Паметта на Истанбул

Теодосиевите стени117 — каменният щит на Константинопол

Бог гледаше императора. Бе миг на триумфа, ден на победата, времето на прославата. Императорът бе облечен великолепно, със златна корона на главата си, украсена с червени рубини. Бог бе гол, с венец от тръни на челото си. Погледът на императора бе изпълнен с гордост. Гордост от това, че се е родил под щастлива звезда, гордост от спечелените битки и победи. В погледа на Бог имаш тъга — тъга за хората, изгубили битките си с живота, и състрадание — състрадание към потиснатите. С едната си ръка императорът държеше меча си, с другата — юздите на коня си. Лицето му светеше с детска радост. Едната ръка на Бог беше прикована към дясната страна на кръста, другата — към лявата. Върху лицето му бе изписано страдание.

Бог гледаше император Теодосий. Но Теодосий нехаеше за разпнатия Бог. Бе вперил поглед в крепостните стени зад него — в Златната порта118, която като огромен катинар свързваше високите стени. Гледаше статуята на дядо си, великият Теодосий, на когото беше кръстен, поставена между статуите на богините. Гледаше я със свито сърце — дядо му владееше целия Рим от Галия до Египет, а той — само Източната империя. Дядо му беше спечелил големи битки във войните, които беше принуден да води, той нямаше такива победи. Но пък беше извършил и неща, заради които историята нямаше да го забрави.

Бог гледаше Теодосий. Винаги му беше помагал. Винаги го беше пазил. Беше подслаждал живота му, както хлябът — виното. Теодосий беше едва седемгодишен, когато се възкачи на престола. Бог изгради стена от преданост около него. Беше направил по-голямата му сестра Пулхерия негова покровителка. Създаваше на враговете му множество проблеми, за да ги държи настрана от невръстния владетел. Винаги го поставяше под сянката си, надвесен над него като благодатен облак. Съветваше го как добре да управлява страната си и му даваше сила да я опази. Беше го бе дарил с изящен вкус, за да я разхубави и направи още по-красива.

Бог гледаше императора. Но очите на Теодосий все още не се откъсваха от стените, които щяха да обезсмъртят името му. Макар че беше не по-малко християнин от сестра си Пулхерия и също като нея почиташе разпнатия Бог. Но сега не можеше да отговори на погледа му. Всеки път очите му се плъзваха към стената, без да се задържат върху лицето на Бог. Знаеше, че нито стените на крал Визас, нито на Константин бяха толкова величествени — толкова дълги и толкова непристъпни! Знаеше, че тези стени ще му осигурят признанието и благодарността на много владетели след него. Знаеше, че историята, която скъпернически раздаваше славата на много императори, точно заради тези стени ще я разстеле в краката му.

Императорът сякаш беше забравил Бог. Умът му беше в кулите, амбразурите, в защитните ровове, в този безценен каменен накит, с който щеше да закичи Константинопол. Камъните в тази огърлица на града — крепостната стена, простряла се от едното до другото море, бяха многократно по-драгоценни от най-скъпоценните диаманти в златната императорска корона, още по-прекрасни, още по-величествени, още по-великолепни! При това — двойни, издигнали се като планински вериги, надпреварващи се по великолепие и мощ. А между тях — пълният с вода ров. Врагът, който преодолееше първите стени, щеше да се удави във водите му. А телата на оцелелите щяха да останат върху вторите стени. Имаше сто и десет кули, четиринайсет порти, безброй много укрепления. А в кулите, портите и укрепленията — стотици въоръжени бойци.

Императорът бе горд — от величието на своята сила, от блясъка на своя успех! Той беше Флавий Теодосий! Довършил тези стени, които никой варварин не можеше да преодолее! Никога повече нямаше да могат да проникнат в този град, в зеницата на империята! Нито хуните, нито аварите, нито арабите… Сега вече щеше да настъпи безкраен мир. Теодосий беше изписал името си върху тези бели стени, върху тялото на тази несравнима по хубост красавица, столицата на империята!

Бог гледаше Теодосий. Но Теодосий дори не забелязваше Бог, опиянен от въплътените си мечти! Смяташе гордостта си за божествена, страстта си — за щастие, успеха — за безсмъртие. Бе завладян от странното желание да бъде безсмъртен! Загърнат в лилавата си тога, гледаше гордо, както подобаваше на дедите му, гледаше Златната порта, която щеше да изравни неговата слава с тяхната!