Паметта на Истанбул

Огън съм, горя без пепел и без дим

Водата нищо не можа да отмие обаче — все още се чувствах разбит. Ако в този миг Евгения можеше да ме види, веднага щеше да разбере какво се случва. Качих се горе, избърсах лицето си, преоблякох се. Извадих от хладилника резервната ракия, налях си една чашка и я изгълтах на екс, както бях прав. По вените ми започна да се разлива приятна топлина. Пооправих се. Сипах си още малко. Повлякох се към хола, тътрузейки крака. Навън се беше стъмнило. Светлината на уличната лампа хвърляше пъстра светлина върху вехтия килим, затова не светнах. Срутих се направо в креслото до прозореца, без дори да погледна към отрупаната с храна и подредена с вкус от Ариф уста маса чак в другия край на огромния хол. Бавно отпивах от ракията си, сгушил се в полумрака на стаята.

Да, ракията ми идваше добре. С всяка следваща глътка се чувствах все по-спокоен, все по̀ във форма. През дръпнатите пердета се виждаха изронените стени, червените керемидени покриви, изгубилите цвета си комини на съседите ми. Обикновено не исках да гледам тази грозна картина. Странно, но сега ми действаше успокоително да наблюдавам тези невзрачни постройки под мастиленосиньото небе, което все повече чернееше, и да си размишлявам за хората, които живееха в тях, за всичките техни беди и нещастия и за скромното смирение, с което ги посрещаха. И това ме караше да си мисля, че животът не трябва да се взема толкова на сериозно.

Не станах от креслото си, докато не си допих ракията, наблюдавайки стелещия се вечерен мрак, опитващ се сякаш да завладее целия небосвод. Чак докато старинният стенен часовник, останал от баща ми, не оповести тържествено, че е дошъл часът, в който Евгения щеше да дойде. Нямаше как — вече трябваше да се овладея. Дори да не успеех, трябваше да изглеждам така, сякаш съм се справил с това. Най-напред дръпнах пердетата. Не исках Евгения да вижда гледката зад прозореца, макар в момента дори да й се наслаждавах. Светнах лампите и тръгнах към масата. И чак сега видях с какво умение я беше подредил Ариф уста! Както се казва — нямаше само от пиле мляко върху нея! Няма да си кривя душата — когато, преди да се разделим в ресторанта, ми казваше, че не знае кой е гостът ми, но е сигурен, че който и да е, никога не ще е виждал в живота си подобна софра, смятах, че попреувеличава малко, но сега при вида на тази съвършено подредена трапеза нямаше как да не му го призная! Беше премислил и изпипал всяка, дори най-малката подробност — от чиниите до вилиците, от гарафата с ракията до чашите и салфетките под тях. Аз трябваше само да сложа тавата с приготвената от него риба във фурната и да внимавам да не я пека повече от половин час. Докато си мислех, че трябва да му направя някакъв много хубав подарък, на вратата се позвъни. Обхвана ме странно чувство, нещо средно между паниката и вълнението. Край! Вече нямаше връщане назад! Дълбоко поех въздух и извиках:

— Идвам!

Спуснах се бързо по стълбите. Когато отворих вратата, на прага ми стоеше Евгения, в бежов костюм и бяла блуза, с неясна тревога в зелените очи, с трептяща от несигурност усмивка на устните си и огромен букет от маргарити в ръцете. Посрещнах я с пресилено широка усмивка, сякаш нищо не бях преживял преди малко.

— Здравей, Евгения! Добре дошла! Заповядай! Влез!

Тревогата в очите й изчезна за миг.

— Добре заварил!

Гласът й звучеше радостно, но не влезе вътре. Посочи Бахтияр и попита:

— Невзат, много е сладък! Твой ли е?

Не, Евгения не ми правеше номер. Винаги е била по-честна и пряма от мен, по-открита.

— За Бахтияр ли питаш?

— Бахтияр ли? И името му е хубаво!40

— Можеш да го смяташ за мое куче — отвърнах й аз, благодарейки хилядократно на Бахтияр, че заради него церемонията по посрещането се превърна в мил и непосредствен разговор. — Но цялата махала също го смята за свой.

Усмивката й, невинна като маргаритите в ръцете й, украси устните на Евгения.

— С каква обич гледа хората! — обърна се тя.

Сметнах, че вече ще влезе вътре, но не го направи, а хвърли поглед надолу, към осветения от уличните лампи булевард.

— Кварталът ти е много симпатичен, Невзат! — искрено рече тя. — В Истанбул почти не са останали вече такива приятни места!

— Хубав си е, и хората са хубави! Много са добри! Все още си звънят по вратите, без значение колко е часът! Услужват си с кафе, сол, захар!

— И в „Куртулуш“ беше така! — продума тя, докато влизаше през дървената врата. — Само допреди десетина години. А сега да не говорим за съседите от махалата, дори онези, които са врата до врата, не се познават вече!

Влезе в антрето и спря. На същото място, където ме беше сграбчила онази непреодолима болка. Лицето й стана сериозно и развълнувано.

— Дядо ми имаше къща в Хейбели41, изведнъж си спомних за нея! — промълви тя, докато разглеждаше мъхесто зелените кресла, кюрдския килим на пода, старите снимки по стените, сякаш беше дошла на някакво напълно познато място.

— Същата като тази тук! Двуетажна, каменна. Лятото винаги ходехме там! — Погледна ме със светнали очи и продължи: — Хубава ти е къщата, Невзат! Точно като за теб!

Всъщност трябваше да й кажа: „Ти като дойде, стана още по-хубава“, но не можах, само дежурно й благодарих.

Леко ме докосна за ръката.

— Аз трябва да ти благодаря, че ме покани!

— Хайде, ела горе! Да видиш масата и да кажеш дали ти харесват мезетата!

— Ще видим! — отвърна ми тя и прелестната усмивка отново грейна на лицето й. — Оттук ли трябва да се качим?

— Да, заповядай, горе софрата те чака!

Стълбата заскърца още от първото стъпало и Евгения се постъписа.

— Не се бой! Стъпалата те поздравяват с „Добре дошла!“ — опитах да се скрия в ролята на добър шегаджия.

С присъщото си чувство за хармония веднага влезе в тон с приказката ми.

— Така ли? Добре заварили, стъпала! Значи, в тази къща и предметите могат да говорят? — продължи тя в тона на шегата, без да подозира, че да, вещите наистина говореха в тази къща!

За пръв път на тях излях мъката си след смъртта на съпругата и дъщеря ми. С тях за пръв път споделих болката си, гнева си. Само те ме изслушваха мълчаливо, само те разбираха отчаянието ми. През онези тежки и мрачни дни усещах как заедно с мен плачеха и те — тези скърцащи стъпала, дървените прозорци, везаните пердета, резбованите огледала, старинният стенен часовник, креслата, килимите по земята, малката библиотечка, цветята в саксиите, всяко едно нещо, което правеше къщата ни дом, изживяваше моя гняв и проклинаше съдбата. И ако бях успял да издържа на тази непоносима болка, на нетърпимото чувство за вина, беше само благодарение на тях, на тази къща и на вещите в нея. Но естествено, не можех да кажа това на Евгения.

— Да — опитах се да сменя темата аз, — тази стълба, нищо че ти е казала „добре дошла“, си е малко придирчива. Стъпил не стъпил — и все от нещо започва да ти се оплаква! Тази госпожа в зелената дреха обаче — посочих аз към полилея, изобщо не се глези. Натиснеш ли копчето — и лицето й грейва!

— А тази рисунка?

Сочеше към картинката на отсрещната стена. Това беше акварелът, с който дъщеря ми беше спечелила втора награда на конкурса между средните училища. Казваше се „Лодки на Златния рог“. Затова не можах да й отговоря веднага.

— Тази картинка — помъчих се да се овладея — ни казва, че светът не се състои само от тази къща. Но в същото време ни напомня да не забравяме, че и тя е частица от този голям свят.

Докато от устата ми се изливаше потокът на думите, отвътре започна да ме човърка чувството за вина.

По треперещите нотки в гласа ми Евгения усети, че нещо не е наред, и се взря в мен. Усмивката й бавно угасна. Но все още ме гледаше. Мислех си, че ей сега ще ме попита чия е рисунката, но тя също като мен предпочете да скрие чувствата си.

— Явно рисунката обича философията — отмести поглед тя. — Все с такива мъдрости ли говори?

И нейният глас се беше разтреперил, също като моя. Направих се, че не забелязвам това.

— Да, тази рисунка е философът на къщата. И другите вещи се опитват да философстват от време на време, но никоя не може да й стъпи на малкия пръст!

Разговорът ни замръзна. Колкото и да се насилвах, не успявах да намеря нужните думи, за да го продължа. Евгения беше в същото положение като мен. Уж се оглеждаше с усмивка наоколо, но знаех, че вътре в нея бушуват бури. Това продължи, докато се изкачвахме по стълбата.

— Странно! — каза тя, нарушавайки напрегнатото мълчание помежду ни, след като влезе в просторната стая на горния етаж, която ми служеше и за хол. — И тук е същото както в дядовата ми къща! Сякаш и двете ги е правил един и същи човек! — с престорено вълнение се обърна към мен.

— Възможно е — отговорих, оглеждайки се глупаво наоколо, сякаш за пръв път виждах дома си. — Защо да не е било така? Напълно възможно е!

Спрях за миг на последното стъпало, сякаш се мъчех да си припомня нещо.

— Тази къща трябва да е правена преди седемдесет години.

— И къщата на Хейбелиада също е от това време! — отвърна Евгения. — Може би просто си измисляше, но думите й бяха като спасителен пояс за нашия разговор. — Строена е преди шейсет или седемдесет години. Знаеш ли кой е правил вашата?

— Съжалявам, но не знам — отговорих озадачено, сякаш наистина този въпрос беше по някакъв начин важен за мен. — Покойният ми баща знаеше, да го бях питал, ама на̀… А ти знаеш ли кой е проектирал къщата ви на острова?

— Не му знам името — отвърна с цялата си сериозност Евгения, сякаш това беше най-важният въпрос на света, на който беше длъжна да даде отговор. — Но знам, че е бил приятел на дядо ми — някакъв арменец, едър, мургав, много по-инат, разправяше дядо ми за него. Макар да били приятели, не му намалил цената дори и с един грош.

— Кой знае, може да е същият човек — поклатих глава аз.

— Кой знае? — повтори след мен тя и се приближи до прозореца.

Все още държеше маргаритите в ръце. Тъкмо се пресягах да ги поема, когато ме попита:

— А гледката как е?

Всъщност никак не ми се искаше да я вижда тази гледка, но в момента бях доволен, когато Евгения тръгна да дърпа пердетата. Тази вечер бях готов да говоря за всичко друго на света, само не и за жена ми и дъщеря ми. В никакъв случай не исках да се връщам към спомените си за умрелите без време в тази къща. Страхувах се, че ако това се случи, няма да мога да се справя с чувствата си, че ще им се отдам и ще потъна в тях. И Евгения беше разбрала състоянието ми и се опитваше да ми помогне. Може би не на мен, а на себе си… Мисля, че още докато е звъняла на вратата ми, е осъзнала каква голяма грешка е направила, идвайки в този дом, но вече нищо не можеше да се върне назад. И макар да не й бе присъщо, и тя като мен се опитваше да прикрие чувствата си. Но дали бе възможно? Или толкова лесно? Да си с човек, изгубил най-близките си, в неговата къща, изпълнена със спомените за тях? Но тя се опитваше с всички сили да преодолее това неволно усещане.

— Морето не се вижда — продължи тя играта на сляпа баба. — Холът в къщата на Хейбели гледаше към пристанището, морето можеше да го усещаш буквално под краката си. Денем слънчевите лъчи, вечер — блясъкът на луната просто те заслепяваха. Но и тази гледка си има своята хубост. Не знам защо, но тези неподдържани стени, покриви, комини по това време на денонощието ми изглеждат дори приятно.

— Няма да повярваш, но тъкмо преди да дойдеш, и аз си помислих абсолютно същото! Това струпване на бетон и тухли по странен начин ми хареса.

Дръпна да затвори пердето и се обърна към мен с леко изкуствена усмивка.

— Сигурно не е важно това, което гледаш, а онова, което видът му събужда в теб?

В миг помежду ни възникна усещането за такава близост, че очаквах да дойде и да ме прегърне. Но не го направи, а само ми подаде маргаритите.

— Къде да сложим цветята?

— Трябва да имам някаква ваза — рекох и ги поех. — Ще ги натопя и веднага идвам.

— Ако има нещо, което да свърша? — обади се тя, докато аз вървях към кухнята.

— Не, няма, всичко е готово! Ти сядай на масата! Там отдясно има един стар грамофон, още работи. До него трябва да има и плочи. Ако искаш, сложи някоя — хрумна ми след минута-две.

— Грамофон ли? Ааа, видях го. Откога не съм слушала плочи!

Оставих Евгения да разглежда старите ми плочи на 45 оборота и влязох в кухнята. Беше важно да намеря някаква ваза, защото от години в къщата не се беше появявало нито едно цвете. Слава богу, имах късмет — намерих я, без да ровя много-много. На втория рафт в шкафа открих кафявата ваза на бели цветчета, която Гюзиде беше купила преди години. Цялата беше прашасала, измих я на чешмата. Докато я пълнех, от хола долетя приглушеният глас на Мюзейен Сенар42: „Тази вечер обиколих всички механи в Истанбул / търсих следите от устните ти по чашите, а душата ми искаше да се напия…“.

„Да беше избрала някоя по-весела песен“, мина ми през ума, но нямаше как да й го кажа. Поставих маргаритите във вазата и се върнах в хола. Евгения седеше на креслото до грамофона и продължаваше да разглежда плочите. Като усети, че влизам, вдигна поглед към мен.

— Още една плоча избрах, пак на Мюзейен — „Аз съм огън, горя без пепел и без дим…“. Не знам, дали ти харесват песните, които избрах?

— Хубави са, но са малко тъжни…

Погледът й стана дълбок, като на посветен монах.

— Не са по-тъжни от живота, Невзат.

— Така е, но нека тази вечер да гоним тъгата надалече. Става ли?

Погледна ме, сякаш искаше да ми каже: „Това възможно ли е изобщо?“. Не задълбах в това, а само я подканих:

— Добре, да сядаме на масата.

Изправи се, направи няколко крачки към масата и отвори широко очи:

— Невзат, какво е това?!

— Ястия — отвърнах с възможно най-естествения си глас. — Добре изглеждат, нали?

— Малко е да се каже „добре“! Превъзходно! Изглеждат великолепно! Маринован лаврак, лакерда, риба тон, чирози от скумрия… Къде намери всичко това?

Още преди да съм й отговорил, посочи друга чиния:

— Тарама хайвер, риба тон, артишок… Какво си направил, Невзат? Имамбаялдъ, спаначена салата, фава, хайдари, саликорния43… А това пък какво е? — Сочеше към някаква зелена салата, която и аз не знаех каква е. — Стой, не ми казвай! — Взе малко с вилицата и я опита. — Салата с бабина душица. Страхотна е! Правят я в Антакия. Няма я дори и в нашата „Татавла“! Как си ги приготвил всичките тия неща?

Евгения сякаш се беше поуспокоила. Като я виждах така, и моето напрежение взе да спада. Съвсем развеселен, продължих да се хваля:

— Ти опитай и задушената риба, пък после пак ще приказваме!

Онова радостно учудване отново се появи на лицето й.

— Къде успя да намериш тоя рофус44?

— Да са живи и здрави приятелите! Изпратиха ми го от Фетхийе45! Едно средиземноморско съкровище от две килца и половина…

— Невзат, кажи ми истината! Кой приготви всичко това?

Повече не можех да крия, но се направих още малко на важен.

— Чакай, първо да сложим това някъде!

На масата обаче нямаше никакво място и аз поставих вазата с цветята на малката масичка за кафе. Евгения стоеше все така права, без да откъсва очи от мен.

— Седни, защо все стоиш на крака? — подканих я пак аз.

Думите ми отново я напрегнаха.

— Къде да седна?

— Където искаш, Евгения. Само двамата сме.

Разположи се на един стол близо до прозореца. Аз седнах срещу нея. Нетърпеливо повтори въпроса си:

— Е, разправяй, господин инспектор, кой ти приготви всичко това?

— Ако ти кажа, че съм аз, естествено, няма да ми повярваш. Нали така?

Погледна ме, сякаш ми казваше: „Не го прави, Невзат!“.

— Добре, ще ти кажа кой е, само да налея ракията.

Победоносно се усмихна.

— Е, разбрах вече, че не си ги приготвял ти. И печената риба също, нали така?

— За съжаление, не съм! Не разбирам много от готвене. И рибата, и другите неща ми ги приготви един приятел, Евгения!

Докато сипвах ракията, повтори едно към едно думите на Ариф уста, които още звучаха в ушите ми:

— И ти каза да я печеш на слаб огън и в никакъв случай повече от трийсет минути, нали?

— Точно така ми каза!

Докато й пълнех чашата, попита:

— А кой е този твой приятел?

— Майстор Ариф. По-рано е имал свой ресторант, като теб. Ариф уста Текирдалията.

— Ариф уста ли? — повтори Евгения, поставяйки гарафата обратно на масата. — Никога не съм го чувала.

— Той отдавна не се занимава с това, но познава баща ти и каза много хубави неща за него.

Стана й приятно от думите ми.

— Защо не го доведеш в „Татавла“? — каза, докато доливаше вода в ракията ми, и хвана своята чашка с леко треперещите си пръсти.

Не я разреждаше.

— Е, добре дошла! — отвърнах и понечих да се чукнем.

Но тя отдръпна чашката си и рече:

— Не, Невзат! — В зелените й очи се четеше смелост. — Да пием за Гюзиде и Айсун, не за мен! — и продължи, леко докосвайки моята чаша с нейната: — За жена ти и дъщеря ти…

Не знаех какво да кажа. Още щом ме видя на вратата — и разбра състоянието ми. Но замълча, не реагира, беше изчакала този момент. И сега постъпваше според характера си — вместо да бяга от проблемите, се изправяше с лице срещу тях. Вместо да отлага разговора, беше избрала да го започне. Но аз не бях готов за това. Застинах с чашата си в ръка. Като видя, че не пия, и тя не приближи нейната към устните си, а настоя:

— Защо, Невзат? Защо да не пием за тях? Защо да не говорим за тях? Те са част от теб. Не виждаш ли, споменът за тях те прави добър човек. Преживяната мъка те възвисява. Ако ме питаш — аз никога не съм ги възприемала като нещо отделно от теб. Не съм си те представяла без тях. Колкото ти си ги изгубил, толкова съм ги изгубила и аз. Те винаги са съществували. И сега съществуват. Колкото са мъртви за теб, също толкова са мъртви и за мен. Не разбираш ли, Невзат? Обичам те заедно с тях!

Докато говореше тези неща, ставаше все по-красива, все по-извисена. Но не можех да кажа същото и за себе си.

— Знам — отвърнах й приглушено. — Проблемът не е в теб! Всъщност не си ти проблемът.

— Кой е тогава? — попита тя, взирайки се в лицето ми с насълзени очи. — Ти не си ги лъгал тях, Невзат. Ние се обикнахме. И няма нищо лошо в това. Ние не вършим грях. Не нараняваме никого. Сигурна съм, че и те биха искали да си щастлив. Защо се чувстваш виновен?

Отвърнах поглед, загледах се в ръцете си, които неподвижно стояха върху масата, като две странни животинчета.

— Не знам — проговорих отчаяно. — Може би защото не открих убийците. Може би защото те загинаха вместо мен. Може би защото не успях да ги спася… — Вдигнах глава и я погледнах, сякаш търсех помощта й. — Много е объркано, Евгения. Повярвай ми, и аз искам да се освободя, но не успявам. Права си, напрегнат съм от това, че ти дойде тук тази вечер. От друга страна — толкова го исках! Разбирам, че постъпвам несправедливо с теб!

— Не — каза рязко тя. — Спрямо мен не вършиш нищо нечестно. Съсипваш единствено себе си. А не е нужно. Ние можем да живеем всички заедно, с жена ти и дъщеря ти — не ги отделяй от мен. Аз те приемам заедно с тях. Мога да обичам и трима ви едновременно.

И моите очи се изпълниха със сълзи. Отвърнах поглед, за да не ги забележи.

— Благодаря ти, Евгения!

Само това можах да кажа.

Помълчах, сетне думите започнаха тежко да се отронват от устните ми:

— Ти си добър човек! Аз съм глупакът! Аз не знаех как да се справя, как да изляза от това положение. Какво да направя…

— И аз не знам какво да направиш — отвърна тя и ме докосна с дланите си. — Не зная какво би могло да се направи. Не познавам и някой, който би могъл да знае. Но бихме могли да започнем, като пием за Гюзиде и Айсун!

Погледнах я. Нейните очи все още бяха пълни със сълзи, но се опитваше да не заплаче. И вдигна отново чашата си, сякаш напук:

— За жена ти и дъщеря ти! За тези великолепни хора, които те направиха такъв, какъвто си!

И аз вдигнах чашата си:

— За Гюзиде и Айсун! — Но не можех да спра сълзите си. Чукнах се с Евгения. И повторих думите й: — За онези прекрасни хора, които ме направиха такъв, какъвто съм!

Докато отпивах ракията си, тя смени плочата и между вехтите стени на стаята отново зазвуча тъжният глас на Мюзейен Сенар:

„Огън съм, горя без пепел и без дим“46.