Паметта на Истанбул

Очите й сигурно пазеха всичките тайни на този град

Разделих се с Али и избягах от шумната тълпа туристи по площад „Султан Ахмед“. Слизайки по полутъмните каменни стълби на Цистерните, може би едно от най-тайнствените места в Истанбул, изпитах усещането, че пред мен се разкрива някакъв друг, приказен и нереален свят. Умът ми обаче беше все още в плен на делата в полицейското управление. Макар, както беше наредил директорът Мюмтаз, да бяхме взели писмените показания на Ерджан и хората му. Нищо ново не добавиха, само повториха вече казаните неща. Дори забравиха да споменат, че са били в къщата на Недждет не само да вземат нумизматичната му колекция, но и папагала му Крал Визас, та се наложи ние да им го припомняме. Нямаше никакво противоречие в показанията им, въпреки че ги разпитахме поотделно. Изглеждаха искрени, особено Феттах и Съддък отговаряха съвсем откровено и честно на всеки зададен от нас въпрос. Но не такова беше впечатлението ми при разпита на Ерджан. Макар да нямах никакво доказателство, бях сигурен, че крие нещо от нас. Но поради светостта на закона трябваше да пуснем съмнителния бивш полицейски служител, а далите искрени показания Феттах и Съддък да предадем на прокурора.

Зейнеб все още не беше пристигнала в управлението. Сигурно продължаваше да претърсва къщата на Недждет Денизел за улики. Не беше приключило и обследването на пикапа за месо на Йомерови. Преди да се запътя към Цистерните, изпратих Али във вестника, в който работеше последната жертва — Шадан Дуруджа. Защото три пъти жененият и развеждан журналист нямаше нито един близък в Истанбул. Единственият син от първата му съпруга учеше в Лондон. Може би щяхме да получим някаква информация от колегите му, и което беше още по-важно — достъп до кореспонденцията му в компютъра. Като свършеше работата си във вестника, помощникът ми трябваше да отиде и до общината да вземе списъка на вещите лица в комисията от Ниязи, колегата на Мукаддер Кънаджъ. Всъщност след убийството на журналиста вероятността да убият някой друг член от тази комисия бе твърде намаляла, но така може би щяхме да имаме възможност да открием дали има нещо общо между жертвите, ако не и да се натъкнем на нещо неочаквано, убягнало от вниманието ни до този момент. Затова предупредих Али да си отваря очите и да не пропуска и най-малката подробност.

Въпреки това все пак не бях напълно спокоен, докато слизах надолу по стълбите на Цистерните с кожената чанта с инвентарните колекционерски книги и монетите, намерени в ръцете на жертвите. Чувствах, че има нещо, което е трябвало да направя, но не съм. И как бих могъл да съм спокоен, като три дни поред всяка нощ вилнееше някакъв убиец или убийци, които сякаш си играеха на котка и мишка с нас? От първото престъпление до сега нито бяха променили стила си, нито бяха спрели убийствата, нито ни бяха оставили каквато и да било следа. Изобщо не се притесняваха от полицията, нещо повече, дори се подиграваха с нас. Но нямаше място за изнервяне, защото загубехме ли самообладание дори само за миг, щяхме да започнем да правим грешки. Не беше никак лесно да сдържаме гнева си, особено когато всеки ден в Истанбул имаше по една жертва. И три дни поред — никакво реално доказателство, нито следа, нито някаква нишка, която да ни помогне да разплетем случая. Не смятах, че Йомер Екинли и братята му са извършителите. Можеше да е Адем Йездан или Намък Караман, можехме да се усъмним и в Лейля Баркън, но за открилия по мистичен път собственото си „аз“ Йомер беше ако не невъзможно, то поне изключително трудно да отнеме човешки живот.

Стъпало по стъпало по каменната стълба, подпирайки се от лявата страна, слизах все по-надолу, докато пред мен не се откри невероятна гледка, пропъдила за миг всичките ми тежки мисли. Застинах пред нея като омагьосан, забравяйки и за убийствата, и за Лейля Баркън и нейния любовник, без да мога да направя и крачка напред. Пред краката ми се разстилаше огромно, полуосветено, омагьосващо езеро, отразяващо наредените в редици една зад друга колони със странни капители, проблясващи във водите като растящи великани. Вярно, не за пръв път идвах в цистерните под земята, но всеки път изживявах едно и също чувство. Нещо като пътуване във времето. По-точно — на загуба на усещането си за време. Толкова въздействащо бе това място, че сред толкова многото исторически места, които бях посетил — и в Истанбул, и не само, то оставаше като запечатано в паметта ми. Бе единственото, където губех връзката си с настоящето и изцяло потъвах в историята. Където и да обикалях — било дворец, построен преди хиляди години, било медресе, църква или светилище — винаги усещах, че не съм в миналото, а в днешния ден, и че само след малко, щом си тръгна оттам, отново ще се върна в обитавания от мен свят. Колкото и пъти да идвах в подземните цистерни обаче, колкото и пъти да усетех в дробовете си техния влажен въздух, колкото и пъти да се изгубех сред гората от колони, се чувствах много далеч от съвременния живот, течащ само на няколко крачки от мен; все едно се бях пренесъл в друго време и в друго измерение.

И сега беше същото — атмосферата на това място прекъсна обичайния поток на мислите ми, омагьоса ме и напълно завладя ума ми. Сигурно затова забравих защо съм дошъл тук още от момента, когато стъпих на извисяващата се над земята платформа, под която спокойно плуваха стотици риби, и тръгнах между колоните, поели целия товар на външния свят и цялата тежест на погледите му. Бавно и тихо пристъпвах, сякаш привлечен от някаква тайнствена сила и напълно изгубил себе си. Докато умът ми търсеше отговори на свръхестественото, краката ми като че ли сами се движеха към целта — двата каменни постамента с главите на Медуза под колоните. За мен това беше най-въздействащото място в Цистерната на базиликата — двете глави на Медуза от камък таяха някаква своя тайна магия, която така и никога не можах да разгадая. Векове наред запазили мълчанието си, с отворени докрай очи без зеници, може би спазеха всичките тайни на Истанбул в себе си. При цялата тази загадъчност, витаеща тук, обяснението, че тези цистерни са построени, за да задоволят нуждата от вода на църквата „Ая София“, изглеждаше толкова прозаично и неинтересно. Очите ми останаха вперени в зеленикавите като мъх широко отворени очи на Медуза. В този миг чух гласа на Лейля Баркън:

— Невзат бей, Невзат бей!

В момента, в който отместих поглед от зелените очи на Медуза към пъстрите очи на Лейля, които в полутъмното изглеждаха светлокафяви, напуснах света на фантазиите и преминах в реалността.

— Сякаш бяхте в някакъв друг свят! — усмихна ми се тя. — Видях ви, че слязохте, и ви махнах, но дори не ме забелязахте. Историческите места сигурно доста ви въздействат!

Аз се опитах също да се усмихна.

— Най-вече това тук! — погледът ми обгърна гората от колони. — Това е някакво омагьосващо място.

— Така е. Но и вчера ви намерих в подобно отнесено състояние.

Не я разбрах.

— Припомнете си, вчера вечерта… пред Дикилиташ. — Хвърли ми поглед, сякаш казваше „Не крийте нищо!“. — Да, Невзат бей, така си е — вие обичате историята!

— Според мен всеки жител на този град трябва да я обича! — отвърнах й аз. — Иначе така и няма да разберем ценността на Истанбул.

Изгледа ме многозначително и рече:

— Струва ми се, че в най-скоро време ще ви направим член на Дружеството за защита на Истанбул…

— Защо не? — много сериозно отговорих аз. — Готов съм на всичко, ако ще е от полза за града.

Леко отметна глава назад, сякаш се мъчеше да разбере по-добре казаното от мен:

— Всичко ли?

Гласът й прозвуча иронично, сякаш си играеше игрички с мен. Като ме питаше дали съм готов на всичко, имаше предвид дали съм способен и на убийство, но аз не отстъпих.

— Да, на всичко! Това е уникален град. Но е трудно да се каже, че ние сме достойни за него.

— Ето тук сте много прав!

Играта беше свършила — гласът й прозвуча много-много тъжно. И тя плъзна поглед върху колоните, също като мен преди малко. — Дори това място открихме толкова късно. Цистерните бяха ремонтирани едва през 1987 година, 64 години след като се основа новата ни държава — Републиката.

— И османците ли не са знаели за това място?

— Как биха могли да не го знаят? Години наред са напоявали розите в градините на двореца със събралите се води от цистерните. За пиене те предпочитали течащи, а не застояли води. Цистерните са построени от римляните. А османците, за разлика от тях, са изградили чешми навсякъде из града. Всъщност една от причините римляните да направят цистерните е нуждата от вода при продължителните обсади на столицата. И са били много прави, като знаем колко често това се е случвало.

Макар по-рано да знаех, реших да я попитам, понеже сега не можех да си спомня добре.

— А кой е направил Цистерната на базиликата? Константин ли?

Лейля поклати отрицателно глава.

— Не, Юстиниан146. Друг император, който е направил не по-малко за града от Константин. Говори се, че точно тая цистерна е била изградена за нуждите от вода на църквата „Ая София“.

Посочих с ръка към двете изображения на главата на Медуза и попитах:

— Те имат ли някакъв смисъл? Някакво особено значение? По-различни ли са от останалите паметници?…

Погледна ме замечтано и отвърна:

— Де да имаха такъв смисъл! Мястото щеше да е още по-привлекателно, но за съжаление, нямат такъв тайнствен смисъл… Вероятно са взети от някой езически паметник. За да наложи напълно християнството в страната си, Юстиниан е постъпвал жестоко с езичниците. Забранил им е да работят на държавна служба и да изпращат децата си в училищата. Говори се, че по тази причина е била затворена и Атинската академия — най-значимият интелектуален център по онова време. Тоест императорът е водел един вид война с езичеството147. Затова пожелал да се премахнат всички статуи, като тези на горгоната Медуза, символизиращи езическите вярвания. Но понеже били функционални, ги използвал в изграждането на цистерните. — Продължи, снишавайки глас, все едно се боеше, че думите й, отекнали в спокойните води, могат да съживят призрака на живелия преди столетия император: — Или може да са пренесени тук от някой римлянин, все още свързан с езическите си вярвания, за да им се покланя тайно.

Беше дошло времето да навлезем в темата, която всъщност ме вълнуваше.

— Интересен император е бил този Юстиниан. Но сега нас ни интересува Теодосий, изградил Златната порта. По-точно, Теодосий ІІ, или който и да е там по ред, това вие ще кажете.

Лейля се позасмя.

— Защо се смеете?

— Защото говорите за императора като за някой от вашите заподозрени.

Засрамих се, но не исках да разбере.

— Какво да се прави, Лейля, като не става въпрос за урок по история, а за разследване на убийство.

— Не се засягайте веднага! Всъщност това ми харесва у вас. Както и да е. Носите ли монетите?

— Да — отвърнах аз, оглеждайки се наоколо.

Върху немного широката платформа имаше две жени и един мъж, говорещи на испански. Всъщност и те бяха застинали пред празния каменен взор на Медуза и не бяха в състояние да ни видят, но дори и пред чужденци не исках да обсъждам въпроси, касаещи разследването. Затова я попитах:

— Тук ли искате да ги разгледате? Понеже аз нося и инвентарните колекционерски книги.

— На Недждет ли? — присви очи със съмнение. — Къде сте ги намерили?

— Даде ми ги адвокатът на Адем Йездан. Той водел делото, заведено срещу Недждет.

Думите ми явно бяха прозвучали убедително и я поуспокоиха.

— Ясно. Мога ли да ги видя?

— Разбира се — отговорих аз и отново се огледах наоколо. — Но ви казвам, че ще е по-спокойно, ако отидем в някое кафене… ако има наблизо.

Посочи някъде в тъмнината зад нас.

— Има едно под стълбите на изхода, но е тъмно. Няма да мога да видя нито монетите, нито да прочета описанията в регистъра. — Кимна към една редица дървени пейки на няколко метра от нас, точно под лампите. — Вижте, тук е закътано. Можем да седнем. Повечето от посетителите искат да видят Медуза. Никой няма да ни безпокои тук, а и светлината е достатъчна.

Значи, ще е при Колоната на Маркиан148 във „Фатих“

Червената светлина от лампата беше достатъчна. Настанихме се на дървените скамейки, извадих колекционерския регистър от чантата си и го подадох на Лейля. Забелязах, че докато го слагаше в скута си, очите й се насълзиха, но сега не му беше времето да разгадавам смесените чувства, които изпитваше към починалия си бивш съпруг.

— Виждали ли сте преди това тези регистри? — бързо изстрелях аз въпроса си, за да не допусна каквото и да било разчувстване.

Спря да разлиства страниците и с рязко кимване на главата отрече:

— Не, никога, сега за пръв път ги виждам.

Възможно беше и да е така. Ако Недждет е станал колекционер нумизмат, след като са се разделили вече, Лейля можеше да не знае нищо за регистрите. Извадих от чантата си и монетите на Византион и Константин и съзнателно оставих вътре тази на Теодосий.

— Тези вчера ги видяхте — подадох ги на Лейля аз. — Сега бих искал от вас да проверите дали фигурират в колекционерския му регистър. Аз погледнах, но се боя да не направя погрешна преценка. Все пак и вие да ги прегледате…

— Разбира се — взе тя монетите от ръката ми. — Първо погледна монетата на Византион, след това прелисти страниците на инвентарната книга. — Византион, Византион… да, ето тука е. — Взе да чете написаното в регистъра и едновременно да сравнява надписите върху монетата в ръката си. — Хъъъм, монетата със звездата и полумесеца. Лице — бюст на богинята Хеката, да, ето го. Да видим и задната страна. Надпис „Византион“, да, ето го и него. Звезда и полумесец. АЕ 18 мм, 3,85 грама. — Вдигна глава и ме погледна: — Без съмнение е същата монета.

След това отново се вглъби в регистъра.

— Да видим сега Константиновата монета… Да, ето — аверс: бюст на Константин. — Вдигна монетата към светлината. — Да, лицето е същото, да видим сега и задната страна. Виктория седи отдясно, върху щита, който е на коленете й, има надпис VOT XXX… а в тази част и мястото, където е сечена монетата…

Пак я погледна.

— Да, прав сте, Невзат! И тази монета е от колекцията на Недждет Денизел.

Сега беше моментът да й покажа и третата. Извадих прозрачното найлоново пликче.

— А това е оставената в третата жертва монета.

Взе я в ръцете си и промърмори:

— Ъъъъм, солидус…

— Моля?

Вдигна я към лампата и обясни:

— Това значи, че е златна. Като монетата на Константин. — Изведнъж се развълнува: — Теодосий ІІ… Да, както предположих, не е на Теодосий Велики, а на неговия внук, Теодосий ІІ.

Дядото Теодосий, внукът Теодосий Еди-кой си… Нямах ни най-малка представа кои са тия императори и какво са извършили. Затова не знаех и какво да кажа, само търпеливо чаках обясненията на директорката на музея.

— Да, ето тук, от лицевата страна е бюстът на Теодосий ІІ… — Погледна отново монетата и замислено продължи: — Ами да, и тази монета е от колекцията на Недждет…

Значи, нумизматичните сбирки на Недждет и Адем бяха в ръцете на убийците. „Дано не избият толкова хора, колкото са монетите в колекциите!“ — мина ми през ума.

— Странното е, че след Константин са избрали Теодосий ІІ — обади се Лейля, все едно си говореше сама на себе си. Обърна се към мен, подаде ми монетата и повиши глас: — Теодосий ІІ не е бил толкова важен за римската история император…

Взех късчето злато и преди да го върна обратно в чантата, попитах:

— Между Константин и Теодосий има голям период от време, нали?

— Теодосий ІІ — веднага ме поправи тя. — Както казах, за разлика от внука си, Теодосий е бил важен император. Затова го наричат и Теодосий Велики. Последният владетел на неразделения Рим. Разделянето на Източен и Западен Рим става възможно след неговата смърт, през 395 г.

Това обяснение не ми говореше нищо. Чак като затворих чантата си, тя отговори на въпроса ми, който ме занимаваше:

— Да, между управлението на Константин Велики и Теодосий ІІ минава доста време — Константин умира през 337 г., а Теодосий ІІ се ражда през 401-ва. — Вдигна очи към тухления таван на цистерната и взе да пресмята: — Какво прави това? Шейсет и четири години. През това време са управлявали различни императори. — Погледна ме в лицето, все едно очакваше отговор от мен, и прошепна: — А и Теодосий ІІ е бил незаконороден и е управлявал незаконно…

— Как така?

— Извинявайте — рече тя, но на лицето й отново се появи дяволита усмивка. — Смята се, че Теодосий ІІ е копеле. Разпространено е мнението, че майка му Евдоксия е била леконравна жена, а мъжът й Аркадий я мамел с красиви дворцови служители. Но не това е важното, а как Теодосий е станал неправомерно император, след като не е бил законен наследник. За това изиграва роля и ранната смърт на баща му Аркадий. Теодосий ІІ е бил само на седем години, когато е станал император.

— На седем? — смаяно казах аз.

Гласът ми прокънтя толкова силно, че последната от минаващите покрай нас група туристи, една симпатична възрастна жена, не се сдържа, обърна се и ме изгледа укорително. Лейля Баркън не я беше забелязала.

— Да, на седем години. Но никога не е бил владетел в истинския смисъл на думата. Страната е управлявал императорският регент Антемий, но и след неговата смърт юздите на властта не попадат в ръцете на Теодосий ІІ. Този път започва да управлява по-голямата му сестра Пулхерия, която е била изключително грозна жена и заявявайки, че се е посветила на Исус, е дала обет за целомъдрие. Тя не се е интересувала толкова от светските дела, а единствено от това, да бъде провъзгласена за светица. И страстно е преследвала тази си цел. До самия си край, с всички средства, дори и след като горкият й по-малък брат Теодосий ІІ паднал по време на лов и умрял. Тя продължила да плете дворцовите си интриги, докато не склопила очи.

— Значи, собственикът на тази монета е бил само марионетен император? — попитах аз, кимвайки към чантата си.

Леко вдигна добре оформените си вежди.

— Не е било съвсем така… И Теодосий ІІ е извършил важни неща, но винаги е оставал в сянката на другите.

— Какви са били тези важни дела?

— Например той е основал първия университет149 в съвременния смисъл на думата в този град. Открит през 425 г., той е имал 31 катедри. Учели са се и латински, и гръцки. — Замълча и се загледа в платформата, но не след дълго продължи: — Казахте, че сте намерили трупа при Златната порта, нали?

— Да, при вратата на затвора „Йедикуле“, която вече не се използва.

Дори не изслуша обясненията ми и продължи да говори сякаш на себе си:

— Теодосиевите стени… Разбира се, че ще е там. Това е най-важното дело, извършено от Теодосий ІІ. Внушителните градски стени, простиращи се в две редици от Златния рог до Мраморно море. И най-впечатляващият вход през тях за града е Златната порта. На латински — Porta Laurea. През която завръщащите се от военните си походи императори са влизали тържествено в града. — Впи блесналите си очи в мен. — Връщам си думите назад, Невзат бей. Колкото и да е незначителен иначе Теодосий ІІ, достатъчно е само, че е изградил стените, за да бъде споменавано името му векове наред. Стените, които стотици години са пазили този град.

Изобщо не ми пукаше дали Теодосий ІІ е важна личност, или не. Важното за мен бе да разбера защо убийците са оставили третата си жертва пред Златната порта. Затова я попитах направо:

— За вас има ли някакъв особен смисъл това, че са оставили жертвата там, пред Златната порта? Какво са искали да ни кажат убийците с това?

Погледът на пъстрите й очи застина като водите под платформата под нас.

— За мен по-важното е — прошепна тя — дали посланието, което убийците ни оставят, е свързано със самия град, или с владетелите на града? Да, Невзат бей, мисля си, че ако намерим отговора на този въпрос, следващите жертви на убийците… — Внезапно замълча, усетила, че е казала нещо грешно, обърна се към мен и се опита да се поправи. — Надявам се да няма такива, но ако има и следващи жертви…

— Не се съмнявайте — съвсем хладнокръвно казах аз, — че ако не открием убийците, ще има и нови жертви. Моля ви, продължете!

— В такъв случай бихме могли да предвидим местата, на които биха ги оставили… Само да можем да разберем, дали убийствата са свързани с града, или с неговите владетели…

Разсъжденията й бяха правилни.

— Доколкото знам, крал Визас не е бил римлянин — подчертах аз различието на първата от двете други монети, които държеше в ръцете си. А някакъв заселник от Гърция.

— Прав сте, не е бил римлянин. Не е бил и римски император. Бил е само крал.

— Но в ръката на първата жертва открихме монета от основания от него град. Значи, това не е римска, а византийска монета.

Вдигна показалеца на дясната си ръка и възрази:

— Но монетата се отнася не към периода на Визас, а е била сечена през римско време. Спомнете си, когато дойдохте у дома, показах ви я и в книгите ми.

Спомних си, но исках да съм напълно сигурен.

— Това съвсем сигурно ли е? Доказано ли е научно?

— Разбира се. Тази монета е била сечена по времето, когато Византион е бил управляван от римляните. Трябва да е било по времето на Август или Тиберий150. В първите десетилетия на новата ера. Когато градът все още не е бил столица. Тоест много преди да стане Константинопол.

Всички тези дати и стари имена на града и на управлявалите императори ме объркваха. Затова я попитах още веднъж:

— Значи, вие мислите, че престъпленията са свързани с владетелите?

На лицето й се изписа несигурност, все едно е поставена пред доста трудна ситуация. И вместо да ми отговори, се изправи.

— Да повървим ли?

Нямаше как, и аз станах и тръгнах с нея. Платформата се беше изпълнила с хора. Трябва още някоя група туристи да се бе изсипала. Отговори на въпроса ми чак след като се измъкнахме от англоговорещата тълпа.

— Не съм сигурна. Да, може убийствата да са свързани с града. Но ако трябваше да избирам някоя от тези две възможности, щях да се спра на свързаната с владетелите. Защото убийците винаги оставят препратка към тях.

— Но само чрез монетите — опитах се да й обърна внимание върху този факт. — Можеше да оставят първата жертва пред някой храм, свързан с крал Визас. Например храма на Посейдон. Вие казахте, че там имало и такъв — там, където Недждет Денизел ви е предложил да се омъжите за него.

— Така беше. — Киселата усмивка, появила се на лицето й при споменаване името на първия й съпруг, изчезна след секунди. — Но когато анализираме нещата, ще се ръководим ли от мястото, на което са оставяни жертвите, или от монетите в дланите им?

— И от двете. Дори трябва да гледаме как точно са извършени престъпленията. Както и фигурата, която очертават телата.

В очите на Лейля Баркън проблясна любопитство.

— Как са нагласени труповете ли?

Вече нямаше смисъл да крия от нея тази информация, затова й разказах всичко подробно, за да видя също така каква щеше бъде и нейната реакция.

— Ръцете и на трите жертви са вързани така, че по форма да напомнят върха на стрела. А краката им са разтворени така, че да напомнят тетивата на лъка. Тоест труповете и на тримата убити са аранжирани така, че да са във формата на лък и стрела. Пръстите и на трите жертви сочат към мястото, на което ще бъде оставена следващата.

Отново някаква несигурност се появи на лицето й.

— Защо не ми казахте това по-рано?

— Не съм ли ви казал? Сигурно защото съм мислел, че не би ви заинтересувало. Както и да е… — опитах се аз да омаловажа въпроса й.

Но тя не остави тази работа така.

— Чакайте, чакайте, Невзат бей. — Гласът й звучеше обидено. — Нямате ли ми доверие?

— Не, моля ви, от къде на къде си го помислихте?

— От това, че скрихте информацията си от мен. Ако се съмнявате в мен, моля ви, кажете ми го направо!

— Напразно се обиждате — за кой ли път най-хладнокръвно излъгах аз заради професията си. — Ако беше така, ако ви нямах доверие, щях ли да си сътруднича с вас?

Изглежда, че я бях убедил, но не се сдържа да ме предупреди:

— В такъв случай, моля ви, не крийте информация от мен. Защото ако не са ми известни подробностите, мога да ви насоча в погрешна посока. А не бих искала да нося такава отговорност!

Дори не опитах да се защитя.

— Мисля точно като вас! И това, че не съм ви съобщил тези подробности, не е, защото ви нямам доверие. Толкова неща са ми на главата… Но и вие трябва да ни кажете всичко.

Съмнение плъзна по лицето й, но напрежението й отмина и тя тихо и доверително отвърна:

— Точно това правя!

— Обаче не ни казахте, че Намък се е опитал да набие Недждет Денизел! — Изчака да довърша фразата си, гледайки ме с леко присвити очи. — Днес разговаряхме с един от хората на Адем Йездан, важен човек. Той ни каза, че Намък е понечил да души Недждет Денизел, стискайки го за гърлото. И ако хората наоколо не са се намесили, за малко е щял да го убие.

— Лъже! — избухна тя. — Никой никого не се е опитвал да убие!

— Значи, това не се е случвало?

Млъкна и се загледа за миг надолу, в сребристите гърбове на рибите, плуващи над множеството дребни монети, хвърлени за късмет във водата през парапетите на платформата.

— Случи се! — отвърна, откъсвайки поглед от водите. — Не беше правилна постъпката на Намък, но Недждет напълно си го беше заслужил. — Спря и отново ме загледа право в лицето. — Преди година бяхме излезли от един семинар за превръщането на района на „Султан Ахмед“ в музейна зона. Имаше и малък коктейл. Недждет не участваше в семинара, но беше дошъл на коктейла. Беше подпийнал. Тръгна направо към нас. Стояхме с Намък един до друг. Той се развика, сочейки го с пръст: „И какво намираш в този дивак?“. Не му отвърнах, а само хванах Намък и му казах да си вървим. Той също запази самообладание и се съгласи да си тръгваме. Но Недждет не го оставяше на мира и продължаваше да го обижда: „Мина вече модата на такива нещастници, той е човек на миналото. Не разбираш ли, че всичко свърши — и левичарството, и екологията?“. И както приказваше, ме хвана за рамото. „Пусни ме!“ — предупредих го аз. Но той се запъна: „Не, няма да пусна — нито рамото ти, нито теб!“. И тогава Намък се обърна, хвана дясната ръка на Недждет, свали я от рамото ми и любезно го предупреди: „Пиян си, осъзнай се!“. Тези думи още повече вбесиха Недждет и той понечи да удари Намък с юмрук: „Пусни ми ръката! Ти кой си, че да ми блъскаш ръката?“. Но Намък беше подготвен и се отдръпна, за да избегне удара. Недждет обаче загуби равновесие и почти падна на земята. Пак Намък го предпази да не се строполи. Но Недждет, който не съзнаваше какво прави, се възползва от това положение и залепи плесница на Намък. Това беше последната капка, преляла чашата. Намък също загуби самообладание и в яда си хвана Недждет за гърлото. Едва го отделиха от него. Ето как се случи това.

Поклатих глава одобрително.

— Донякъде Намък е бил принуден да се отбранява.

— И мен, не само себе си! — допълни тя. — Както казах и по-рано, Намък е кротък. Всъщност и Недждет разбра, че не е прав. На следващия ден ме потърси и ме помоли да му простя, че бил много пиян. А аз му отвърнах, че трябва да се извини по-скоро на Намък, и му затворих телефона. Недждет се свивал, молил и Намък го извинил. След което Недждет ни покани на обяд. За да изглади свадата помежду ни. Ние приехме. Поговорихме си, видяхме се и всичко свърши гладко.

Нямаше смисъл да я притискам повече за това.

— Разбирам. Значи, приключили сте с тази случка. Да се върнем на разследването. Та какво казвахте?

— Вие разказвахте — заговори тя и тръгна отново. — Че ръцете на жертвите като върха на стрела сочели в определена посока. Накъде всъщност?

Положението на трите трупа отново премина пред очите ми.

— Ръцете на Недждет сочеха към „Чемберлиташ“. Тези на Мукаддер Кънаджъ, когото открихме на „Чемберлиташ“, сочеха по посока на затвора в „Йедикуле“. А пръстите на Шадан Дуруджа, открит снощи почти пред стените — към Златната порта. По-скоро, зад Златната порта.

— „Месе“ — прошепна тя. — Главната улица, образуваща гръбнака на Константинопол. Императорът, влизащ в града през Златната порта, е минавал по този булевард, за да стигне в двореца си. Имало е безброй паметници покрай този път. Истината е, че сега повечето са празни места, където се разхождат ветровете.

— Ние трябва да имаме предвид онези, които са просъществували. Както знаете, последните две жертви са оставени на запазили се до днес исторически места. Само първата жертва открихме на Сарайбурну, на мястото на предполагаемо светилище. Значи, не трябва да се ограничаваме само с „Месе“, може да са и паметници покрай историческата главна улица.

— Има логика — замислено отвърна Лейля. — Но в това пространство има такова множество от църкви, дворци, форуми, паметници, пристанища, базилики, че… Става дума за един много голям град… За столицата на огромна империя. Студийският манастир151, Форумът на Бовис, Форумът на Аркадий152, Форумът на Теодосий153, Форумът на Константин154, Филоксеновата цистерна155, Хиподрумът, „Ая София“, Големият дворец, са първото, което ми идва наум, и всяко едно от тези места, дори цистерната, където сме сега, би могло да бъде сред посочените…

Права беше, но и ние не можехме така да седим и да чакаме с вързани ръце убийците отново да извършат престъпление.

— Така е, но убийците действат по някаква логика, която ние все още не сме разгадали. И дори да не е съвсем систематизирано, досега са действали в определен хронологичен ред. Крал Визас, Константин, Теодосий ІІ… Дори между тях да има продължителни периоди от време, все пак се движат от миналото към настоящето.

— Разбрах какво искате да кажете — прекъсна ме Лейля, — значи, трябва да набележим важните паметници, изградени в този град след времето на Теодосий ІІ.

— Да. Точно това исках да кажа. И трябва те да са се запазили досега. Убийците избират да оставят жертвите си точно пред такива исторически паметници.

— Така излиза — съгласи се тя. — Всъщност, като се замислим, и паметникът на Ататюрк, където е оставена първата жертва — Недждет, може да се смята за такова място, историческа забележителност.

— Този паметник е първият на Ататюрк в Турция. Негов автор е австриецът Хейнрих Крипел156. През 1926 г. е издигнат на пиедестала в Сарайбурну.

— Интересно. Но вече знаем, че онези, които са убили Недждет Денизел, са искали да привлекат вниманието ни не към Мустафа Кемал, а към цар Визас. Онова, което не знаем, е къде ще оставят четвъртата жертва? Освен вас, няма кой друг да ми помогне по този въпрос. Трябва да ни посочите някой исторически паметник, изграден след Теодосий ІІ.

Лейля сякаш изпадна в паника, забелязвайки настоятелния ми поглед.

— Нали не искате от мен това веднага, на момента?

— Искам това сега — отвърнах аз, без да отместя погледа си. — Всяка изминала минута работи срещу нас.

— Но сега, така набързо, мога да кажа нещо грешно.

— Нищо, вие се опитайте.

Опитваше се да превъзмогне паниката си.

— Кои са следващите императори след Теодосий ІІ? — Тя вдигна отново очи към кирпичения таван на Цистерната на базиликата. — Маркиан157, Леон І, Леон ІІ… — Спря за малко да изброява. — Не, не, Маркиан… Той е… на Теодосий ІІ, може да е той. — Очите й особено просветнаха в полумрака на цистерната. — Разбира се, Колоната на Маркиан, може да е тя. Площадът, където се намира, се нарича „Форумът на Амастрион“. По онова време смъртните присъди са се изпълнявали там, където е била Колоната на Маркиан. А труповете са оставяли на площад „Амастрион“, за назидание на народа. — Да, Невзат — развълнувано се обърна към мен Лейля, — мисля, че убийците ще оставят жертвата си пред Колоната на Маркиан.

— Къде е тази колона?

— На „Фатих“.

Така ме погледна, все едно ми казваше: „Как може да не знаете?“.

— Значи, ще е Маркиановата колона, във „Фатих“.