Паметта на Истанбул

Човекът не е много предано създание

Адресът на жертвата от визитката беше в „Саматия“. В полите на един от седемте хълма, върху които се беше разположил Истанбул. Винаги съм го обичал, макар и не чак толкова, колкото „Балат“, където живеех. Беше един от най-старите исторически квартали, без които Истанбул нямаше да е това, което е. По-рано тук, в едно от най-приятните му места, са живеели най-вече арменци. Понякога, за разнообразие, с Евгения идвахме тук да пийнем по ракия, а не в „Татавла“5. Наричаше го със старото му гръцко име — „Псаматия“, което означаваше „песъчливо място“. Споменеше ли се „Саматия“, аз пък се сещах за каменните къщи с огрени от слънцето покриви и просмукани от мириса на море прозорци, старите църквици и джамии, тесните улички с безброй механи по тях, крайградските влакчета, всеки божи ден неуморно превозващи истанбулчани между хилядолетните крепостни стени. Но и „Саматия“ беше също толкова стара, уморена, овехтяла, досущ като „Балат“. Затова и не предположих, че двуетажната дървена къща на жертвата ще е толкова красива! Влязохме в малката градинка през желязна порта, между два буйно разцъфтели диви рожкова, обкичена с нежните му лилави цветчета. Пред нас се извисяваше огромна, килната на една страна, сякаш останала от византийски времена смокиня, разпръскваща тежкия си аромат под издигналото се високо в небето парещо слънце, който ни блъскаше право в носа чак до припадък. Отнейде долитаха пронизителните писъци на чайки. Дочуваше се детска глъч от съседната улица. Али изумено разглеждаше къщата и преглъщайки със слепнали уста, прошепна:

— Ама че хубава къща бе! Има си и градинка! Тия археолози май вземат добри пари!

Зейнеб, на няколко крачки пред него, вече беше стигнала до вратата, но се обърна и подметна:

— Или пък е попаднал на някакво голямо съкровище при разкопките!

— И затова да са го убили — че е прибрал и дяловете на приятелите си! — разбъбри се Али и не си личеше дали се шегува, или говори сериозно.

— Тогава да проучим и другите му колеги археолози — рече Зейнеб, но по закачливата усмивка на лицето й личеше, че си приказва ей тъй, само да е весело. — И да им проверим на всичките имотите и парите, цялото им имущество! — добави тя.

— Дали има, или няма съкровище, това не знам, но май ще трябва да направим както казваш — отвърнах аз.

Усмивката изчезна от лицето на Зейнеб. Али отмести поглед от червените мушката и ме загледа очаквателно. Време беше вече за по-сериозната работа.

— Да влизаме! — рекох им аз.

Точно в тоя миг телефонът ми се раззвъня. Видях, че ме търси Евгения, и се притесних леко. — Минутка, малките! — подметнах аз и се поотдалечих.

Вдигнах телефона, чак като стигнах под надвисналите цветове на дивия рожков.

— Здравей, Евгения!

— Здравей, Невзат!

— Как си?

— Добре съм, добре…

Но не беше така. Не можеше да е добре, защото тази вечер тя за пръв път щеше да влезе в моето пространство, там, където живеех, щеше да диша същия въздух, за пръв път щеше да се срещне с моите видения и болки, с моята скръб. Беше напрегната, понеже минаха години, докато я поканя в къщата си, макар самият аз да бях ходил у тях, дори без покана. Бил съм и в нейната кръчма, сред нейните приятели от гръцката общност. Но станеше ли въпрос за у нас, винаги изникваше някаква пречка тя да дойде; някаква емоционална барикада се извисяваше внезапно; изправяше се някаква стена, варосана с траура ми; далечината, примесена с болката ми, сякаш се уплътняваше. С времето Евгения посвикна с това, и не само не го споменаваше открито, но дори не ми отправи и най-малкия намек. Сигурно затова, когато най-сетне след всичко това я поканих, на лицето й се изписа по-скоро тревожност, отколкото щастие.

— Сигурен ли си, Невзат? Наистина ли си сигурен?

— Сигурен съм — казах й аз, вдигайки леко вежди. — Разбира се, че съм сигурен. Ако не бях сигурен, нямаше да те поканя.

Бях ли сигурен наистина? Всъщност не знаех, но би трябвало да съм. Докога можеше да продължава все така? Евгения беше най-близкият ми приятел, човекът, на когото вярвах най-много, беше най-важната от всички останали хора за мен, тя беше жената, която обичах… А Гюзиде и Айсун? Жена ми и дъщеря ми, които загубих? Техните мечти, стъпките им, вещите им, мирисът им, гласовете им, които все още чувах между стените на къщата ни… Признавам — все още живеех със спомена за тях. Но Гюзиде и Айсун ги нямаше вече. Колкото и да не приемах това, колкото и да не можех да се откъсна от тях — това беше реалността, тях ги нямаше вече, те не бяха между живите. Съдба ли бе това, проклятие ли, или някакъв малшанс. Както и да го наречем, онази страховита експлозия ми ги беше отнела — съпругата и дъщерята. Но животът си продължаваше. И да не иска, човек се среща с други хора, обича други. Любовта, изпитвана към другите, не би трябвало да отслабва връзката му с починалите близки. Ясно съзнавах, че трябваше сам да се убедя в това. Животът даваше предимство на живите. Образите на мъртвите, гласовете им, миризмата им, спомените за тях, стъпките им постепенно избледняваха и чезнеха. Тъжно, тежко — но изглежда, нямаше друг начин. Човек май не е много предано създание. И трябваше сам да си повярва, че не бива да забравя обичните си мъртви, че част от техните души се сливат с неговата и по този начин продължават да живеят в сърцето му. Казвам „трябваше“, понеже с времето ставаше все по-трудно да си спомним чертите на лицата им, а живите картини на битието ни с разтърсващата сила на събитията постепенно и все по-мощно ги изтриваха от паметта ни. Колкото и често да си повтарях обратното, това бе тъжната реалност, горчивата истина. И тя не след дълго ме сграбчи в хватката си. Повече не можех да й се съпротивлявам, бях стигнал до кръстопът в живота си и се бях предал. Там, на този кръстопът, ме чакаше Евгения. С нейна помощ се изправих от дъното, където бях пропаднал. Научих се отново да стоя на краката си, всъщност тя ме научи отново да вървя, носейки мъката със себе си. Ако изобщо има нормални хора, аз се опитвах да бъда един от тях. И за да изразя благодарността си към нея, направих онова, което преди много, много години трябваше да направя — поканих я у дома. След дълго колебание тя най-сетне прие, но не успя да се освободи от напрежението си. Боеше се, че всеки миг може да се отметна, да направя нещо, с което да я наскърбя. Затова и гласът й от другата страна на телефона беше толкова напрегнат, така скован. Трябваше да я успокоя, да я накарам да се отпусне.

— Какво има? — казах аз почти с истинско недоволство в гласа. — Да не би да искаш да ми кажеш, че няма да дойдеш довечера?

— Не, скъпи! Нищо подобно!

Напрежението беше изчезнало от гласа й.

— Само си мислех дали на идване да не взема малко от ония нашите мезета, които толкова обичаш?

Майсторски се справях с ролята си.

— Не, Евгения! Нали се разбрахме, тази вечер няма да правиш нищо, всичко ще е от мен…

— Добре тогава!

Беше се поуспокоила, очевидно бях успял да я убедя, но дали можех да кажа същото и за себе си? Малко се съмнявам.

— Добре, какво ще има на масата? — опита да се пошегува Евгения.

— Ястия, които никога не си виждала — продължих аз с още по-убедителен тон. — Няма да се изненадам, ако след като ги опиташ, ме накараш да започна работа във вашата механа.

Засмя се и рече:

— И преди да съм ги опитала, ще ти кажа същото, Невзат, скъпи! Стига вече си се занимавал с разните убийци и главорези! — Постепенно гласът й стана сериозен: — Наистина ти казвам! Защо не се пенсионираш и не дойдеш да работиш в „Татавла“?

Все това повтаряше, макар да знаеше, че никога нямаше да кажа „да“. Опитах се да прикрия раздразнението си.

— Аз да не съм билярдна топка да се търкалям насам-натам? То не е толкова просто — ще искам синдикати, осигуровки и най-вече — тлъста заплата, много повече, отколкото ми плаща държавата…

— Съгласна съм на всичко! — рече тя, приемайки играта.

А може и да не играеше? Може да бе искрена, както винаги?

Продължи убедено:

— Само да приемеш да работиш заедно с мен!

Засмях се, за да не й дам възможност да се развълнува, а да приеме думите ми като на шега.

— Чакай да помисля малко! Тъкмо и ти да можеш да видиш всичките умения на човека, когото ще назначаваш. Така ли се взема готвач — без да го пробваш какво точно може?

Евгения обаче не се засмя, а гласът й звучеше все така развълнувано.

— Ако това си ти, няма нужда да умееш каквото и да било!

И аз би трябвало да й отвърна със същото и да кажа: „Ако това си ти, Евгения, и аз няма нужда да знам каквото и да било!“. Но не можах…

Трябваше да й доставя удоволствие с няколко мили думи, но не го направих, в това време погледът ми се плъзна към Зейнеб и Али, които бяха отворили вратата на къщата и ме чакаха.

— Благодаря ти! — само успях да й отвърна аз. — Много е приятно да те приемат по този начин!… И да не закъснееш довечера? Нали? Ще те чакам точно в осем.

— Няма, ще бъда точно навреме!

Не усетих и най-малка обида в гласа й, ласкав като пролетния вятър, галещ челото ми. Но и също толкова сигурен в себе си, като хилядолетните стени точно зад гърба ми, пазещи града от враговете му. Кой знае защо обаче, като й затворих телефона и тръгнах към къщата, усетих нещо да ме стяга отвътре.