Паметта на Истанбул

Никой не го е грижа за Истанбул!

От хълма, където беше сдружението, се откриваше великолепна гледка, простряла се от неподвижните води на Златния рог до величествения силует на джамията „Сюлейманийе“, чиито минарета докосваха белите облаци. Един наистина невероятен пейзаж блестеше пред очите ни! С нетърпеливия ми помощник Али оставихме зад нас моста на Ункапанъ, подминахме червените тухлени стени на старата византийска крепост и между старите истанбулски къщи се изкачихме върху малкия хълм. На площада пред нас се извиси църквата на манастирския комплекс „Пантократор“29, днешната „Зейрек джамия“.

Сдружението се намираше на третия етаж в отсрещната сграда. Бетоновото й туловище вероятно беше издигнато след пожар, разрушаване или преднамерено унищожаване на някоя от старите дървени истанбулски къщи, които бяха характерни за архитектурния пейзаж на този квартал.

Али като козичка изтича по стръмните стълби, докато на мен ми излезе солука да се изкача и да стигна до площадката, където той вече ме чакаше. Позвънихме няколко пъти на вратата, върху която се мъдреше матовобяла метална табела с надпис: ДЗИ. Но напразно — за наше разочарование в сдружението нямаше абсолютно никой! Значи, още не се бяха върнали от събранието. Какво да се прави? Заслизахме по стълбите, по които едва се бях изкачил, пухтейки като стар локомотив, за да почакаме долу в кафенето, наслаждавайки се на прекрасната гледка, когато дочухме някакви гласове отдолу. Спряхме и изчакахме шумно разговарящата групичка от осем души. Девет, ако броим бебето в ръцете на късо подстригано младо момиче. Освен него, всички носеха цветни табели, върху които се виждаше снимката на джамията „Зейрек“, покрай която бяхме минали само преди малко. Беше почти рухнала и непрегледна. Върху някои от плакатите пишеше: „Да опазим гражданската архитектура на Истанбул“, а на други се четеше лозунгът: „Няма друг Истанбул, освен този! Да го опазим!“. Без съмнение, това бяха хората, които чакахме. Облеклото им, държането им показваше, че това бяха все високообразовани люде. Докато групата влизаше вътре, един от тях се обърна към нас. Висок, с къдрави коси, дълги мустаци, мургав, с усмихнат поглед. Да, това беше приятелят на Лейля Баркън — хирургът Намък Караман. Нямаше кой друг да е.

— Здравейте! — рече любезно той. — Чакате ли някого?

Али не закъсня с отговора.

— Ние сме полицаи. Вас търсехме.

Думата „полиция“ за миг изтри приятния израз върху лицето му.

— Ако е за акцията ни на Златния рог, аз вече дадох показания в полицията!

Всяка любезност беше изчезнала от гласа му.

— Не, Намък бей, не сме тук за това — изрекох с най-мекия, разбиращ тон, точно както исках да прозвучи гласът ми. — Ние сме от отдел „Убийства“. Аз съм инспектор Невзат, а това е инспектор Али. Тук сме за разследване на убийство.

— Убийство ли? Какво убийство?

— Тук е малко трудничко да говорим — посочих аз пълната с хора стълбищна площадка пред вратата на апартамента. — Да влезем вътре може би?

Намък бей видимо се колебаеше — от една страна, беше любопитен да научи за убийството, от друга, също като на Лейля ханъм, не му се искаше много да ни пусне вътре.

— Ще правим събрание за оценка на дейността ни, та…

— Намък бей, изглежда, не разбирате — обърнах се твърдо към него аз. — Става въпрос за убийство. Ако сега не отговорите на въпросите ни, опасявам се, че ще трябва да ви отведем в участъка.

Мъжът срещу нас нито се смути, нито отстъпи назад към вътрешността.

— Това какво общо има с мен?

— Много общо, защото убитият е бившият съпруг на Лейля ханъм.

Отвори широко кафявите си очи.

— Как така?! Недждет ли? Недждет умрял ли е?

Не беше ясно дали е шокиран, или играе някаква роля.

— Убит е — поправих го аз. — Прерязали са му гърлото…

Лицето му се сгърчи, сякаш току пред очите му бяха убили Недждет.

— Точно за това ще трябва да поговорим — подканващо изрече подпрелият се на вратата Али. — Ще трябва да отложите събранието си.

Странно, и любимият на Лейля се справи с изживения ужас неочаквано бързо.

— Добре, но нали няма да продължи дълго?

— Няма, няма — отвърнах, запътвайки се към входната врата. — Разбира се, зависи и от това, как ще ни отговорите на въпросите…

— Добре! — предаде се най-сетне той. — Заповядайте!

Вътре ни посрещна огромна аероснимка на двореца „Топкапъ“. Макар много пъти да бях ходил в него, не предполагах, че е толкова огромен. От учудване чак се поспрях пред фотоса. Освен мен обаче никой друг не проявяваше интерес към двореца. Видях, че Намък и Али са стигнали в края на просторния хол, и аз побързах да се присъединя към тях. Както и в апартамента на Лейля, антрето отвеждаше към голям хол. Първо забелязах грамадната библиотека, заела цялата лява стена на стаята, зарината от купчини книги. Книги за Истанбул — пъстри, ярки, цветни — всякакви! Написани на турски и на чужди езици. Като изключим внушителната библиотека, холът беше обзаведен със скромни мебели: дървени столове, малки масички, по средата — огромна маса с изкуствено покритие. Дошлите от демонстрацията бяха насядали около масата — четирима мъже и три жени. Всички бяха на средна възраст, освен рижия възедричък младеж и мургавото момиче с късо подстриганите коси. Като ни видяха, всички извърнаха глави с любопитство. Само червенокосият младеж се разтревожи от присъствието ни и не отлепяше сивите си очи от нас, като улично коте, попаднало насред кучешка глутница.

— Как сте, бате Намък?

Младежът беше свил юмруци и привел глава, все едно се готвеше да се сбие. Слава богу, неговият „бате Намък“ не се палеше толкова бързо.

— Нищо няма, Кямил! — отвърна Намък, запазвайки хладнокръвие. — Трябва да поговоря малко с господа полицаите…

И останалите се притесниха, като чуха думата „полицаи“. Любопитните им погледи отпреди малко станаха враждебни. Късо подстриганото девойче се приведе към дивана, сякаш искаше да предпази нещо. Почудих се какво ли пък е това, но като погледнах, видях бебето, което носеше, когато я срещнахме на стълбището. Добре, но какво имаше да го пази от полицията това бебе? Явно беше, че никой от присъстващите не ни се радва. И Намък знаеше това.

— Не е във връзка със сдружението ни, приятели, няма нищо общо с това. Няма да е дълго — рече им той.

Режещите им погледи обаче не се промениха. Нямаше изобщо да ми пука, защото бях виждал и къде по-лоши и враждебни лица, ако не беше пустият му рев на бебето. Майката тутакси го гушна. Усетило нейната миризма, помрънка още малко, сякаш искаше да й каже: „Защо ме оставихте само“, но не след дълго се поуспокои и замлъкна.

— Страшно важно им било това събрание — иронично подметна Али. — Чак и бебетата са събрали да участват!

Единствено Намък чу тази хаплива забележка на помощника ми, но не й обърна внимание и посочи към вратата в края на хола.

— Заповядайте насам, ще поговорим по-спокойно тук!

Преди да влезем в съседната стая, окото ми се лепна на снимките по стените. Това не бяха художествени фотографии — разрушаването на византийския дворец, на мястото на който щеше да има петзвезден хотел, започналите да се развалят от времето безценни калиграфски надписи по стените на джамията „Сюлейманийе“, превърнатият в сметище византийски дворец „Буколеон“30, старите дървени истанбулски къщи в „Кадърга“31, на път да се превърнат в руини. Снимките показваха жалната картина на римските колони в квартал „Баязид“, върху които дребен търговец е проснал женско бельо за продажба, мизерния вид на набързо направените разкопки при проекта за тунел под Босфора „Мармарай“32, разкрили част от античното пристанище, трагикомичния надпис с черна боя върху мраморните барелефи на стара османска чешма, който гласи: „Най-велик е нашият войник!“, ръждясващи антични оръжия от двореца „Топкапъ“, разпадащи се от времето картини и исторически облекла. С една дума, снимки, които ни обвиняваха право в очите за това, как сами убиваме историята си. А отдясно върху бледожълтата стена беше изписано с ръкописни червени букви следното изречение: „Ей, Синан33, в никой случай да не се позволява да гради никому, който не притежава твоите умения“. С подпис отдолу: „Синът на султан Сюлейман Законодателя — Селим ІІ“.

Щом влязохме в стаята, не се стърпях да не полюбопитствам.

— С какво се занимавате тук, Намък бей? Какво означава ДЗИ?

— Това е една неправителствена организация — сякаш с нежелание отвърна той. — Инициатива за опазване историята на града.

Посочи дървените столове и ни покани да седнем.

Върху стола, на който понечих да седна, беше разстлан един от плакатите от демонстрацията им със същата снимка на една от дървените истанбулски къщи и надпис: „Не пали, не руши, а пази!“. Навих плаката и го сложих на масичката, чиято повърхност беше започнала да се лющи, и чак тогава седнах на стола. Заместникът ми вече се беше разположил отсреща, на другия стол, чиято боя също падаше. Докато Намък се наместваше в довлечения бог знае от кой офис стол, погледът ми попадна на друга снимка — под византийските стени се беше разположило младо семейство на пикник, жената готвеше нещо на газовия котлон, мъжът седеше по турски на постланото килимче, а най-отпред децата им се усмихваха чаровно пред обектива с липсващите си предни зъбки.

— Това е най-невинното — вметна Намък, забелязвайки, че се взирам в снимката. — Хората без подслон се опитват да оцелеят в този живот. Разбира се, има някаква ирония в това, да възприемаш историческите паметници като покрив над главата си… Но най-ужасни са ония, които печелят пари от това… — Пое дълбоко въздух, сякаш да потуши гнева си. — Питахте ме за ДЗИ. Абревиатурата означава „Дружество за защита на Истанбул“.

Държеше се леко високомерно, за да ни накара да се почувстваме малки и незначителни. И не се притесняваше да го покаже. Затова и Али изобщо не го хареса.

— Дружество за защита на Истанбул — повтори той с подигравка. — И от кого го защитавате Истанбул?

— От варварите го пазим. — Говореше уверено, като човек, убеден в справедливостта на делото си. — От грабливите хищници, които искат да унищожат хилядолетната история, която е ни по-малко, ни повече от три хиляди години, откакто съществува този град…

Беше се увлякъл, готов да продължи също толкова разпалено, когато Али грубо го прекъсна с възможно най-гаменски тон:

— Че кой ви е искал да го защитавате? Доколкото знаем, сте хирург, какво ви интересуват историята или градът? Някой да ви е казал да защитавате града? Има ли такъв изобщо?

Понечих да му дам знак да замълчи, но не успях — беше насочил цялото си внимание към хирурга и дори не ме забелязваше. Намък разбра намеренията на разпаления полицейски служител и подпря лакти върху бюрото си.

— Да, има! — отвърна той и посочи към величествения храм, извисил се точно срещу малкия прозорец. — Погледнете! Какво виждате?

— Джамията „Молла Зейрек“ — смънках аз.

Учуди се, че знаех името на джамията.

— В този квартал ли живеете?

— Не много далеч оттук… В „Балат“.

— Сега разбирам. Поздравления все пак, Невзат бей. Защото хората обикновено не знаят нищо друго, освен името на кварталната си джамия. Е, с изключение, разбира се, на такива като „Сюлейманийе“, „Фатих“, „Еюб“. Както и да е… Ставаше дума за джамията „Молла Зейрек“, или за църквата на манастира „Пантократор“, както е било старото й име. Най-малкото това е паметник на хиляда години. Бил е построен през ХІІ в. за цели дванайсет години. — В очите му проблесна иронично пламъче. — Не знам дали има някаква връзка с дванайсетте апостоли. Първо е била църква, после — медресе, сетне са я превърнали в джамия. Нарекли са я на името на един учен, който преподавал в медресето — молла Зейрек.

— Добре, но за какво ни разказвате всичко това? — измърмори недоволно Али. — Какво ни засяга нас историята на джамията?

— Опитвам се да ви отговоря на въпроса. Ще разберете, ако проявите малко търпение. — Не, не се беше ядосал, в движенията му нямаше и най-малкия намек за раздразнителност. — Но както виждате сами, този величествен паметник се руши, разпада се, не е поддържан достатъчно добре. Някой път нощем, като остана да работя до късно в сдружението, особено при пълнолуние, виждам един дух да се възправя към небесата от този стар храм. Дали е на ктиторката императрица Ирина, или на нашия молла Зейрек, не е ясно, но това безтелесно създание ми говори: „Защо нищо не правите? Защо не попречите това свято съкровище да се разруши? Защо не ни защитавате?“. Затова и аз се почувствах длъжен да защитя този храм, както и историческите паметници в този град. Ако преди да умра, успея да направя нещо за този град — ще почивам в мир. Духът на джамията „Зейрек“ ще ме остави на мира. Но ако не направя нищо, тогава онзи дух ще се стовари върху ми като някой демон или вампир. — Онази иронична усмивка, която толкова подхождаше на мургавото му лице, отново грейна. — Така е, господин инспектор, онзи дух е, който ме кара да върша тези дела, духът на това място, на този квартал, на този град…

— Не вярвам на такива стъкмистики — рязко го прекъсна нашият Али. Говореше така напук, но всъщност думите на хирурга го бяха впечатлили. Въпреки това не искаше да ги приеме и продължи да се инати: — Добре де, как го защитавате този град?

Лицето на Намък се смръщи.

— Всъщност не успяваме! Винаги нещо ни пречи! Купуват се депутати, министри, журналисти, престъпниците сами назначават вещите лица, проникват и в съдебните състави. Ама че това било историческо място, ама че било природен парк — нищо не признават!

Беше искрен, възмущението му — истинско.

— Все трябва да има и честни хора — казах аз, макар да знаех, че положението е наистина толкова отчайващо. Някак си не ми се искаше да вярвам, че е съвсем безнадеждно. — Трябва да има хора, които обичат този град, които са готови да го пазят.

Той обаче само тъжно поклати глава.

— Има. Приятелите ми, които видяхме тук. И бебето Дениз, синът на Ясемин. Но да не бъдем толкова песимисти — може да има и още хиляда души. И толкова! От цял един петнайсетмилионен град да се съберат най-много няколко хиляди души… Никой не го е грижа за Истанбул! Ограбват бъдещето пред очите им — и на никого не му пука, все едно не става въпрос за него самия! Жителите на този град са толкова безсъвестни, равнодушни, предателски и невежи хора, че… Грижа ги е само за днешния ден! Стане ли дума — всеки тръгва да се оплаква! Но ако им речеш да направят нещо — първо всеки гледа собствения си интерес! Ние трябва да опазим града си. Това: „Истанбул — културна столица на Европа!“, е чиста лъжа и измама! Евтина пропаганда! Общините, валийството, правителството, държавата, гражданите — всички лъжат! Всички са мошеници…

Нашият избухлив Али само като чу да се ругае държавата — и кипна.

— Опааа! — предупредително изрече той. — Я малко по-полека! Всички са лоши, само вие ли сте добрите?

Намък, видял, че не намира разбиране на своята загриженост, отчаяно поклати глава.

— Въпросът не е в това, дали аз съм добър, а в това, че трябва да защитим града, в който живеем. И ние се опитваме да направим точно това — каза той с натъжен поглед. — Но само да поискаме да сторим нещо хубаво за града — и сме изправени срещу полицията.

— Ако действате, спазвайки законите, никой няма да застава насреща ви — назидателно говореше Али, като че ли произнасяше присъда от последна инстанция. — Тръгнете ли да нарушавате закона — разбира се, че ще сте изправени срещу полицията. Я да видим каква е и тази ваша акция на Златния рог?

— Голямо престъпление е — подигравателно каза Намък. — Протестирахме срещу моста за метрото, който ще се строи над Златния рог. Защото ще загрози силуета на града. Ще наруши прекрасната гледка към джамията „Сюлейманийе“.

Прав беше — мостът за метрото щеше да стои като пранга върху Златния рог. Цялата тази хубост щеше да се засенчи от онова ми ти железобетонно чудовище. На Али, който нищо не знаеше за това, не му дремеше за красотата на Златния рог. За всичко говореше с характерния за професията тон, който не прилягаше нито на младостта му, нито на смелостта му, на нищо от това, което го правеше да бъде, какъвто е.

— Не може! За всичко си има правила! Правили сте незаконна демонстрация!

Както гледах — този безсмислен спор щеше да се проточи и работата да се оплеска.

— Както и да е, Али! — поозаптих малко помощника си. — Да се върнем на въпроса, за който сме дошли тук. Вие познавахте ли го този Недждет Денизел, Намък бей?

— Познавах го… Ако трябва да съм искрен, не го обичах.

— Защо?

— Защото беше един негодник… затова!

— Срамота е! Как говорите за един мъртвец? — обади се Али.

Този път Али беше прав — малко грубо беше от страна на Намък да говори така за умрелия.

— Това, че някой е умрял, не го прави по-малко мръсник! — отвърна Намък, сякаш прочел мислите ми. — Не се отбраняваше, напротив, говореше съвършено спокойно, дори назидателно. — Всички ще умрем! Но дали смъртта, склопила очите ни, ще измие всички грехове, които сме извършили приживе? Ще изтрие ли извършените престъпления? Убийствата? Извършените жестокости? Ще престанат ли да съществуват, все едно никога не са се случвали? Ако смъртта на злодеите ще ни спаси от злините им, какво ще направи смъртта с добрините, извършени от другите? Ще смятаме ли за несъществуващи всички прекрасни неща, които добрите са създали в живота си? — Наведе се към помощника ми. Гледаше го право в очите, сякаш го поучаваше. — Смъртта не може да оневини злото, инспекторе! Единственото, което може да изчисти злото, е доброто. Можеш да оправдаеш греховете си само ако извършиш много повече добрини! Приживе Недждет не беше добър човек, и като мъртвец — няма как да се превърне в добряк!

Пак трябваше да се намеся, за да предотвратя прерастването на спора между двамата в по-лошо — в кавга.

— Нали не казвате това само защото Недждет Денизел е бившият съпруг на Лейля? — казах аз, вдигайки вежди. — Не е от някаква ваша ревност?

— Не, нищо подобно няма! Връзката им с Лейля е приключила преди много години. Недждет ме отвращава като човек. Единствената причина да не го харесвам, е, че той е един от онези, които разграбват и унищожават града. Нищо не може да го извини, още повече че е археолог, историк.

— Значи, смятате, че си е заслужил смъртта…

Чудна работа! Али беше смирил гнева си и сега дори започна да се заиграва с човека, с когото само преди минута се караше.

— Никой не заслужава да умре, инспекторе… — Как не! Намък не беше толкова лесен улов, че да се хване на въдицата! — Недждет си е заслужил наказанието, но не и смъртта. Освен това ние не сме онези, които трябва да раздават правосъдие, а хората на закона…

— Ако законите не са достатъчни? — вметнах и аз, гледайки го въпросително. — Нали казахте, че всички пречат на правосъдието. Какво ще направите тогава?

— Ще ви кажа какво ще направим — никого няма да убиваме, към никого няма да прилагаме насилие. Защото колкото и да е великолепен и величествен този град, колкото и богата история да има, той ще е само купчина камъни, дървета, желязо — нищо повече! — ако не са хората. Хората правят градовете, творят историята… Ако ги нямаше хората, нямаше да има нито Византион, нито Константинопол, нито Истанбул! Когато защитаваме града, ние всъщност защитаваме човека, хората. Най-прекрасните творения на човека. Респективно, постигането на нито една цел не може да оправдае убийството дори само на един човек…

Същото бяхме чули и от Лейля. Много красиви думи, но по-важното беше дали са истина.

— Срещали ли сте се някога с Недждет? — отново върнах въпроса на жертвата. — Лично, очи в очи?

— Срещал съм го, много пъти…

— Какви бяха отношенията ви? В личен план?

— Той знаеше, че не ми е приятен. Но и той не ме обичаше!

Явно темата му беше неприятна.

— А той вас наричал ли ви е „негодник“? — подхвана го пак нашият Али. — Понеже вие най-спокойно го наричате така…

Намък се изсмя гръмогласно.

— Сигурно ме е наричал! Но си мисля, че по-скоро би ме нарекъл „балама“. В неговите очи всички ние, които не се грижим единствено за собствения си интерес, изглеждаме като стадо ахмаци. — Замисли се за миг. — Да, много го беше яд на мен. Заради Лейля. Изглежда, още е влюбен в нея. Тя не е много съгласна с мен за това, но според мен си е точно така…

— А самата Лейля? Може би и тя все още да е влюбена в Недждет?

Хирургът сви вежди. Може би хвърленият от Али зар за пръв път щеше да свърши работа.

— Да вземем дори само това, че даже е приела поканата му за вечеря!

— Първо ме попита дали да отиде.

Май в края на краищата нашият умник беше докарал нещата дотам, докъдето искаше, и се готвеше да вкуси победата! Само чакаше най-благоприятния момент! И той, изглежда, беше настъпил.

— Сигурно сте прав — рече Намък. — Човекът е такова създание, че иди го разбери!

Задържа дъха си, сякаш го присви под лъжичката.

— Така си е — отвърнах му с дълбока въздишка, все едно че съм преживял и аз същото. — А жените са още по-сложни създания. Не можеш ги разбра нито какво мислят, нито какво ще направят.

— В тези неща няма жени, няма мъже, Невзат бей! Всички сме хора! Но все пак не мисля, че Лейля е запазила подобни чувства. Ако беше така, щеше да ми каже.

Подръпваше мустаците си с дясната ръка. Макар да се мъчеше да изглежда спокоен, в главата му всичко се беше объркало.

— Както и да е — рекох аз, оставяйки го насаме с подозренията му. — Да се върнем на темата. Какво правихте вчера вечерта? Лейля ханъм каза, че сте били заедно?

Моментално се посъвзе.

— Бяхме в сдружението. Имахме събрание, то свърши към десет часа. И Лейля беше там.

— За какво беше събранието ви?

— За превръщането на района около „Султан Ахмед“ в музеен остров. Най-сетне им дойде умът в Министерството на културата! Най-сетне поставиха на дневен ред проекта, който от години им предлагаме. За това си говорихме онази вечер.

— А вечеря? До десет вечерта нищо ли не хапнахте?

С престорено учудване изгледа помощника ми.

— Не пропускате нито една подробност, господин инспектор! Разбира се, че вечеряхме. Поръчахме си пица. На Лейля — вегетарианска, на мен — смесена. Ако искате, мога да ви покажа бележките…

— Ако ни потрябват, ще ви ги поискаме. По-късно.

— Преди вечеря ли, или преди събранието?

Отново беше влязъл във форма и фино ни иронизираше.

— След събранието — подметна Али, който едва сдържаше яда си отново. — Като си тръгнат приятелите ви и останете сам.

— Та излязохме от сдружението. Стигнахме до квартала, но вечерта беше много хубава и не се прибрахме веднага у дома, а слязохме към брега и се поразходихме малко. Знаете колко е приятно през май! Хората се бяха изсипали по улиците! Прибрахме се чак към единайсет. Лейля писа някакво писмо до шведското Министерство на културата, а аз почетох. Полицейски роман! — развесели се той. — „Ориент експрес“ на Агата Кристи. Разказва се за разследването на тайнствената смърт на един нещастник във влака.

И сега ни поучаваше!

— Знам го — отвърнах, включвайки се в играта му. — Много хубава книга! Освен това започва в единия край на историческия полуостров — на гарата Сиркеджи.

— Там, където намерихме трупа на Недждет! — продължих аз, взирайки се в очите му, за да видя отблизо неговата реакция на думите ми. — Само на няколкостотин метра от мястото, където го открихме.

Нищо не трепна по лицето му — нито сянка от безпокойство или подозрителност.

— На Сиркеджи ли го намерихте?

— Не чухте ли? — сякаш му се скара Али. — На няколкостотин метра от Сиркеджи. Не точно там, значи, а в Сарайбурну, тоест във Византион. Или — на мястото, където е основан градът, който вие защитавате.