Паметта на Истанбул

В сенчестата градина на мъртвите

— Според мен от всички джамии, които наричаме „Божи дом“, най-красивата е „Сюлейманийе“ — беше казал Йекта.

И ето ме отново пред нея. Изведнъж възправила се пред мен като някое чудо в края на тесните улици с прогнили дървени сгради и редици от грозни кооперации. Чакаше ме, също като единствения ни свидетел от небесата — пълната сребриста месечина, която блестеше като лампа в нощната тъма. Някой умел дюлгерин беше пренесъл образа й върху четвъртото минаре на джамията, В този миг ме обхвана предчувствието, че тази нощ ще имаме среща със следващата жертва. Дали беше професионална интуиция, дали някакво странно чувство от тайнствената светлина на сребърната луна, това не знам, но бях сигурен, че ще открием нов труп тази вечер. Въпреки това не исках тази мисъл изцяло да завладее съзнанието ми. Погледнах към празното пространство пред джамията — нямаше жива душа. Ни човек, ни улично псе, ни бездомна котка. Може би само птиците спяха в клоните на дърветата, но аз не можех да ги видя.

Чувствах се много особено пред този величествен храм, след като цялата вечер си приказвахме само за Мимар Синан и за „Сюлейманийе“. Но това ми усещане идваше не толкова от вида на осветения петвековен храм, който не беше загубил нищо от дневното си великолепие, колкото от един спомен, събудил тези чувства в мен. За пръв път бях дошъл тук с баща ми в една празнична утрин. Игла да хвърлиш — нямаше къде да падне, толкова многолюдна бе насъбралата се тълпа. Едва си намерихме място в един ъгъл, облицован с тюркоазени керамични плочки. Причината да дойдем дотук бе не само желанието да изпълним празничната си молитва в джамията, но и стихотворението на Яхия Кемал — „Празнична утрин в Сюлейманийе“, любимото на баща ми, обожаващ поезията. И до днес помня някои от строфите: „От последния миг на нощта / във небесата плющят крила, по земята — грохот от нозе. / Ето ги, идат, пристигат в надпревара! В тоз тъй великолепен и чудесен свят! / Изпълват въздуха видения безброй, / завръщат се от всеки хоризонт като от боен поход, / завладял земи безчет. / В покой се сливат светлина и мрак. / Вървят безспир в тъмата живи и мъртви, / долитат на ята от всеки край / и през свещените врати изпълват храма“…

Пълната луна сияеше все по-ярко във все по-сгъстяващия се нощен мрак. Влязох тихичко в храма през вратата, около която не се виждаха нито хора, нито видения, нито сенки. Минах покрай дългите надгробни камъни на умрелите преди стотици години, за да стигна в градинката между тюрбетата на султан Сюлейман и неговата любима Хюррем султан.

Преди да дойда в „Сюлейманийе“, говорих с началниците на екипите, поставени да охраняват около двете джамии — „Шехзаде“ и „Баязид“. Бяха спрели почти дузина съмнителни лица, бяха проверили няколко бели микробуса, но не бяха попаднали на никого, който да отговаря на профила на убиеца, когото търсехме. Али лично ръководеше екипа тук. Щом тръгнах от „Татавла“, веднага го потърсих по телефона. Докладва ми, че няма нищо ново: „Аз съм при тюрбето, господин главен инспектор, в сенчестата градина на мъртвите — каза ми иронично той, — мястото, което привлича най-малко внимание в джамията“.

Намерих го точно там, все едно го бях поставил собственоръчно на това място. На лицето му не личеше и най-малката следа от умора, макар от ранни зори да беше на крак. Щом ме видя, широко се усмихна и белите му зъби проблеснаха даже в полумрака.

— Елате, господин главен инспектор! Елате! Странна работа — чудно хубаво мирише тук!

Прав беше — в градината между двете тюрбета, напомнящи на омагьосани каменни шатри под светлината на нощта, розовото ухание беше плътно като завеса.

— На човек му се завива свят от тоя приказен аромат бе, Али!

— Така е, шефе! Замайва ти главата, без да си близнал и капка алкохол!

Аз бях в по-лошо положение — макар да не бях пил много, все пак идвах от софра с много ракия, а сега и този аромат на рози…

Но не се чувствах пиян. Заради Йекта цялата вечер бях на тръни и не усетих вкуса ни на храната, ни на питиетата. Всъщност умът ми беше при момчетата, дежурещи около двете джамии. И очаквах всеки миг телефонът ми да звънне и да ми съобщят за нова жертва… Въпреки това вечерта не мина лошо. Йекта дори се развесели накрая и взе да приглася на песните. И Евгения беше щастлива, настроението й се помрачи само когато приятелите ми си тръгнаха преди единайсет, а и аз веднага трябваше да застъпя на служба.

— Не разбирам — върна ме към реалността унесеният глас на Али. Очите му блестяха като живи въглени под лунната светлина. Беше зареял поглед в тюрбето на Хюррем султан. — Не разбирам защо, след като са се обичали толкова Сюлейман и Хюррем, са в отделни тюрбета?

— Не знам, може би заради славата на султаната — отвърнах аз, поглеждайки към тюрбето на най-славния владетел на империята, обградено с колонада от мраморни стълбове. — Но знам, че до падишаха са гробниците на близките му. Например тази на дъщеря му Михримах също е до неговата.

Али зачудено ме изгледа.

— Има ли нещо, което да не знаете, шефе?

Впрочем това снощи го беше разказал на масата моят приятел поетът. Аз непрекъснато му задавах най-различни въпроси, само и само да не изпадне отново в онова си траурно настроение, така че през цялата вечер той говори най-много. Гледах и да не го накарат да чете стихове, защото и поезията можеше да го вкара във водовъртежа на скръбта и да го задуши. Слава богу, и Евгения, която схвана сериозността на положението, не настояваше да рецитира стиховете си. Така че разговорът се въртеше главно върху „Сюлейманийе“, пред стените на която стояхме сега, и около Мимар Синан. Йекта ни разказа една толкова хубава история за любовта между великия архитект и дъщерята на Сюлейман, Михримах, че Евгения направо си умря от удоволствие, слушайки тази легенда. Казвам „легенда“, защото разказаното от Йекта бе твърде далеч от достоверността.

— Има и една интересна история за тази Михримах — заговорих аз на влачещия се подире ми Али, докато вървяхме към тюрбето на Сюлейман. Изкачих няколкото стъпала на входа и надзърнах в прозорците зад колоните. Тюрбето беше потънало в мрак и не различавах ковчезите. Обърнах се към Али, който ме следваше неотстъпно по петите, и започнах да му разказвам снощната история на Йекта:

— Според някои Мимар Синан бил влюбен в Михримах султан, докато тя живеела с баща си. Но как би могъл един обикновен архитект да грабне сърцето на султанската щерка? Затова нещастният Синан не разкрил на никого за тайния огън в душата си и заровил сърдечната си тайна в мълчание. По това време султан Сюлейман омъжил обичната си дъщеря си за някой си Рюстем паша. И като му кацнало птичето на рамото, той набързо станал един от най-влиятелните велики везири на империята. Но заедно с това и делата му се умножили и не му оставало много време за жена му. Какво да прави Михримах султан, нямало и на кого да се оплаче, взела, че се посветила на благотворителни дела. Опитвала се да помага на самотници, на бедняци, занимавала се с благоустройството на града и така се срещнала и със Синан. Той намерил сгоден случай да й разкрие любовта си, когато Михримах поискала от него да й построи една джамия. И той вложил всичките си умения и талант, изграждайки джамията срещу пристанището Юскюдар. Но това не й било достатъчно и тя пожелала да й се построи втора джамия — онази при Едирнекапъ. Но имало една особеност в тези джамии, която да загатвала за името й. „Михр“ означава „слънце“, „мах“ пък значи „луна“. Значи, името й било „Слънце и луна“. Синан разкрил любовта си, като построил едната джамия на мястото, където залязвало слънцето, а другата там, където изгрявала месечината. И Михримах султан всеки път по веднъж в годината гледала как слънцето залязва зад минарето на джамията при Едирнекапъ и как изгрява луната между минаретата на джамията в Юскюдар.

— Ама че любов! — проговори Али, разбърквайки буйните си коси с пръсти.

Дали си мислеше за Зейнеб, или само така си говореше, не беше ясно.

— Сигурно затова казват, че той е създавал поезия от камъка.

— Даже според същата легенда, понеже тя е била погребана тук, и Мимар Синан е направил тюрбето си също в „Сюлейманийе“.

Али заоглежда малките гробове в гробището, сякаш беше пропуснал някаква важна подробност.

— И Мимар Синан ли е положен тук?

Посочих към отсрещната страна на задната градинка:

— Не, не е тук, на долната улица е.

— Жалко, че изобщо не съм обръщал внимание, шефе!

След като чу историята за любовта на великия архитект, нашият срамежлив Ромео започна да го цени повече. Аз обаче нали си бях човек на действието и се хващах за всяко нещо, което ми дойдеше на ума, затова и в този миг сърцето ми се сви само като се сетих, че булевардът, на който се намираше тюрбето на Синан, е един от обиколните пътища около джамията.

— Ние контролираме това място, нали? — разтревожено попитах аз на глас. — Нали имаме хора около тюрбето на Синан?

Тревогата ми моментално се предаде и на Али. Той мигновено забрави за всякакви любовни трепети и изпадна в паника:

— Къде казахте, че е тюрбето му?

— Къде да е? На булеварда от долната страна на градината… Нали го обозначихме на картата… На булевард „Мимар Синан“…

Облекчено въздъхна:

— Ааа, добре! Контролираме и входа, и изхода на този булевард!

Но въпреки това му беше неспокойно. Взе да пристъпва на място, както беше застанал прав. Не ми се искаше да го притеснявам, но ако наистина долният булевард е останал непокрит…

— Хайде да отидем да хвърлим едно око! — казах аз, тръгвайки към вратата, през която само преди малко бях влязъл. — Тъкмо ще видиш и тюрбето на Синан!

Излязохме от вратата на „Сюлейманийе“ и тръгнахме наляво от чаршията с редиците дюкянчета, където беше и ресторантчето, в което тази сутрин бях закусил. Вървяхме точно по средата на кюллийето. Съпровождаше ни бледата светлина на пълната луна, процеждаща се измежду колоните на вековните чинари в двора на джамията, и завихме по уличката „Шифа“203, наречена така, понеже там се намираше болницата, или Дарюшшифахането. Тюрбето на Синан беше в края на уличката, от едната страна на която бяха постройките на кюллийето, а от другата страна — стените на джамията. Като стигнахме края й, показах на Али скромното мраморно тюрбе, извисяващо се на нещо като островче в ъгъла на булевард „Мимар Синан“, който ни се падаше отдясно.

— Ето, това е гробницата на Синан.

Помощникът ми изглеждаше разочарован. Първо погледна скромното, но прелестно тюрбе, после — извисяващата се огромна джамия „Сюлейманийе“.

— Не е ли доста малко?

Някаква горчивина пропълзя в мен.

— Така е — смотолевих аз. — Малко е, но пък е красиво!

В този миг Али се стресна от телефона си, който беше нагласил на вибрация.

— Момчетата ме търсят — каза той, преди да го вдигне. — Дали няма някакво развитие?

Изобщо нямаше да се учудя. Гледах го с любопитство, докато си поемаше дъх, преди да отговори.

Гласът му едва се чуваше.

— Какво? — попита той и се закиска. — Недей така бе, братче! Аз съм бе, аз, не ме ли позна? Шефът е с мен. Добре, добре. Браво, бъдете нащрек!

Прибра си телефона и с някаква неприкрита гордост каза:

— Видели ни, но в тъмното не могли да ни различат… та ми съобщиха, че двама души са тръгнали по булеварда.

Това беше добре! Вече съвсем успокоен, тръгнах към тюрбето на Синан, следван от помощника ми и пълната луна.

— Точно на най-високото са го направили — прошепна Али, спирайки пред шадравана, издялан от цяло парче мрамор.

С едната си ръка сочеше към булевард „Мимар Синан“, с другата — към „Фетва Йокушу“.

— Точно на пресечната точка на двете улици.

Минахме от страната на булеварда покрай покритите с мраморни табели стени. Срещу себе си видяхме красив, изящно издялан от камък прозорец. След туй стигнахме до самия гроб зад металните оградки. Той беше във формата на ковчег, а надгробният камък — във формата на чалма. Над тях се извисяваше малкият купол на тюрбето, носен от шест колони. „Дори собствената си гробница е направил сам уста Мимар Синан!“ — прокънтя изведнъж в ушите ми гласът на Йекта от снощи. Успях да прочета само седемте стиха от поемата, изписана върху метална плоча под надгробието във формата на чалма:

„Издигна над четиристотин величествени месджида. / Направи на осемдесет места джамии този изкусен майстор. / Живя почти сто години и накрая почина. / Всевишният да превърне мястото, където лежи, в райска градина. / Покойният Саи каза [тази] хронограма. / В годината 996 (1588 г.) напусна тоя свят най-първият измежду архитектите Синан. / Млади и стари нека се молят за успокоение на душата му.“204

— Да почива в мир! — произнесе с уважение Али. — Голям човек е бил бе, шефе! И с огромно сърце!

Ако не беше толкова сърцат, какво ли щеше да прави Синан? Живял е във времена, когато султаните са колели и бесели. Животът му е висял на косъм, или по-точно, зависел е от думата на султана. Всеки миг е можело да изгуби главата си. И все пак ще да е бил човек в хармония със себе си. Надживял е четирима султани, както каза Йекта. Селим Явуз, Сюлейман Великолепни, Селим ІІ, Мурад ІІІ. И сигурно, докато е изпълнявал заповедите им, се е подсмихвал под мустак: „Някой ден от вас ще остане само името, а моите творения ще служат на хората хиляди години“.

— Каква е тая миризма?

Тази нощ явно помощникът ми беше обладан от мания за миризми.

— Каква миризма, Али? Аз не усещам нищо.

— Май на леш, шефе! — отговори ми той и ме викна. — Идва иззад железните пръчки на оградата!

Али беше застанал успоредно на надгробието. Приближих се към него, лек ветрец облъхна лицето ми и в този миг усетих миризмата. Беше прав — отвратителна воня на мърша! От вътрешността на тюрбето ли се разнасяше? Дали не беше на някоя умряла котка или куче, или пък на някоя чайка със счупено крило, паднала вътре? И двамата се разстроихме, че такава гадна миризма идеше от тюрбето на Синан. За да видим от какво беше, надникнахме през железните решетки на прозорчето. Но подът на тюрбето тънеше в мрак, не виждахме нищо друго, освен себе си. Може нещото да беше откъм долната част на саркофага. Обиколихме фонтана и излязохме от долната уличка, откъм „Фетва Йокушу“. Едва направили няколко крачки — и щяхме да се задушим от миризмата!

— Какво е това бе? — размърмори се Али, стискайки носа си с пръсти. — Сякаш се разхождаме между пресни незаровени гробове!

Видях го тъкмо като свърши да говори, пет метра по-надолу в пресечката надясно.

— Али, виж! — прошепнах аз.

Опитвайки се да разбере какво му соча, помощникът ми се взря към началото на уличката.

— Белият микробус! — прошепнах му пак аз, докато зареждах пистолета си.

За миг се изпъна като тетива на лък, дори си беше извадил оръжието, преди още да съм му казал. За да не издаваме излишен шум, дори не съобщихме на екипа. Спуснахме се покрай стената, под сачака и запристъпвахме към белия бус. Колкото повече приближавахме, толкова по-нетърпима ставаше вонята. Щом стигнахме до ъгъла, спуснахме се по уличката, но там нямаше никой. Насочихме пистолетите си към колата и минахме до задната врата. Направих знак на Али да я отвори. Той завъртя дръжката и тя с метално проскърцване се отвори. Блъсна ни още по-силна, още по-непоносима миризма. С отварянето на вратата се включи и осветлението на колата. В нея нямаше никой, ако, разбира се, не броим трупа на пода.