Паметта на Истанбул

Историята се пише с кръв

Може и да беше по-удобна за разговори тази стая, но определено не беше тиха. Още щом влязохме в просторната и светла стая с грамадна махагонова маса, кожени фотьойли и ръчно тъкан вълнен килим на пода, се разнесе приветствен глас:

— Здравейте! Аз съм Теодора! Добре дошли в двореца ми!

Птицата беше в голяма клетка пред кадифеното перде в цвета на шампанското. Щом ни видя — и се раздвижи върху пръта си, поклащайки се напред-назад и повтаряйки поздрава си:

— Добре дошли в двореца ми!

Съвсем същият папагал, като Крал Визас в дома на Недждет Денизел! Пепелявосиво тяло, червена опашка, малки като мъниста очи, впиващи се с любопитство в хората. Като видя Али, сякаш се развълнува повече, обърна главата си към него и се придвижи по-напред.

— Здравейте! Аз съм Теодора! Добре дошли в двореца ми!

— Теодора май много ви хареса, инспектор Али — рече Адем с усмивка на лицето си, може би за да разведри малко напрежението. — Не към всеки е така дружелюбна!

И за мен беше полезно атмосферата да стане по-приятелска, затова продължих темата за папагала:

— И Крал Визас много хареса Али! — добавих аз, леко докосвайки с показалеца си клетката със сивата птица. — Вярно, да не би да са нещо братя с папагала в къщата на Недждет Денизел? Много си приличат…

Адем с любов погледна папагала в клетката, развълнува се, все едно гледаше собственото си дете:

— Може да се каже, че са роднини… Крал Визас е на трийсет и две години, а тази госпожица е все още на осемнайсет…

— Толкова дълго ли живеят тези птици?

Видях как по лицето му премина тъга.

— Някои живеят до осемдесет години. Те са жако папагали. Латинското им наименование е Psittacus erithacus. Много умни животинки са. Могат да запомнят до хиляда думи. Но са много деликатни създания — разболее ли се един, всички си заминават след него. — Дълбоко въздъхна и продължи: — Имах четири двойки. Осем папагала. Много жалко, че хванаха някакъв вирус и измряха всичките. Всяка сутрин изваждах по едно мъртво птиче от дъното на клетката… Паднеха ли на пода — нямаше спасение. Слава богу, че намерихме един чудесен ветеринар, който веднага разбра от какво боледуваха и изолира болните от здравите. Една от отделените двойки изпратихме на покойния Недждет. Крал Визас с любимата му Хеката.

— Хеката — богинята на Луната ли?

— Ооо, господин главен инспектор, вие, изглежда, имате големи познания и в митологията — с прекалена и превзета любезност се обърна той към мен.

— Но защо стоите на крака? Заповядайте, седнете! — посочи след минута Адем към кожените фотьойли около махагоновата маса. — Моля, заповядайте!

Ние с Али се настанихме в удобните кресла, но Ерджан предпочете да остане прав, може би заради напрежението от спора преди малко. Адем обаче не го остави и го подкани отново:

— Седни и ти, неудобно е пред гостите.

— Моля ви, нямах такова намерение — отвърна леко изнервено Ерджан, — пък и нали сме бивши колеги. Как бих могъл да ги накарам да се почувстват неудобно? Полицаят, дори да е пенсиониран, си е пак полицай. Нали така, господин главен инспектор?

Потвърдих, без да обръщам внимание на смръщеното лице на Али:

— Разбира се, разбира се, полицаят си е винаги полицай…

Но нито опитите на Ерджан да ни стане симпатичен, нито моето разбиращо поведение успяха да пречупят твърдото намерение на Адем всички да седнем около масата.

— Ти все пак седни! — подкани го пак той, обаче противно на законите на гостоприемството, самият той все още, може би чисто импулсивно, продължаваше да стои прав.

Докато чакахме да ни предложи нещо за пиене, Адем Йездан неочаквано се върна отново към предишната тема.

— Хеката е богиня на Луната, пазителка на град Византион. Но нашата Хеката не успя да свикне с новия си дом и не живя дълго, горката. При мен остана само една двойка папагали — Юстиниан и Теодора… Миналия месец загубихме Юстиниан… Ето затова — придаде той особен тон на гласа си, сякаш искаше да подчертае някаква много важна подробност, — като научих, че Недждет е починал, първото, за което се сетих, беше Крал Визас. Защото от това папагалско семейство ми останаха само той и моята Теодора, всички други измряха — каза Адем и отново хвърли изпълнен с любов поглед към птицата си.

Мен обаче повече ме интересуваше не Теодора от клетката, а Теодора от историята.

— Теодора не беше ли онази императрица, за която се говори, че била проститутка?

Стана му неприятно и той бързо отмести поглед от птицата и заобяснява, без дори да ме погледне:

— Това е спорно. Всъщност е била актриса — рече той и се наведе към една малка стъклена библиотечка срещу масата. Отвори вратичките и извади две книги, подредени една до друга на третия рафт. — Това го е писал държавен служител, на име Прокопий171, секретар и ретор, правен съветник… Много интересна личност. Според Прокопий Теодора е била една неморална проститутка и нимфоманка. Но в двете книги разказва напълно противоположни неща за нея.

Направи няколко крачки към масата и обърна книгата в кожена подвързия към мен. На тъмночервената корица пишеше Прокопий, а заглавието отдолу гласеше: „Сградите в Константинопол по времето на Юстиниан“.

— В тази книга Юстиниан и Теодора се възхваляват до небесата — продължи Адем, поклащайки я в дланта си като на кантар, сякаш претегляше стойността й. — Безспирни са похвалите му и към императора, и към императрицата.

Извади и втората книга.

— Но в това произведение всичко е различно, и това си личи още от самото й заглавие — „Тайната история на Византия“. Тук Прокопий ги развенчава, докъдето може, и представя Теодора като похотлива развратница, магьосница и опасна жена, а императора като кървав убиец, превърнал се в играчка в нейните ръце. Разбира се, тази книга е писана и разпространявана тайно.

Адем Йездан продължаваше да ме смайва с историческите си познания, но трябва да си призная, че тези твърдения на Прокопий много повече ме заинтригуваха.

— Добре, а тези неща били ли са истина?

— Бога ми, господин главен инспектор, това е малко несигурно. Както Юстиниан, така и Теодора са били хора, издигнали се от народа. Вероятно поради това константинополските аристократи никак не са ги харесвали. А Прокопий е бил учен и просветен човек, интелектуалец на времето си, който се е чувствал по-близо до аристокрацията. Вероятно точно затова и той не по-малко се е отвращавал от императора и императрицата, дошли от низините. И затова е било така настървено и перото му към тях. От друга страна, както казват, няма дим без огън. Но каквото и да е било, неоспорима истина е, че Теодора е била изключително храбра, решителна и безмилостна императрица.

Седна на масивния фотьойл до масата, без да пуска книгите от ръцете си.

— Чували ли сте за въстанието Ника?

И тъй като никой не се обади, отвори едната от книгите — неподвързаната, и разлисти страниците й.

— Всъщност именно това въстание прави от Юстиниан истински император, както се казва — всичко е добре, когато свършва добре. И нещо още по-важно — тогава се утвърждава като императрица и една покварена и разпусната жена, дошла от улицата. — И понеже не успя да намери нужната му страница, отново впери погледа си в мен и продължи разказа си по памет: — Въстанието Ника пламва с арестуването на седем души управители на Константинопол от партиите на сините и зелените, които са били важни социални групи по онова време. Някои от влиятелните им членове започват изстъпления по време на състезание с колесници на хиподрума и дават начало на бунтовете. Префектът на града издава заповед за смъртно наказание на седмината чрез обесване. Но двама от тях — един от сините и един от зелените, като по чудо се спасяват от смъртта и се укриват в манастир. След няколко дни, пак по време на състезание на хиподрума, и сините, и зелените призовават Юстиниан да ги помилва. Но той не ги послушва и като следствие от това враждуващите дотогава две партии се обединяват срещу императора и въстават. Хиподрумът се огласява от виковете им: „Ника! Ника!“. Народът е толкова разгневен, че Юстиниан се принуждава да се оттегли в двореца си. Като виждат това, бунтовниците пренасят размириците извън хиподрума. Всъщност бунтът е можело лесно да бъде потушен, но аристократите, противници на високите данъци, наложени от Юстиниан, подкрепят бедняците и нещата излизат от контрол. Бунтовниците първо нападат затвора и освобождават затворниците. След това подпалват „Ая София“, Патриаршията, Сената, „Ая Ирини“, Зевскиловите бани, Цистерната на базиликата, сградите по главната улица „Месе“. Гори в пламъци сърцето на града, направо като факла.

Али, който отначало не отдаваше голямо значение на тези разкази, щом чу как е горял градът, започна да слуша Адем с най-голямо внимание, което както можеше да се очаква — не убягна на проницателния бизнесмен.

— Да, инспектор Али, само си представете! Страховито нещо! Всичко около днешния „Султан Ахмед“, всички важни сгради по „Месе“, простряла се до „Аксарай“, да са обхванати от пламъци! На втория ден метежниците набират още повече смелост — събират се на хиподрума и искат да се сменят префектът на Константинопол и други приближени на императора. Като вижда дебелия край, Юстиниан приема исканията на аристокрацията. Но въстанието не стихва. В края на петия ден Юстиниан отива на хиподрума и като последен изход, произнася реч към бунтовниците. Обещава им, че ако прекратят бунта, никой няма да бъде наказан. Но тълпата не го слуша. Сега вече иска само едно — да се смени самият император. Юстиниан, виждайки, че нещата вървят на зле, бяга и се скрива в двореца. Докато аристократите се опитват да намерят нов император, Юстиниан започва да готви корабите си, смятайки, че ще е полезно за известно време да напусне града. Малко преди да свърши подготовката за бягството си, в тронната зала влиза Теодора. Приближава се до императора — с вдигната глава, с уверен поглед, със смели крачки. „Не прави това, императоре мой — казва му тя. — Не бягай! Дори това да е единственият изход и единственото ти спасение! Не го прави! То се знае — един ден всички ще умрем. Не е важно, че ще умреш, важното е как ще умреш, важното е да те споменават с чест и достойнство. Бягството няма да ти донесе слава, каквато би ти донесла смъртта. Моля те, не тръгвай! Колкото до мен — не виждам по-добро смъртно покривало от тази пурпурна хламида.“ Тези думи на Теодора, най-обичаната от него жена, въздействали силно на Юстиниан. А може и да се е почувствал засрамен. Отказва се от бягството, вика пълководците Велизарий и Мундо в двореца и им заповядва да избият всички бунтовници. Същия ден те отново се събират на хиподрума, за да обявят новите си искания към императора. Двамата безмилостни пълководци с войниците си влизат от две различни врати откъм днешния площад „Султан Ахмед“. Затварят всички изходи и посичат близо трийсет хиляди души, без значение дали са жени и деца. До настъпването на нощта продължава този кървав урок на бунтовниците и въстанието Ника е окончателно потушено. Юстиниан вече може да се залови за своя нов благоустройствен план на Константинопол…

— Вие май одобрявате това избиване — ядосано избухна Али, сякаш самият той бе чул писъците на съсечените жертви и сякаш със собствените си очи бе видял реките от кръв на хиподрума. — Една славолюбива жена е станала причина за смъртта на трийсет хиляди души, само и само да не загуби властта си. Ужасно събитие! А вие сте седнали преспокойно да го разказвате с всичките му ужасни подробности!… Какво хубаво има в това? А отгоре на това сте кръстили и тази мила птичка с името на тази чудовищна жена — рече той, сочейки към папагала в клетката.

А птицата, сякаш разбрала, че се говори за нея, взе да повтаря:

— Кръстили, кръстили, птичката…

Адем отново се прикри зад широката си и сърдечна усмивка.

— Странна е логиката на историята, инспектор Али. Разбира се, не може да се каже, че тя е много справедлива. Но да помислим от друга гледна точка — ако Юстиниан не беше потушил въстанието Ника под напътствията на Теодора, нямаше да бъдат възможни огромните промени в Константинопол. Например нямаше да бъде изградена днешната „Ая София“. — Забелязал интереса ми към темата, продължи, обръщайки се към мен: — Знаете ли, че това е третото изграждане на храма, господин главен инспектор? Да, в първоначалния си вид това е била една църква с дървен покрив. И името й тогава е било Голямата църква. След като след петдесетина години изгоряла, император Теодосий ІІ, този, който е съградил и крепостните стени, издигнал втората сграда на храма, която обаче била разрушена по време на въстанието Ника. И чак тогава император Юстиниан построява великолепната „Ая София“, каквато я познаваме днес. — Очевидно доволен от ефекта на думите си, отново се обърна към Али: — Строителството е продължило цели пет години. Заедно с архитектите са работели и учени. Математикът Антемий от Трал172 и познавачът на геометрията Исидор от Милет… Десет хиляди строители са работили денонощно на строежа й. Църквата била завършена през 537 година. И кубето й било най-голямото, правено дотогава. Дори хиляда години след това нашият Мимар Синан не успява да изгради такъв голям купол нито в джамията „Сюлейманийе“, нито в джамията „Селимийе“. Само три постройки след „Ая София“ са с по-големи куполи — катедралата „Сейнт Пол“ в Лондон, катедралата „Сан Пиетро“ в Рим, и катедралата „Дуомо“ в Милано…

В стаята настъпи кратко мълчание. Адем тъкмо мислеше, че е приключил с тази тема, когато Али отново се обади:

— Храмовете са направени за хората. Да намерят в тях покой, да се почувстват по-добри. Да бъдат по-близо до Бога. Затова са създадени храмовете. Не можеш да изтриеш кръвта на трийсет хиляди души от ръцете си, като направиш един храм. Дори да е най-величественият в света, дори да е най-свещеният сред свещените. Мраморът, камъните, дървото, желязото, дори златото — не са по-ценни от човешкия живот.

Въпреки тези думи Адем отново остана спокоен, не се изнерви, само сключи пръстите на дланите си.

— Но историята се пише с кръв, инспектор Али. И султан Фатих при завладяването на Константинопол е дал разрешение на войниците си три дни да разграбват града. През тези три дни те не са раздавали цветя на населението му. Да, ако искате чистата истина, да говорим открито. Проливали са кръв, вземали са жени, младежи, деца за пленници и роби. Сега ще наречем ли Фатих лош, защото е разрешил това?

За миг Али сякаш се поколеба. Да си призная — и на мен ми беше любопитно какво ще отговори, как ще реагира на това. Адем и довереният му Ерджан и те не гъкваха. В просторната стая се чуваше само отдалечаващата се буря, от която чак стъклата на прозорците се разтреперваха.

— Ако Фатих е направил това — било е грешно — избухна Али. — Който и да е причинявал зло на народа, не е постъпвал правилно. Който ще да е бил — Фатих, Юстиниан, всеки, който е бил жесток към невинните хора, е лош.

Адем се засмя късо. Но от потрепващите му клепачи личеше, че вече е започнал да се изнервя.

— Много емоционално разсъждавате, инспектор Али. Вие сте един романтик!

Ако Зейнеб чуеше това, сигурно щеше да й хареса, но ефектът от думите на Адем върху Али беше точно обратният — наведе се напред от мястото, на което седеше и вдигна глава.

— Грешите, Адем бей! Изобщо не съм романтичен човек. А и много-много не ги харесвам романтиците. Слава богу, аз съм справедлив и честен човек. Каквото ми каже съвестта, за мен това е правилното. И затова не обичам нито онези, които са изградили царствата си върху човешки черепи, нито онези, които им се възхищават…

Гневът в погледа му беше по-силен от думите, нарушаващи ведрото разположение на духа на Адем, който първо се зачуди какво да му отговори и ме погледна, сякаш търсеше помощ от мен, но като видя равнодушното ми изражение, тозчас се отказа. Мислеше, че Ерджан ще му се притече на помощ, но и бившият шеф на полицията мълчеше, не по-малко объркан от самия него.

— Е, това не биваше да го казвате, инспектор Али — отвърна той, вече гледайки с нескривана неприязън към помощника ми. — Е, сега вече говорите като убийците на Недждет бей.

Не мисля, че разпалилият спора Али искаше да каже точно това. Но бяхме докарали Адем до онова състояние, до което искахме.

— Защо казахте това? — намесих се аз. — Какво искате да кажете?

— Какво искам да кажа ли, господин главен инспектор! Онзи човек, който е убил Недждет, ги говори същите тези измислици всеки път като се срещнем! Без да признава историците или техните хроники!

Дори не знаеше какво ни бе казал! Беше назовал личността на човека, който ни трябваше.

— И кой е човекът, убил Недждет?

Взе да ни гледа странно, все едно ни казваше: „Как може да не знаете кой?“.

— Кой ще да е — Намък. Онзи бивш левичар, който се смята за доктор… Председателят на онова разбойническо дружество.

Гласът му беше започнал да потреперва. Нямаше как да не го забележа. И ръцете му, с които енергично жестикулираше, докато говореше — и те бяха започнали да треперят. Хладнокръвието му, изглеждащо също толкова непробиваемо, колкото Константинополските стени, се беше стопило от резките думи на Али.

— Кой друг да бъде? Хем се отърва от човека, отнел му любимата, хем си отмъсти на мен, хем изпълни повелите на измислената си идеология…

— Момент, момент! — накарах го да замълчи аз. — Кой чия любима е отнел?

Дълбоко пое въздух, опитвайки да се успокои, но не му беше толкова лесно. Заговори пак, събрал ръцете си върху масата:

— Лейля Баркън напоследък пак беше започнала да се интересува от Недждет… — Това вече беше интересно! Казваше точно обратното на онова, което бях чул от самата нея. — Преди около два месеца Лейля и оня маниак се скарали.

— А, не бива така да говорите и да наричате човека маниак — смъмри го Али.

Търпението на Адем се беше изчерпало, но той знаеше как да прикрие и това.

— Ще ме прощавате, но аз обичах Недждет като роден брат! Щом чух за случилото се, исках веднага да си дойда, но имах толкова много работа… Даже щяхме да ходим при дъщеря ни в Лондон с жената, но като се случи това, нея я изпратих направо от Москва за там, а аз се върнах единствено заради това престъпление, за да бъде изпратен в затвора убиецът на Недждет. Да си намери заслуженото наказание негодникът Намък…

Придадох си израз на дълбоко съмняващ се човек.

— До каква степен сте сигурен, че Намък е убиецът?

— Сигурен съм, защото Лейля щеше да го напусне. А той смяташе Недждет за виновен в това.

— Че защо Лейля да напуска Намък?

— Как защо? Заради крайните възгледи на тоя анархист, дето уж бил доктор… Преди шест месеца беше назначено новото ръководство на музея „Топкапъ“. А Лейля Баркън имала разногласия с новоназначените служители. И тоя Намък непрекъснато й оказвал натиск да напусне. Лейля, която и без това се съсипвала от нерви на работното си място, му казала да не я притиска и се скарали. Но ако питате мен — Лейля вече не го понасяла този мъж. И точно тогава отново се сближили с Недждет. Лейля дори останала една нощ при него. Ще речете — мъжки хвалби, може и да си го е измислил това, но аз го видях със собствените си очи. Оная сутрин много рано се отбих у Недждет и Лейля ми отвори вратата, облечена в пижамата му. И самият Недждет беше доста обнадежден. За никого не е тайна, че той още обичаше бившата си жена. Даже беше започнал да прави планове за бъдещето, казваше, че ще вземе Лейля в екипа си. Но каквото имало да става — стана. Лейля набързо и необмислено се върна при оня бивш терорист. — След като го нарече „терорист“, бързичко погледна с крайчеца на окото си към Али, но като не последва реакция от негова страна, ядосано продължи да разказва: — Нещастният Недждет дни наред тичаше подир Лейля. Обаче всеки път Намък му се изпречваше на пътя. И най-накрая го уби, нещастния човечец…

— Добре де, защо да го прави? — попитах го отново аз, облегнал се докрай в креслото и гледайки Адем право в очите. — Ако, както казвате, е от ревност, нали Лейля все пак отново се е върнала при него… И доколкото Лейля ми е разказвала, прекалил е не Намък, а покойният Недждет… Нищо хубаво не чух от Лейля Баркън за бившия й съпруг…

— Страхува се — повиши тон Адем. — Ако не се беше върнала при Намък, той и нея можеше да убие!

Представих си доктора левичар. Беше се срещнал със смъртта и може би се беше уплашил в този миг, но не се беше изметнал, беше останал верен на каузата си човек… Самоуверен, вярващ в ценностите си, готов дори да ни се присмее при случай. Не, Намък не беше човек, способен да убие любимата си, нито дори да я нарани. Познавах такива хора. По много въпроси може да не мислеха правилно, може да не бяха достатъчно толерантни и да вярваха в правотата единствено на своите собствени идеи, но не биха навредили на някой близък и скъп човек. Не, не мисля, че той е убиецът. Вярно, не можеш да отгатнеш докъде може да докара някого животът, и все пак Намък и такива като него надали биха причинили и най-малката вреда на някого, когото обичаха. Даже и да допуснем, че го е извършил, защо му е било обаче да убива останалите три жертви? Тъкмо щях да кажа това на глас, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах — беше Зейнеб.

— Извинете — казах аз и станах от мястото си.

Отдалечих се на достатъчно разстояние от любопитните погледи на присъстващите и спрях до стъклената етажерка. Първото, което ми направи впечатление, като вдигнах телефона, беше развълнуваният глас на Зейнеб.

— Ало? Господин главен инспектор… Открихме важни данни.

— Така ли? Какви са?

— Изолирахме пръстовите отпечатъци. И открихме отпечатъците на Намък Караман и Лейля Баркън.

Не можех да разбера за какво ми говореше.

— Къде ги открихте?

— По рамките… По рамките на гравюрите в дома на Недждет Денизел. Там има техните отпечатъци. Понеже са се насложили, не можахме да установим чии са…

— И?

— Два от отпечатъците са на Намък и на Лейля.

Обърнах се и погледнах Адем. Седеше целият напрегнат. Дали пък онова, което беше казал за Намък, не беше истина?

— Сигурна ли си? Да не направим някоя грешка? — продължих разговора със Зейнеб.

— Не, шефе! Пръстовите отпечатъци бяха сравнени. Върху рамките са отпечатъците на тези двамата.

Ако не беше напълно сигурна, нямаше да говори толкова категорично.

— Има и още нещо — продължи Зейнеб. — Има бял микробус „Фолксваген“, регистриран на името на Намък Караман. Използват го за нуждите на Дружеството за защита на Истанбул. Да разнасят материали по време на акциите си. Полицията многократно го е задържала.

Погледът ми се плъзна към замъглените прозорци зад завесите в цвят шампанско. Капките дъжд, блъскащи се по стъклата, се разбиваха на дребни пръски и се стичаха надолу на тънки струйки. Дъждът навън беше вече поутихнал, но все още в стаята се чуваха ударите на капките. Казаното от Зейнеб можеше изцяло да промени хода на разследването. Пак ли се връщахме в самото начало, там, откъдето бяхме тръгнали? Не трябваше обаче да се вземат прибързани решения, срещата ни с Лейля сега стана още по-важна.

— Разбрах, Зейнеб! Следобед ние ще бъдем в управлението. Ти продължавай да си вършиш работата и ще говорим, като дойдем — добавих аз, преди да затворя телефона.

След това се върнах до масата. Али ме гледаше зорко. По промяната на израза върху лицето ми разбра, че имам важна новина. Макар мислите ми да бяха абсолютно объркани, все пак ми се искаше да му кажа нещо:

— Май дъждът отслабва, Али. До обяд ще грейне и слънце.

Още преди да съм свършил, Теодора повтори подир мен:

— Дъждът отслабва… До обяд ще грейне слънце.