беше близък, и той като останалите само му вършеше работа. Нали и тази сутрин още в офиса ми каза, че готви племенника си за юридически съветник? Трябваше да има много сериозна причина да убие собствения си адвокат. Поне толкова сериозна, като онази за другите пет убийства. Да не би пък и Хакан да е бил замесен в оная далавера с падналата стена? Сигурно е бил — този набрилянтинен адвокат ще да е бил главният актьор в съдебното дело. Но пък при първата ни среща с Адем Йездан той не присъстваше. Да не би пък онзи, върнал се, не върнал се от Москва, да го е очистил? Не, беше много рано да си правим такива изводи. Може да беше точно обратното — някой да премахваше един по един хората, работили за Адем Йездан? Ако бе така, вероятността следващата жертва да е самият затънал в далавери бизнесмен ставаше все по-голяма.

— Възможно е да убива собствените си хора — отговорих на любопитния си помощник аз. — Може обаче и да е невинен. Но и в двата случая трябва спешно да се срещнем с него. Имаш ли домашния му адрес?

— Имам телефона му, шефе! Нали говорих сутринта с него! Ей сега ще му се обадя и ще разбера адреса му.

Излязох от колата, защото миризмата вече беше станала нетърпима, а и понеже не можехме да се бутаме и двамата отзад, опитвайки се да обследваме нещата. Навън ме чакаха свежата пролетна нощ и влажният ветрец, повяващ откъм морето. Нищо че не ухаеше така омайно като розовата градина, поех дълбоко въздух в дробовете си и вдигнах глава към сияйната луна, която сякаш ми шепнеше: „Нали ви казвах, че ще намерите още един труп тази нощ“… Веднага сведох глава и също като вечно стърчащата над главата ми, сякаш да не пропусне и най-малката подробност, досадна луна, погледнах нещастния ми помощник, опитващ се да работи сред непоносимата воня.

— Али, погледни дали има някаква монета в ръката на жертвата — наредих му аз.

Наведе се към пода на микробуса, но бързо вдигна главата си и се изправи.

— Приближа ли се малко — и не се трае тая смрад… А днес беше горещо и вратите и прозорците на микробуса са били затворени под слънчевите лъчи, та трупът доста се е вмирисал… Трябва да е тук от обед, а може и от сутринта… тъй като следяхме горния булевард, изобщо не му обърнахме внимание на този хълм… А да си кажем правичката — въобще не се и сетихме за Мимар Синан…

Обърна се към мен, сякаш спомнил си важна подробност:

— И тази Лейля Баркън, и тя нищо не спомена за Мимар Синан, нали?

— Май спомена нещичко и за него, но не и че убийците ще оставят тялото близо до неговото тюрбе. Откъде би могла да знае?

Али май се опитваше да проточи разговора ни, само и само да не се приближава до трупа.

— Така казвате, но нито едно от предположенията й не се изпълни.

— И си прав, и не си. Всички важни хора в Дружеството за защита на Истанбул са в ареста, ако убийствата са тяхна работа, кой тогава е убил тоя адвокат?

Почеса се по главата.

— Може да имат други хора. Може дружеството да е параван, както казва Адем Йездан, и зад него да стои някаква тайна организация. Защо пък не?

На мен обаче подобна вероятност не ми изглеждаше много убедителна.

— Малко ще им е трудно, Али! Нали видя членовете му? Тия хора не могат да създадат нелегална организация. Пък и целите на дружеството не са да рушат и развалят, напротив, те се борят срещу рушителите, посягащи на историята на този град, срещу неговите грабители, които се опитват да го плячкосат.

— Аз казвам, в случай че не са искрени, шефе.

— Не сме намерили нито едно доказателство за тяхната неискреност…

Като видя, че не може да ме убеди, смени темата.

— Вие от кого сте научили толкова много за този Мимар Синан?

— От един приятел архитект, от нашия Йекта… Май не си се запознавал с него?

— Онзи, когото срещнахме оня ден пред вас ли? Стегнатият, едричкият… който гледаше строго…

Как добре описа Демир!

— Строго гледаше, нали? Не, този едрият е Демир, той е ветеринар. Йекта е архитектът, който ми разказа за Мимар Синан. — Замълчах за миг. — Странното е, че ми каза: „Ако бях на мястото на убийците, щях да сложа жертвата при гроба на Мимар Синан“.

На Али не му се видя чак толкова странно вярното предположение на Йекта:

— Де да го бяхме питали него от самото начало! Щеше да ни е от по-голяма полза, отколкото онова, което ни разправяше онази, историчката…

Сигурно щеше да ни е по-полезен, но аз нямах намерение да забърквам приятеля си в неща, свързани с престъпления.

— Както и да е, Али, хайде вече виж има ли нещо в ръката, а ако не можеш, излез да погледна аз.

Нашата луда глава веднага се стегна, не можеше да бъде поставян под съмнение неговият кураж!

— И дума да не става, шефе — рече той и пак приклекна в колата. — Аз ще погледна, само изчаквах да чуя какво ще кажете.

Опитваше се да не обръща внимание на миризмата, но направо не беше възможно! Лицето му се сбръчкваше от само себе си! Погледна във всяка една от дланите на трупа.

— Много е тъмно, не мога да видя нищо!

Обърна вкочанилите се ръце на адвоката към светлината.

— Чакайте, чакайте, май има нещо…

Извади химикалка от коженото си сако. Мушна я в затворените длани на жертвата. От отвора изпадна монета. Вдигна я към светлината.

— Май е златна… Има някакъв надпис на арабски. — Не можеше да го разчете и ми я подаде: — Според вас за кого може да е сечена тази монета?

За да отговоря, нямах нужда от преводач.

— За кого да е? За Сюлейман Великолепни… Не мисля, че Османската династия ще изсече монети в чест на архитекта Мимар Синан…

— Само внимавайте, шефе, да не се изтрият отпечатъците, че после Зейнеб ще ни убие! — предупреди ме той, подавайки ми историческата монета.

Хванах я с двата си пръста от краищата.

— Всъщност къде е Зейнеб? Трябва и на нея да съобщим…

Като познавач, сложих си очилата и приближих монетата към очите си. Докато разглеждах арабските букви, вмъкнали се една в друга като мравчена следа, Али ме информира и за Зейнеб:

— Десетина минути преди да дойдете, разговарях с нея. Беше с екипа, изследващ кървавото петно в микробуса на Дружеството за защита на Истанбул. Но ми каза, че отива в къщата на Недждет.

Много странно, каква работа можеше да има посред нощите в къщата на Недждет?

— Защо? — отместих поглед от монетата аз. — Какво ще прави в къщата му?

— Имало нещо, свързано с гравюрите. Попитах я какво точно, но ми каза, че не била сигурна и не искала да й се подиграват, ако нищо не излезе. Ако е както си го мислела, така или иначе, съм щял да разбера.

Беше ми писнало вече от техните заяждания.

— Веднага намери Зейнеб — с цялата си началническа строгост наредих аз. — Където и да е, моментално да се яви тук! И ти излизай вече оттам! Останалото ще го свърши екипът за разследване на местопрестъпленията.

Али, щастлив, изскочи навън. Отдалечи се от буса и също като мен преди малко дълбоко пое въздух в дробовете си.

— Ох, бе, имало живот!

Но не успя да се наслади докрай на свежия въздух, ами грабна телефона и зазвъня на Зейнеб, както му бях наредил. Но тя не вдигаше, макар че й звънеше през минута. Да не би пък да й се е случило нещо лошо? Но какво толкова можеше да се случи в къщата на Недждет? Не само погледът, но и цялото лице на Али помръкнаха от тревожните му мисли.

— Може да е оставила чантата си в друга стая и да не си чува телефона — казах аз, но не знам кого повече се мъчех да успокоя — него или себе си? — След малко сигурно ще ни се обади. Ако не — пак ще я търсим. Дай да видим сега да го намерим и тоя Адем Йездан…

Али отново взе да набира номера на Йездан. Дори аз чух съобщението от отсрещната страна на линията: „Търсеният от вас номер не може да бъде избран в момента. След сигнала оставете вашето съобщение“.

Дали спеше? И за да не го безпокоят, да си беше изключил телефона? Или пък беше избягал? Все пак беше още твърде рано, за да се тревожа. Помощникът ми ме гледаше въпросително, чудейки се дали да му остави съобщение. Но и аз не знаех какво да му кажа. Ако чакаме до сутринта, можеше да стане много късно. В петък убийците ни бяха поднесли две жертви наведнъж. Нерешителността ми прекъсна звъненето на мобилния ми. Беше Зейнеб.

— Затвори — рекох на Али, преди да вдигна. — Зейнеб ми звъни, Адем ще го потърсим по-късно.

Облекчение и щастие се разляха по лицето на нашия немирник, но гласът на Зейнеб беше ужасно напрегнат.

— Ало, шефе, има ли нещо ново? Али ме търси, но аз карах и не можех да му вдигна.

Нашето момиче спазваше всички правила!

— Сега спрях и веднага звъннах, но телефонът на Али даваше заето.

— Той пък търсеше Адем Йездан. Последната жертва е неговият адвокат…

— Още един труп?

— Да, а ти къде си?

— Карам по крайбрежния булевард. Отивах в „Саматия“, в къщата на Недждет Денизел…

— Каква работа имаш там?

Без да искам, гласът ми прозвуча много строго.

— Нещо свързано с гравюрите, господин главен комисар. Спомняте ли си изобразените върху тях места?

— Защо? Какво имаше на гравюрите толкова?

— Ако не ме лъже паметта, те изобразяват същите онези исторически места, където са оставяни жертвите…

Опитах се да си ги представя. Пред очите ми изплува картината на някакво тържество пред султанския дворец в Сарайбурну. На другата гравюра май имаше изобразена Константиновата колона. Другите не можех да си спомня подробно, но макар и смътно, виждах силуетите на молещите се в градината на „Ая София“ и рисунъка на четирите минарета на „Сюлейманийе“, прострени в небето като ръцете на някой отчаяно уповаващ се в небесата човек. И ако е така, както си мислеше Зейнеб, за секунди щяхме да узнаем къде ще е следващата жертва.

— Сигурна ли си? — попитах я с вълнение в гласа си, което не можах да овладея въпреки старанието си. — Убедена ли си, че са същите места?

— Не съм, господин началник, не съм сигурна. Затова исках да ги погледна още веднъж, гравюрите де. Но убийците са взели оставените монети от тази къща. И е възможно да са определили къде да оставят жертвите също според изобразените на картините места.

Имаше логика в това. Но в цялото ни разследване досега имаше доста логични предположения, директно заминали в кошчето, така че можеше за пореден път да се разочароваме. Единственият начин да избегнем това бе Зейнеб да изпълни намерението си и да отиде в онази къща и да разгледа отново гравюрите.

— Добре, Зейнеб, ти продължавай каквото си започнала. Но щом разбереш нещо, веднага ни се обади! Този въпрос за седемте рисунки, изглежда, е важен и като бройка…

— Както заповядате, господин началник! — каза тя и добави малко преди да й затворя: — И да не забравя — имам телефона на Адем Йездан, събрала съм всичката информация за него по разследването. Ако не отговаря на мобилния си, да ви дам домашния…

По джиесема не успяхме, но като набрахме стационарния, на четвъртото позвъняване някой вдигна и се обади със сънлив глас, който ми беше някак си познат:

— Ало, слушам… Кого търсите?

— Здравейте! Аз съм главен инспектор Невзат. Искам да говоря с Адем бей.

— Здравейте, Невзат бей! — оживи се гласът отсреща. — Аз съм Салих… Тази сутрин се срещнахме в „Дерсаадет“…

Племенникът, на когото Адем Йездан имаше най-голямо доверие.

— Здравейте, Салих! Извинете, че ви безпокоим посред нощ, но трябва да открием чичо ви.

— Да не се е случило нещо лошо?

— Хакан… Хакан Ямалъ е убит.

— Убит ли? — попита той след кратко мълчание. — Кой? Кой го е извършил?

— Не знаем, но трябва спешно да говорим с чичо ви.

— Чичо ми… Чичо ми още не се е прибрал — малко нервно отвърна Салих.

— Не се ли е прибрал?

— Не знам, веднага след вас излезе от офиса, каза, че ще ходи с някого на вечеря…

— С кого?

— Какво… какво се е случило, господин главен инспектор? Чичо ми да не е в опасност? — на пресекулки попита той и по гласа му личеше, че е изпаднал в паника.

— Не съм сигурен… но е възможно. С кого щеше да ходи на вечеря?

— Не знам — отговори отчаяно. — Но е записано в ангажиментите за деня…

— При вас ли е графикът?

— Не, в офиса е. В стаята, където бяхте днес… Върху масата… винаги стои там.

— Сега има ли някой в офиса?

— Пазачите са там — отговори той, явно опитвайки се да си събере ума. — Да ги потърся ли да им кажа да погледнат?

Може точно в този миг Адем Йездан да седеше в някой луксозен ресторант и да си пиеше кафенцето с конячето, но можеше и като останалите шест жертви да чакаше смъртта си, прострян върху масата на убийците. Това не го бяхме предвидили.

— Обадете им се, но им кажете нищо да не пипат, само им съобщете, че аз идвам. Искам сам да погледна… — Племенникът замълча нерешително. — Вижте, Салих, сигурно сте чули, че досега са убити шестима души. Безмилостните убийци, прекрасно съзнаващи какво вършат, са ги убили, без да им мигне окото. И чичо ви в този момент може да е в ръцете им. Разбирате ли ме? Ако са го хванали…

— Добре, добре, господин главен инспектор — отговори Салих, проумял важността на нещата. — Веднага ще се обадя в „Дерсаадет“!

— Да не би Адем Йездан да е на ред? — попита Али, който не се сдържаше на мястото си от любопитство. — Добре де, ако Адем не е убиецът, кои ще са тия хора?

Не знаех. Дали не е някоя тайна организация, за която арестуваният Намък беше скрил от нас? Или пък е някой, за когото, както каза Зейнеб, изобщо не се сещаме? Някаква мафиотска група? Не знаех, затова подканих Али:

— Хайде, да вървим! Може да открием нещо в „Дерсаадет“.

Докато изкачвахме стръмната „Фетва Йокушу“, отново погледнах луната, която сякаш ни следваше по петите. Сега изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото тайнствена. Като някой римски оракул, предварително знаещ какво ще се случи… Гледаше ни с отчаянието на пророк, твърде късно предупредил за идващото нещастие…