Паметта на Истанбул

Нима може да уважавате някого, който не вярва в никакъв бог

Щом Лейля излезе от стаята, веднага взех чашата, от която беше пила вода, и я сложих в един от найлоновите пликове за доказателства. В досието на съдения преди това Намък Караман имаше всякакви документи, но не ми се вярваше в архивите ни да се пазеше нещо за Лейля Баркън. Нейните отпечатъци щяха да са ни необходими, за да ги сравним с намерените в къщата на жертвата. Заедно с чашата прескочих при Зейнеб. Тя се зарадва, защото, както си мислех и аз, при нас нямаше отпечатъци от директорката на музея. Нормално — нали не беше престъпничка!

— Адем Йездан се занимавал с туризъм — казах аз, преди да се разделя със Зейнеб. — Я поразучи нещо за този човек, да видим, какво ще излезе. Лейля каза, че Недждет Денизел работел за него.

Оставих Зейнеб с новите следи и заедно с Али напуснахме участъка. Щяхме да отидем до къщата на жертвата в „Чаршамба“ с неговата кола. Подминахме акведукта на Валент58 и свихме надясно. Щом тръгнахме по главния булевард „Фатих“ с многото магазини и от двете му страни, стомахът ми вече започна ме стърже. Повече не издържах и попитах заместника си:

— Али, ти ял ли си? От сутринта съм на една кифличка само…

— И аз съм така, шефе — отвърна ми той с чистосърдечна усмивка. — На този ъгъл има един ресторант, ако искате, да изтегля колата…

— Хайде да не влизаме сега, да хапнем нещо готово, някой сандвич или нещо от този род…

— Добре, шефе. Знам едно място малко по-нататък.

След пет минути, вътре в колата аз дъвчех сандвича си с кашкавал, а Али — хамбургера си, и отново се вляхме в бавно стичащия се към Едирнекапъ трафик.

— Месото е от разрешените животни59 — обади се помощникът ми, с едната си ръка хванал кормилото. — Така пишеше на входа на ресторанта. Ама дали става въпрос за заклани според правилата на исляма животни, или за месото от разрешените за ядене животни?

Отпих от айряна си, преди да му отговоря:

— Ти пък си намерил кого да питаш, Али! Аз нищо не разбирам от тези неща! Нашите не бяха много религиозни. Баща ми ходеше на намаз от байрям на байрям…

— И аз съм така!

Погледът му се спря върху надписа на белия камък върху стената отдясно.

— Това е джамията „Фатих“, нали така?

— Да, тя е. Никога ли не си идвал тук?

— Не съм. — Захили се закачливо, преди да отхапе от хамбургера си, и продължи: — Нали знаете, ако няма престъпление, нямаме път до такива места…

— Ама няма да е зле да дойдеш, да видиш и тюрбето на султан Мехмед Завоевателя — и то е тук — хвърлих му един назидателен поглед аз. — Нали се интересуваш от предците ни?

Изведнъж се сетих да го попитам за най-важното:

— Абе, Али, нали цивилните екипи са разположени вече около джамията?

Набързо преглътна, за да ми отговори:

— Да, господин инспектор! Сега са три екипа от по двама души. Дадох им Екрем — да ръководи екипите. Тъкмо минаваме оттук — ако искате, да вземем да ги проверим? Да видим какво правят?

— Не е нужно, Екрем е отговорен младеж. Не мисля, че ще прояви небрежност и ще пропусне нещо.

Мълчахме, опитвайки се да довършим обяда си, докато не завихме към „Явуз Селим“60.

Докато Али гълташе втория си хамбургер в колата, на мен и първият ми беше дошъл в повече, изпих си айряна, а останалото прибрах в плика. Булевардът „Явуз Селим“ беше спокоен, но като свихме към „Чаршамба“ — и трафикът се засили. Като гледах към улицата, водеща от полицейското управление на ъгъла на улицата до джамията „Султан Селим“, си спомних за покойната ми майка, дългогодишна учителка в една от най-добрите образователни институции на Турция — лицеят Дарюшшафака61. Веднъж заедно с нея бяхме тръгнали от него към джамията „Явуз султан Селим“. Отбихме се при тюрбето на султана, видяхме гробовете на принцовете, посетихме даже и гробницата на друг султан — Абдулмеджид, но това, което остана в паметта ми, бе невероятната гледка на Истанбул, откриваща се между огромния султански кавук62 върху гробницата на Явуз Селим и задната градина на джамията. Наистина ти спираше дъха! Сякаш някакъв друг град се бе разпрострял пред погледа ми! Водите на Златния рог, блестящи като разтопено злато, уверено и достолепно се простираха чак до устието на Босфора. Джамията „Фатих“ не се виждаше, защото беше малко по-навътре, но „Сюлейманийе“ и „Ая София“, тези два безподобни храма на света, се възвисяваха върху двата легендарни хълма на Истанбул, без да си пречат един на друг.

— Какво е това бе?

Смаяният глас на Али ме върна в реалността. Погледът ми опря в петте забулени в черни фереджета жени, пъплещи по калдъръма.

— Да няма някакъв митинг? Какво са се събрали тия тук?

Сигурно за пръв път идваше в „Чаршамба“.

— Никакъв митинг няма, Али! Това са кротките обитатели на тоя квартал.

Думите ми го впечатлиха още повече.

— Чувал бях, но пък чак толкова… ми идва малко в повече! То тук прилича повече на Иран, отколкото на Турция бе, шефе! Тези хора…

Погледът му се впи в мъжа на тротоара, в тъмносива роба с бяла яка на ризата си и провиснала до гърдите му брада.

— Тези хора… Виж ги само… И жените, и мъжете, всички тук са някакви странни…

Май наистина се беше стреснал, но аз бях свикнал с подобни реакции на хората, които за пръв път стъпваха в този квартал. Прииска ми се да му предам думите на една учителка по история — майка ми, и нейния разказ за историята на „Чаршамба“:

— Всъщност и по византийско време е имало много църкви и манастири в този квартал. Тогава и религията е била много силна в района. Тази традиция не била нарушена и при османците. Навсякъде било пълно с месчити63, текета, медресета и тюрбета. И така населението било най-вече от семействата на моллите, ходжите, улемите64. Макар броят им днес да е намалял, тук живеят и християни, и евреи. Например, Али, Патриаршията е точно долу, във „Фенер“. Там можеш да срещнеш и православни попове. Има и други, неправославни църкви — на арменците григориани, има и синагоги — на евреите. Това е място, което събира различни религии.

— Ами синовете на поповете — и те ли се обличат като бащите си? Евреите, и те ли се разхождат като в Израел в дълги черни палта, с черни шапки и плитчици?

Явно нямаше начин да го убедя.

Доста се беше ядосал.

— Погледнете ги тези момичета, шефе — каза той, посочвайки с ръка двете малки дечица, увити от главата до петите. — Та те са още деца… Какво разбират от грях, от разни бурки, хиджаби и покривала, както и да ги наречем? Очевидно, че бащите им ги обличат така.

Прав беше и не знаех какво да му отговоря. Но в крайна сметка тези момичета бяха деца на точно тези майки и бащи. Бяха се родили в тези семейства. Нима можеше да бъдат взети и отделени от семействата им само защото родителите им ги обличаха във фереджета? Нима би било правилно да се принуждават родителите да обличат децата си по определен начин? От друга страна, дали тези хора, живеещи според изискванията на вярата си, щяха да бъдат също толкова толерантни и към другите, които не живееха по правилата на тяхната религия? Дали щяха да уважават християните, евреите или невярващите в никакъв бог? Точно в това се съмнявах най-много! И мисля, че тъкмо това съмнение беше истинската причина за угрижеността и на Али. Най-лошото бе, че страната ни преживя ужасни събития, които само потвърждаваха правотата му. Събития, завършили със смърт, ужаси, масови убийства. Но каквото и да се беше случило, проблемът не можеше да се реши само с презрението към тези хора, с изолацията им или с натиска срещу тях. Да, Али имаше право да се плаши. Но пък и с цялото си сърце вярвах, че всеки трябва да живее, без да бъде ограничаван във вярата или невярата си, без да му се оказва никакъв натиск и без никакво насилие, но същевременно не биваше и самият той да храни омраза към различните от себе си. Също като расата и пола, религията не биваше да се приема като общ знаменател, под който да бъдат подвеждани всички разделящи хората неща. Защото имаме нещо много общо помежду си — и това е, че сме хора. Може да сме от различни вери, различни етноси, различен произход, различен пол, да имаме различни възгледи за света, но всички ние сме хора. Другото, което ни обединяваше, е Истан-бул. Всички ние живеехме в този град. Джамиите ни, молитвените ни домове, църквите ни, синагогите ни са в този град. Това, че сме хора и че живеем в Истанбул, бяха двете важни неща, които ни свързваха. Докато тези мисли ми минаваха през ума, стори ми се, че бяхме подминали дома на жертвата, затова разтревожено попитах помощника ми:

— Али, абе не стигнахме ли вече до къщата на убития?

Едва откъсна поглед от великолепните гледки на града, които разглеждаше като пътешественик от друга планета, сякаш ги виждаше за пръв път в живота си.

— Всеки момент ще стигнем, шефе! — опитваше се да си припомни той мястото. — Някъде над „Халис Касап“ е…

Наведе се и погледна през предното стъкло на колата към края на булеварда, по който пътувахме.

— Някъде натам трябва да е.

И пак се ядоса, като прочете името на минимаркета, покрай който минавахме:

— Вижте к’во име само са му турили — „Тевхид Маркет“65.

Не знаех, че Али е толкова против ислямските неща.

— Май много не ги харесваш мюсюлманите…

— Не става въпрос за мюсюлманите — възрази той. — Слава богу, и аз съм мюсюлманин, инспекторе.

Не знаеше какво трябва да каже и пак се загледа напред. Но вътре в него всичко кипеше и бушуваше, и не можеше да си премълчи. Отново подхвана:

— Тия представят мюсюлманството по лош начин. Карат човек да охладнее към вярата си.

— Кого са отблъснали от религията? Да не би в управлението да си срещал такива хора?

— Ами да, и там ги има. И вие ги познавате. Но аз много по-рано съм се срещал с тези кюмнета, които не виждат новото, а само гледат назад, в миналото…

Замълча, загледан в пътя, но всъщност се взираше в нещо съвсем различно, нещо, което не се виждаше с очи.

— В детството ми, в пансиона в Йозгат, имахме един директор, Шерафеддин. Шерафеддин Сойгезер. Въпреки името си66, беше един безчестен негодник. — Гласът му затрепери. — Уж и той като нас бил сирак, уж бил израсъл по домовете. Все повтаряше: „Мен ме спаси упованието в Аллах!“. Но аз си мисля, че по-скоро се е уповавал на дявола, а не на Бога. Защото Аллах не би разрешил толкова жесток човек да намери убежище при него. Та тоя нещастник ни го изкарваше през носа. Мачкаше ни, държеше ни в пълно подчинение, ужким да ни просвети в исляма. Докарваше отвън разни ходжи и уреждаше курсове по Корана в общежитието. Бяхме толкова невръстни, че току-що се бяхме научили да сричаме на турски. Как да ти разберем арабския? Но какво го интересуваше него? Щом не си разбрал, веднага те наказваше, без дори да те погледне кой си, що си. На нас пък ни се играеше, деца бяхме, а за него беше безбожие. В общежитието имаше телевизор, но тоя маниак не ни даваше да го гледаме. По онова време имаше едно много популярно анимационно филмче — „Викингите“, и децата на улицата непрекъснато говореха за него, не спираха да разказват историите на викинга Вики, които гледаха захласнато у дома с родителите си. И на нас, децата от дома, ни се прииска да го изгледаме това прочуто анимационно филмче. По-големичките отидоха при директора, но той безсърдечно ги изгонил: „Хайде, всеки по стаите си!“. Аз обаче не го послушах, толкова ми се искаше да го гледам този Вики, че вечерта, когато в салона нямаше никой, отидох и пуснах телевизора. Седнах пред него и се загледах, и всичко, което правеше малкият викинг Вики, толкова много ми харесваше, че забравих и за злия директор, и за това, че си нямам никого. Забравих колко е часът, забравих, че е вечер, себе си забравих дори, потънал в омагьосващия телевизионен свят. Ами дете си бях още, шефе. Обаче як шамар по лявата буза ми припомни жестокостта на реалния свят. Светнаха ми искри пред очите. Но преди още да се съвзема, получих втори як шамар отдясно. Бях съвсем малък и се сринах на земята, точно където седях. Когато отворих очи, се намерих в мазето. От лявото ми ухо течеше някаква пареща течност, гледам — кръв. Двете ми страни — пламтят и изгарят от болка. Остави болката, но като надигнах глава да погледна през решетките на прозорчето — пред мен се ширнало гробището! Щях да умра от страх! За малко да ми се пръсне сърцето! Толкова истории за вампирите в това гробище бях слушал, че като видях надгробните камъни, косата ми се изправи и настръхнах целият. Паникьосах се. Втурнах се към дървената врата и заблъсках с все сила: „Отворете, отворете ми вратата!“. Но никой не отговори на виковете ми. За да го умилостивя, взех да се моля с все сили: „Кълна се в Аллах, никога вече няма да гледам телевизия, кълна се, няма да се приближа никога повече до това дяволско изобретение!“. Но нито оня негодник директорът дойде, нито изпрати някое от по-големите деца. Като ръцете ми се умориха от блъскането, клекнах безпомощно пред вратата. Заплаках тихичко. Но и това не ми помагаше! Обърнах се с гръб към прозореца — да не виждам надгробните камъни, и се свих върху един чувал с картофи. Мислех си, че ако успея час по-скоро да заспя, сънят ще ме спаси от страховете ми. Но само нещо да изшумолеше — и се стрясках, измяукаше ли някоя котка — скачах, мислейки си, че ето ги, идат върколаците, излаеше ли куче — се разтрепервах от страх, че ме нападат великаните човекоядци и таласъмите. Стоях неподвижно с часове на мястото си. По някое време съм задрямал, а като се събудих — усетих мокрота между краката си, бях се изпуснал. Кой го беше еня, нали вече се беше съмнало! Да, ама на директора му пукаше и изядох една тояга, защото бях подмокрил и някаква кожа. А като капак на всичко, след като ми причини всичко това, взе да ми разправя, че „било за мое добро, за да бъда възпитан“. Бога ми, шефе, ако бях малко по-голям, в същия този миг щях да го убия тоя негодник! Но дума не продумах, плачех и слушах всичките му наставления. И от тогава до сега се отвращавам от тия хора!

Майката и бащата на Али го зарязали още много мъничък. Той нито знаеше имената им, нито беше виждал очите им. Беше отрасъл в дом за сираци. Никога не говореше за това. Сега за пръв път ми разказваше спомен от дните си в сиропиталището. Кой знае още какво му се бе случвало, което не ми беше разказал? Сърцето ме заболя, докато го слушах. Кой би могъл да излекува такава дълбока рана в душата му? Но ако усетеше и капчица съжаление в гласа ми, нещата щяха да станат още по-лоши. Опитах се да кажа нещо и аз, за да скрия надигащите се в мен болка и състрадание.

— Има и добри мюсюлмани — прозвуча гласът ми, изпълнен с разбиране. — Например в нашия „Балат“ имаше един имам, Баки Амджа, на джамията с дървеното минаре67. Мир на праха му, невероятен човек беше! Казваше, че е от Мевлевийския орден. Не се притесняваше да седне в механата „Агора“, където нашите си пиеха ракията, да си приказва с тях и да пуска шеги. Самият той не беше слагал и капка в устата си през целия си живот, но нито укоряваше, нито се опитваше да унижи тези хора, които надали някога щяха да стъпят в джамията му. Само понякога шеговито им подмяташе: „Абе малко от малко се вразумете, от това пиене няма да имате полза нито на тоя, нито на оня свят“. Разбираше се и с вярващите, и с невярващите в махалата и беше приятел с всички.

— Така е, и аз познавам такива мили хора, иначе опазил ме бог, и аз накрая щях да стана невярващ… Ама още щом видя някой уж от добър по-добър мюсюлманин, от сорта на оня мръсник Шерафеддин — и направо се побърквам!

Гневът в гласа му беше поутихнал, докато се откъсваше от лошите си спомени. За да сменя темата, взех да се озъртам по пътя, търсейки дома на жертвата. Да, „Халис Касап“ беше малко по-напред. Посочих към облицованата със зелени керамични плочки четириетажна кооперация над месарницата.

— Тук май трябва да е?

— Да, това ще да е… Кооперация „Кънаджъ“.

— Пред месарницата има празно място, я приближи още малко.

Но не успяхме да паркираме пред „Халис Касап“. Един пикап с бели каси, разнасящ месото, грабна пред очите ни местенцето, което си бяхме харесали. Видях, че шофьорът с кървавата бяла престилка, слязъл от пикапа, е млад мъж с чалма и брада, и тутакси си помислих, че Али ей сега ще вдигне патърдия, но не стана нужда да го озаптявам, той подкара колата към аптеката „Герчек“, само на десетина-петнайсет метра по-напред. Щом видя младата червенокоса продавачка с дълги до раменете коси да си бъбри и шегува с младежа на касата, отчаяният израз на лицето му се стопи.

— Слава богу, тук имало и нормални хора! — промърмори той, докато паркираше колата. — Наистина, шефе, сякаш съм отишъл в някоя чужда държава!

— Не си в друга държава, Али. Турция е това, и както туй девойче и младежът са нашият народ, така и другите, и те са от нашия народ.

Онзи угрижен, изпълнен със съмнения израз отново се появи в очите му. Опитваше се да асимилира казаното от мен, но някак си не успяваше и отново поклати глава:

— Бога ми, не знам! Да бе, казвате, че и те са наши сънародници, обаче… — Погледът му се плъзна към двете дечица, играещи си отстрани на улицата, и отново се разпали: — Вижте го сега това! Няма и десет годинки, а е със зелена чалма на главата и с шалвари на краката. Това ли е да си мюсюлманин?

— Според теб може и да не е, но според родителите му — това е да си мюсюлманин.

Не ми отговори, само вървеше мълчаливо край мен чак докато стигнахме до къщата на убития. Щом спряхме пред кооперация „Кънаджъ“, и погледът ми се залепи върху декорираната със зелена мозайка, също като на тюрбетата, табела с името й68. Беше изписана с арабица.

— Май цялата кооперация е на убития, измърморих аз. И Недждет не е бил от бедните. Какво ще кажеш, да не би нашият убиец да си избира жертвите измежду богаташите?

— Това не знам, шефе, но май и тоя Мукаддер е бил от ония, религиозните фанатици — отвърна ми Али, вторачил се в изписаните на арабски думи върху табелата.

Припомних си дрехите, с които беше облечен, като го открихме снощи. „Не, нямаше вид да е от тях“, бих му отговорил на Али, но си помислих, че за разследването не беше важно точно колко религиозен е бил убитият, затова премълчах. Вместо да подхващам наново същата тема с помощника ми, протегнах ръка и позвъних на вратата. Тя моментално се отвори. Близките, научили вече за смъртта на Мукаддер, сигурно вече бяха започнали да се стичат в къщата му и вратата се отваряше на всеки новодошъл, без изобщо да попитат кой е. На влизане в сградата чухме, че един етаж по-горе също се отвори някаква врата. Някой запали автоматичното осветление на стълбището. На стъпалата, всяко различно на дължина — явно строителят предприемач е бил лаз69, се показа лицето на някакъв младеж. Надничаше надолу, опитвайки се да разбере кои сме ние. След като преодоляхме несъразмерните стъпала и стигнахме до него, той ни изгледа недоумяващо. Али обаче не се впечатли ни най-малко от това.

— Дойдохме да разследваме убийството — с рязък тон обясни той на учудения младеж.

Ръката му взе да опипва наболата рядка брада, а в черните му като въглен очи запрескачаха тревожни пламъчета. Никак не ни се зарадва, като разбра за какво сме дошли.

— От полицията ли сте?

В гласа му звучеше същото недоволство, каквото се четеше в погледа му.

— Да, а вие кой сте?

Вместо да се представи, посочи вратата зад себе си и рече:

— Почакайте малко, ще извикам Ефсун… Дъщерята на покойния.

Али здраво сграбчи младежа за лакътя.

— Не бързай толкова! Инспекторът ти зададе въпрос, първо му отговори на въпроса. Кой си ти?

Леко измъкна ръката си от хватката на Али.

— Аз съм Йомер…

В гласа му нямаше нито паника, нито страх. Заместникът ми взе да се изнервя, като разбра, че оня не се притеснява от нас.

— Йомер чий? Нямаш ли си фамилия, синко?

— Не сте ме питали, да ви кажа. Йомер Екинли.

Али го изгледа от глава до пети, все едно имаше насреща си някой терорист от „Ал Кайда“.

— Добре, какъв си на жертвата?

Не го разбра. Вдигна дебелите си вежди с недоумение.

— На кого какъв съм?

— На жертвата, на жертвата какъв си? На Мукаддер Кънаджъ какъв се падаш?

— Смятам се за негов зет — продума едва, със заядлив и жлъчен тон. — Сгоден съм за дъщеря му.

— За госпожица Ефсун ли? — опитах се да смекча малко витаещото в атмосферата напрежение между двамата. — Тя е голямата му дъщеря, нали така?

Лицето му си оставаше все така напрегнато.

— Да, голямата дъщеря, има и син, Мюджахит.

— Защо мислите, че трябва да се видим с госпожица Ефсун? — отново се намеси Али. — Жертвата няма ли съпруга?

— Леля Мелек е парализирана — язвително му отвърна Йомер. — Не е в състояние да говори. А синът му Мюджахит е много малък, не може да отговори на въпросите ви. Но ако искате, и него ще повикам — разпери ръце той.

Макар да не ни харесваше много, се опитваше да ни помогне. Обаче Али, който беше вдигнал кръвното още като влязохме в „Чаршамба“, не беше в състояние да го осъзнае.

— Благодарим ви, Йомер — казах аз с надеждата, че и нашата буйна глава ще се сети да се овладее. — Ако е необходимо, ще се срещнем и с него, но ще е по-добре първо да поговорим с госпожица Ефсун. Работата ни може да се проточи, а тук не е много удобно.

— Прав сте, извинете. Заповядайте тук — каза след секунда той и ни посочи вратата в другия край на коридора.

Вместо да тръгне пред нас обаче, тръгна към вратата на апартамента, през която беше излязъл преди малко. Ако беше закъснял за миг с обяснението си, здравата като менгеме десница на Али, който само си търсеше повод да го заяде, щеше отново да се впие в ръката му, но слава богу, преди да влезе, се обърна към нас и каза:

— Вие минете оттук, аз ще ви отворя вратата отвътре!