Паметта на Истанбул

Въпрос на вино, господин началник

С часове търсихме убиеца с количката из глухите и тъмни улици около „Чемберлиташ“. Но не само не открихме някакъв подозрителен тип, който да отговаря поне от малко на показанията на двамата бездомници, но и нито един боклукчия. Сигурно тръгваха за работата си надвечер — боклукът на Истанбул беше не по-малко ценен от земята и паметниците му, затова и събирачите му отрано се втурваха да извадят от него де що можеше да свърши някаква работа, преди да е настъпила нощта. Ако е така, вероятността Шеффан и Джелло да са казали истината, ставаше по-голяма. Разбира се, стига да не се бяха поддали на фантазията си, че са видели последния византийски император Константин Не-знам-си-кой. Освен това двамата доста различно бяха описали мъжа. Ако казваха истината, единственото сигурно сведение, което имахме, бе, че жертвата е била пренесена с боклукчийска количка до „Чемберлиташ“. Пак по-добре от нищо.

Щом свършихме работата си на местопрестъплението, изпратихме двамата бездомници в участъка, трупа — в моргата, ние се запътихме към онзи ресторант на „Султан Ахмед“, който работеше денонощно. Хем бяхме поогладнели, хем Али и Зейнеб щяха да си поговорят за разследването, с което се занимаваха през цялата нощ.

В ресторанта имаше само двама русоляви туристи със сплетени на плитчици коси, които спяха по масите, понеже нямаха пари за хотел, и трима таксиджии, които сърбаха с апетит чорбата си. Като ни видяха да влизаме с радиостанциите в ръка, туристите се постреснаха малко и се поизправиха, но като се увериха, че не се интересуваме от тях, продължиха да си дремят. Шофьорите пък, свикнали често да имат вземане-даване с полицията, изобщо не ни обърнаха внимание. Веднъж един много врял и кипял таксиметров шофьор ми беше казал: „Не се докачай, началник, но има три професии, които много си приличат — шофьорската, полицейската и проститутската… За тях няма ден, няма нощ, и само неприятности им се сипят на главата; срещаш се само с психопати, пияници, наркомани, любовници, откачалки, маниаци, отчаяни, крадци и мошеници, невинни и убийци — всякакъв вид люде ти се изпречват на пътя, докато работиш. Върху нас се излива цялата хорска мръсотия и вонята от потта им… а отгоре на това нищо не получаваме, работим за жълти стотинки… В крайна сметка, трудно е да се упражняват тези три професии. Аллах да ни е на помощ на всички нас!“.

Прав беше, тези три професии се занимаваха с утайката на обществото… с хората, изпаднали на самото му дъно… Не говоря само за останалите без пукната пара, принудени или да умрат, или да убият някого за пет гроша… Проблемите ни идваха и от богатите като Крез, но които въпреки богатството си бяха изгубили съвест, милост, чест… Най-големите насилия бяха причинени точно от такива люде… Най-лошото в цялата тая работа бе, че като се забърквахме с такива смахнати богаташи, най-често и ние самите се корумпирахме… Защото за да спасят синовете си, извършили престъпление, те подкупваха нашите служители… а онези, които им се противопоставяха, заплашваха чрез високопоставените си роднини във властта. Ако се разбеснееш, ти изпращат наемници да те застрелят… Затова беше трудно да се намери честен полицай. И случех ли на такъв почтен и съвестен полицай, не исках да го изгубя. Така както не исках да изгубя Зейнеб и Али.

Настанихме се на една тиха маса във вътрешността на ресторанта. След като си поръчахме чай и кифли, започнахме да правим равносметка на деня. Освен мен, и двамата млади бяха свършили доста работа за толкова краткото време. Особено Зейнеб беше стигнала до важни данни за първата жертва.

— Има сериозни подозрения, че Недждет Денизел е правел контрабанда със старинни монети, инспекторе! — започна да разказва тя след първата глътка чай. — Даже е получил порицание от университета, в който е работел.

— Не мога да разбера, след като е правел контрабанда, защо още са го държали в тоя университет?

— Не е сигурно, че е правел контрабанда. Най-малкото, защото не е бил осъждан за такова нещо. Всъщност е бил колекционер нумизмат. В Археологическия музей има данни за притежаваните от него монети. Всичко е записано. Щом е придобивал нова монета, бил е длъжен да го оповести на служителите в музея. И Недждет разправял, че е спазвал това правило. Но когато един заловен златотърсач заявил, че му е продал новонамерени монети, нещата станали по-различни. Било заведено дело срещу Недждет, но нещо се случило и иманярят променил показанията си по време на съдебното заседание. И Недждет не бил осъден поради липса на достатъчно доказателства. Все пак ситуацията била доста съмнителна, университетът започнал разследване срещу него и било взето решение да бъде отстранен за три месеца.

— Значи, Намък е казал истината — казах аз, гледайки към Али, който дояждаше кифлата си. — Май не е бил много почтен този археолог.

Али набързо преглътна хапката си, почти без да я сдъвче, бързайки да се изкаже и той:

— Добре бе, шефе, но и тоя Намък не е чист като сълза. Ранил е двама полицаи, единият без малко да умре.

Ето това беше интересно!

— Как е станало това?

— Нахлули в дома му — отговори Али, след като първо отпи от чая си.

— Кога е станало това?

— При военното положение от 12 септември52.

— За отпреди двайсет години ли ми говориш, Али?

— Да, това е станало през 1981 година. Този Намък е бил терорист. В младежките си години де. По времето на преврата полицията нахлула в дома му. Той отговорил с оръжие. Ранил двама полицаи и бил ранен при бягството си. Сериозно. Два месеца лежал в болница, получил доживотна присъда.

— Доживотна, значи?

— Но лежал само 10 години… Бил амнистиран, върнал се в университета и завършил медицина.

— След това забърквал ли се е в подобни неща?

— Разбира се! Участвал е! — отвърна той.

— Да, ама не е същото! — засече го Зейнеб и погледна към мен. — След като е излязъл в затвора, не е участвал в нито един случай с престрелка.

— Но в незаконни демонстрации е участвал…

— Бъди малко справедлив, Али — направо му се скара Зейнеб. — Това, което наричаш „незаконна демонстрация“, е организирано шествие за предотвратяване на замърсяването на морето чрез затварянето на Босфора за морски съдове, самозавързване с вериги за вратата на „Ая София“, с цел да се спре строежът на сгради в районите на историческите места, протести срещу изграждането на моста за метрото на Златния рог… Всички го правят.

И да не разбирах напълно защо Зейнеб толкова разпалено говори за тези неща, бях съгласен с нея. И все пак беше съмнително онова участие на Намък във въоръжена групировка.

— А продължава ли връзките си със старата организация? Или да е свързан с някоя подобна?

— Старата му организация е разпусната, шефе. Не дава вид да има връзка с друга терористична група.

— Или все още не е установена такава — наблегна Али, преди да отхапе от втората кифла. — Всичко може да се очаква от някой, застрелял двама полицаи…

Думите му бяха реакция на казаното от Зейнеб, но може пък да беше и прав, кой знае? Последните две убийства изобщо не приличаха на единични случаи, а по-скоро напомняха на групово действие, на изпълнение на някаква обща воля, общ план. Затова може би щеше да е полезно да сложим името на Намък Караман в списъка на заподозрените. Макар да си мислех това, не ми се искаше да го споделям открито с останалите.

— А Лейля Баркън? — минах аз на втората заподозряна. — Дали ни каза истината? Дали наистина са се карали с Недждет в „Сепетчилер“?

— Така е било — поклати утвърдително глава Али. — Тримата келнери потвърдиха казаното от нея. Изляла виното върху главата на Недждет и излязла от ресторанта.

Докато Али разказваше всичко това, лицето на Зейнеб все повече се смръщваше. Между тия двамата явно пак се беше случило нещо неприятно. Поисках да разбера какво и попитах направо:

— Заедно ли ходихте в „Сепетчилер“?

И двамата мълчаха като риби. Като виновни деца, направили някоя пакост.

— Заедно ходихме — промърмори най-сетне Али. — Докато аз разпитвах сервитьорите, Зейнеб се срещна с управителя на ресторанта.

Не това исках да разбера. Значи, трябваше да съм още по-директен!

— Как беше гледката? — попитах, докато разбърквах захарта във втората си чаша чай. — Великолепна е, нали!

— Възхитителна, шефе! — съгласи се Зейнеб. Беше си развързала езика, но имаше някакво упорство в гласа й, гледаше гневно към колегата си. — Всъщност заради споровете с инспектор Али нито видяхме гледката, нито се насладихме на храната!

Точно както бях предположил! Пак са се карали тия дечурлига!

— Какво толкова стана, че да се карате?

— Заради виното, шефе! — рече Али и бутна ядно чинията си, изведнъж сякаш изгубил всякакъв апетит.

Какви ми ги разправяше това недодялано момче?

— За виното ли?!

— Ами да, за виното, което Лейля Баркън изляла върху бившия си — обясни причината за дълбокото им неразбирателство Зейнеб.

— И какво за него?

— Ами Али много се ядоса на Лейля, що за работа е това, вика, не подхожда на една дама да се държи така…

— А да не би да подхожда! — заяде се помощникът ми. — Какво ще кажеш, началство? Отгоре на всичко — директорка на музей! Която трябва да е по-така от всички нас! Пред всички да заливаш човека с вино? Хубава работа!

Напуши ме смях и не можах да се сдържа да не се разсмея, отначало съвсем тихо, а после с цяло гърло. Всички ме загледаха странно — и тримата шофьори, и служителите с натрупаната нощна умора в очите, и туристите с плитчиците, чиято дрямка бях прекъснал с гръмкия си смях.

— Абе, дечковци, абе какви ги вършите? — опитвах се да се овладея аз.

— Какви ги вършим, началство? — запита Али, гледайки ме глуповато право в очите.

Погледнах първо единия, после и другия.

— Ще ме прощавате, ама и двамата… — Щях да кажа „и двамата сте глупаци“, но не ми даде сърце. — … и двамата сте чудни хора — успях да се спра навреме, за да не ги обидя или засегна съвсем. — Вместо, като ви е паднало, да си направите една приказна вечеря, се нападате взаимно заради това, че някаква си жена изляла някакво си вино върху някого си… Що за хора сте бе! Може ли такова нещо?

Али сведе засрамено глава, но Зейнеб беше по-куражлия и се опита да ми възрази:

— Ама, шефе…

— Няма „ама“! Няма „защо“! Какво ви интересува вас, че Лейля била изляла виното си върху Недждет бе? Ако имаше някаква връзка с разследването — разбирам. Но това си е просто караница на една двойка. В цялото управление само на вас, на вашия ум разчитам, но вижте какви ги вършите само! Какво ви засягат разправиите между двама души? Вместо да се карате за това, да бяхте си поговорили за вас си… за вашите си неща!

Спрях се, осъзнавайки какво им бях казал току-що: „Да, аз знам, че помежду ви има нещо“. Но имах ли право да го казвам? Не съм им баща, а само началник в края на краищата. След време ще се разделим, ще работят и с други хора. Дали не им се бърках прекалено много в личните дела? Ако бяха влюбени, то това си беше тяхната любов. Ако имаха връзка — това си беше тяхната връзка. А може да беше и точно обратното на това, което предполагах — може изобщо да не се харесваха… и затова непрекъснато да се караха. Да, не постъпвах правилно.

— Както и да е, не ми влиза в работата — опитах се да направя крачка назад. — Казвам ви — карате се за едното нищо!

Али вдигна глава.

— Всъщност прав сте, шефе! За нищо и никакво се разправяхме…

Значи, правилно ги бях поскастрил! Внимателно го погледнах — всъщност подобни смислени приказки бяха по-присъщи на Зейнеб, докато нашият развейпрах за пръв път се държеше разумно. Направо ми идеше да му кажа едно „Браво!“, но той продължи:

— Там бяхме, за да разследваме, и не бива да смесваме личните си възгледи за нещата с работата си…

Да оставим настрана Али, но и Зейнеб взе да се съгласява:

— Прав е шефът! Не трябва да се караме заради личните си възгледи… Отгоре на това — да ви занимаваме и вас с това…

Пак се засмях. Тези двама влюбени глупаци нищо не бяха разбрали от онова, което преди малко им бях казал! Ласкаво ги погледнах и само промърморих под носа си:

— Ами какво да ви кажа? Да ви помага Бог да стане, както го искате!

— Благодаря, шефе! — отвърна Али.

Пак не ме беше разбрал!

Нищо няма да излезе от тия моите! Накрая ще се появи някоя по-окумуш жена или някой по-напорист и ще ги омае, и тази тяхна прекрасна любов така и ще си отиде, преди да е изживяна…

— Хайде да се прибираме вече! — подканих ги аз, опитвайки се да потисна надигащия се в мен яд заради това. — Иначе акълът ни, който сега едва работи, утре ще спре изобщо…

Щом излязохме от ресторанта, се отправих към моята вярна ветеранка, а те — към колата на Али. Изглеждаше, че са се сдобрили. Поне не тръгнаха да се ядат един други в кратката отсечка, която изминахме до автомобилите, нито си отправяха заядливи забележки пътьом. Може би и защото аз бях с тях. Качих се в колата си и заразмишлявах отново дали трябваше да се намесвам, или не. Сигурно не трябваше, но любопитството продължаваше да ме гложди и известно време ги наблюдавах в огледалото за обратно виждане. Али свърна към „Аксарай“. Явно първо щеше да остави Зейнеб у дома. „Ама че глупаво хлапе! Каква работа има тя у дома! — помислих си с яд. — Ами вземи обърни към Сарайбурну, пък наблюдавайте изгрева заедно с момичето, в което си влюбен! Там, където е първият изграден храм в този град!“ Но той не го направи, не можеше и да му мине през ума нещо подобно. Да чака още! Някой ден, когато младостта си отиде и угасне не само живецът в тялото му, но и желанията на сърцето му, ще съжалява горчиво, но сега станалото — станало… Нищо повече не можеше да направи.