Паметта на Истанбул

Може ли всички тези убийства да са по религиозни причини?

Дали Али е прав, или не — не беше ясно, но очевидно се беше добрал до важна информация. Заразказва ми, докато отново слизахме по стълбите към Златната порта, оставили зад нас пазачите и кучето им Булут.

— Не е микробус, със сигурност е пикап. И по-точно — кола за пренасяне на месо. С очите си видях, шефе! Преди около два часа паркираха пред къщата на Йомерови в „Ерикапъ“. А отвътре слязоха Йомер и батко му.

Това вече беше прекалено! Аз му казах да върви да спи, а той тръгнал на нощно проследяване!

— Чакай малко! Ти сега какво ми казваш — че си следил Йомер ли? При това — сам?!

Али заговори с гордост, сякаш не е направил нищо нередно или погрешно:

— Да, цяла нощ бях пред дома му, но едва в полунощ…

— Аз какво ти бях казал, Али? — прекъснах го аз. — Преди да тръгнем от управлението? Не ти ли наредих нещо?

Широко отвори очи, сякаш недоумяваше защо пък сега съм намръщен, защо му повишавам тон? Така ли трябва да се държи човек с полицай, който цяла нощ е следил заподозрените по улиците и се е трепал да намери извършителите на убийствата? Тримата едновременно спряхме на десетина метра от историческата порта, през която са минавали някога императорите.

— Какво говорите, инспекторе?

В гласа му се чувстваше не толкова огромно разочарование, колкото почуда.

— Не ви ли казах да се прибирате и да си почивате! — казах аз и се обърнах към Зейнеб, която стоеше между нас двамата.

— Добре, господин началник, но нещата се развиха — започна да мънка той.

— Какви неща се развиха? Аз ръководя това разследване, но нямам никаква информация за каквото и да било развитие! Макар че цяла нощ не съм изключвал мобилния си! Никой не ме потърси, не ме информира да се е случило това или онова, да ми каже „правим това и това“ — ядосано ги изгледах и двамата. — Да не би аз да съм пропуснал обаждането ви, а?

Зейнеб гледаше в земята.

— Ако ме изслушате, господин инспектор, аз ще ви обясня всичко — отново се опита да заговори Али.

— Ще те изслушам, ще те изслушам, Али, но това, което си направил, е нарушение на дисциплината и за него няма извинение. Казваш, че си отишъл до къщата на Йомер, ами ако ти се беше случило нещо?

На лицето му се изписа присъщото му изражение на непукизъм, все същата лекомислена усмивка.

— Нищо не може да ми се случи, шефе!

— Ти не ми ги разправяй тия! Друг път не може да ти се случи! — развиках се аз. Гласът ми отекна във вековните крепостни стени и двамата пазачи на музея, с които преди малко се разделихме, любопитно се бяха вторачили в нас, а Булут се беше изправил на крака. Не им обърнах внимание и продължих да викам: — Нямало да му се случи! Ти сам каза, че това са убийци! Ако е така — значи, имаме мъже, които колят хората като пилци! Как така точно на теб нямало да се случи? Да не би да си носиш муска против куршуми? Или си накарал да ти направят магия, за да не те лови смъртта? Я ми обясни малко по-така, как нямало нищо да ти се случи бе, Али!

Той замълча. Все още не можеше да приеме, че е направил нещо нередно, но поне вече не се опитваше да се защити. Зейнеб, която от самото начало знаеше всичко, не обелваше и дума.

— Ами ти, Зейнеб? Как му се върза на акъла на този чудак? Че ме нямате за нищо, това е ясно! Но ако се беше случило нещо с Али? Нямаше ли да те гризе съвестта поне малко?

Лицето на Зейнеб стана моравочервено.

— Да не би и ти да си била с него? Заедно ли отидохте до къщата на Йомер?

— Амиии аз исках да отида… но…

— Значи, искала си и ти да идеш, но Али не ти е разрешил, така ли? И защо, мислиш? Ами защото е опасно! — гневно погледнах към помощника си. — Браво бе, дечурлига! Добре сте ги забъркали зад гърба ми! А аз се хваля наляво и надясно какъв прекрасен екип имам…

Сега и двамата мълчаха. Безмълвието на нощта се спусна над площада. Пръв заговори Али:

— Извинете ни, господин главен инспектор! Прав сте, трябваше да ви съобщим, но нещата се развиха толкова бързо, че… — Увереността му се беше изпарила, въодушевлението — попреминало. — Пък и вие изглеждахте уморен, и не искахме да ви безпокоим.

— Да бе, дайте да оставим стареца да си поспи…

— Моля ви се, шефе, какъв ти старец? — опита се да се усмихне той. — Не искахме да ви пълним главата с информация, преди да имаме някакъв резултат…

— Боже мили, Али! — разперих безпомощно ръце. — Не разбирате и това е то! Че е можело да загинете! — размахах аз пръст право в лицето му и продължих: — Да си знаете! Предупреждавам ви! Каквото и да правите от сега нататък — аз трябва да знам! Няма да дишате дори, без да съм ви разрешил! Ясно ли е? Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, шефе! — отговориха двамата в един глас.

Али, забелязвайки, че вече не ги гледам толкова ядосано, се осмели да промърмори:

— Друг път няма да правим така!

Беше искрен, разбираше, че не толкова съм ядосан за стореното, колкото съм загрижен за тях. Макар и едното, и другото да беше вярно. От една страна, се изнервих, че са излезли от моя контрол, от друга страна, се страхувах, че може да го убият, тази луда глава!

— Никога вече! — повторих аз. — Да не сте се опитали пак да правите нещо подобно!

Погледнах още веднъж към пазачите на музея, които ни гледаха, и към кучето, поех дълбоко в гърдите си нощния въздух и тръгнах.

— Да вървим! — подканих и тях.

Двамата мълчаливо ме последваха. Направихме няколко крачки и попитах, без да ги погледна:

— Добре, сега разкажете какво се случи снощи?

Отговори ми не лудетината Али, а Зейнеб.

— Всъщност аз съм отговорна за случилото се — каза тя с нотки на разкаяние в гласа.

Дали се опитваше да защити човека, когото обичаше? Или казваше истината, за да успокои съвестта си?

— Точно така, аз започнах всичко — заговори тя по-силно, сякаш се беше освободила напълно от предишната си стеснителност. — Изключихме компютъра и щяхме да излезем, Али дори си беше взел сакото и ме чакаше, за да ме остави вкъщи. Но дяволът ли ме подкокороса, не знам, та му казах: „Али, да погледнем ли пак досието на тоя Йомер?“. Погледнахме го. Преди две години е лежал в затвора година и два месеца за документна измама. Полюбопитствахме каква точно документна измама и открихме нещо много интересно — отишъл в Афганистан с фалшив паспорт. За да се бие заедно с талибаните срещу американците. Като стигнахме до тези сведения, то се знае, развълнувахме се и Али потърси един свой приятел от Отдела за борба с тероризма.

— Сезаи, Сезаи Корултан — промърмори Али. — Той е инспектор в Отдела за борба с тероризма. Бяхме в един курс в академията. Изключително умно момче, шефе. С невероятна памет! Може да ти разкаже едно към едно какво сте си говорили, да речем, миналата година! Попитах го за Йомер. Докато кажа „Йомер Екинли“, той си спомни нашия заподозрян. Предложих му да се срещнем и да поговорим. Имахме късмет, беше свободен и прие. „Мятай се в колата и идвай!“, каза той. Не можехме да пропуснем тази възможност и тръгнахме.

— Всъщност — намеси се Зейнеб, — Али не искаше аз да отивам. „Изглеждаш уморена, поспи малко, а аз ще поговоря със Сезаи и ще се прибера“, настояваше той. Но аз почувствах, че ще излезе нещо от тая работа, и не го послушах, тръгнах с него.

— Не, шефе — възрази й Али. — Зейнеб иска да поеме моята вина. Само аз съм отговорен за всичко!

Спрях и се обърнах към тях. Не, вече не се притесняваха — и двамата бяха вперили погледи в мен и гледаха толкова смело, колкото можеха, чак до предела, и аха, да се скъса нишката на храбростта им. Напуши ме смях и едва се сдържах да не се засмея на глас. Ей, любов, на какво ли не си способна?!

— Добре, добре! — прекъснах тази тяхна самопожертвователност. — И двамата сте еднакво отговорни! Но да се върнем на разследването. Отишли сте в Отдела за борба с тероризма и какво стана там?

— Сезаи ни посрещна много добре — успокоено заговори Али. — Всъщност е голям симпатяга. Докато си изпием чая — и досието на Йомер Екинли вече беше на масата пред нас! Поразлистихме го — оказа се, че бил осем месеца в Афганистан и бил хванат на връщане в Турция. В показанията си признал, че отишъл в Афганистан, за да се присъедини към джихада и понеже искал да се бори с американците, но тамошните бунтовници му нямали доверие и не бил допуснат да се качи в планините. Затова се бил върнал обратно в страната.

— Американците не са ли се поинтересували от това? Защото договорът ни за сътрудничество в борбата срещу тероризма им дава много повече възможности, отколкото на нас — уточних аз.

— Как да не са? — оживи се отново Али. — Аз точно това исках да ви кажа — служителите в американското консулство, отговарящи за борбата с тероризма, тоест агентите на ЦРУ, щом научили, че Йомер Екинли е поставен под наблюдение, веднага се свързали с нашите. Даже ги принудили в присъствието на висш наш служител да изгледат видеото от разпита му. Защото, докато се намирал в Афганистан, отвлекли някакъв американски майор. Месеци след това открили трупа му. И той бил с прерязано гърло — погледна ме Али многозначително, преди да продължи: — Също като нашите жертви! Но не е само това. Според американското разузнаване този, който извършил убийството на майора, бил член на радикална ислямистка групировка в Турция.

Ситуацията започваше да става доста по-интересна, отколкото бях очаквал. Дали не се бях заблудил по отношение на Йомер Екинли? Възможно ли е всичките тези убийства да са по религиозна причина? Или да са извършени от някаква религиозна организация?

— И Йомер ли е бил такъв член?

— Американците смятат така. Дори са поискали да им бъде предаден. Но нашите отклонили искането им поради липса на достатъчно доказателства. Пък и Йомер не бил съден за тероризъм, а за документна измама. Получил общо присъда от двайсет месеца, но съдията му я намалил на година и два месеца.

— Сезаи какво мисли? Повярвал ли е на обясненията на Йомер?

— Не, шефе, Сезаи мисли, че Йомер лъже. Затова и задълбахме толкова навътре в разследването му. Проучихме и семейството. И добре, че го направихме — така стигнахме и до пикапа за превозване на месо, за който говорихме и с пазачите на музея. Може да сме го виждали и преди тоя пикап.

Май не му стигаше, че обърка мозъците на пазачите, ами сега се опитваше и мен да обърка!

— Да сме го виждали? И аз ли съм го виждал?

— И вие…

— Къде?

Това, което на мен ми се губеше, за него беше напълно ясно.

— Пред Халис Касап.

Не знам защо, но нищо не изплува в съзнанието ми.

— Кой е Халис Касап?

— Месарницата на семейството на Йомер. Спомнете си дюкяна под къщата на Мукаддер Кънаджъ. Нали тъкмо щяхме да паркираме отпред, и един пикап за пренасяне на месо с бяла каросерия ни изпревари…

Прав беше! Спомних си младия шофьор на пикапа за месо, с чалма на главата и шалвари…

— Това на Йомерови ли е магазин?

Али отново се усмихна — така самодоволно, че чак да изнерви човека…

— И не само тази месарница е тяхна, имат магазини в „Юскюдар“, „Бейкоз“, „Еюб“, „Авджълар“ и „Султангази“123 — цели пет! Били от Ерзинджан124. Баща им Абдуллах ефенди дошъл оттам. Четиримата братя на Йомер са родени тук. Аллах, или по-скоро, религиозната организация, към която принадлежал, като му казала: „Върви бе, Абдуллах“, и той тръгнал, пък като взело, че му потръгнало, та отворил пет месарници и взел при себе си и петимата си синове. Сигурно си е мислил на всеки да остави по един магазин.

Но мислите ми се концентрираха не върху тоя Абдуллах от Ерзинджан, а върху сина му.

— И Йомер ли се занимава с това?

— Да, но когато му остане време от ученето в университета. Той е най-малкият от братята. И най-умният. Само той е успял да влезе в университет. Още от гимназията работи при баща си по време на ваканциите. В дюкяна под къщата на Мукаддер Кънаджъ. И така се запознал с Ефсун. Разбира се, нали и двамата са радикални ислямисти…

Представих си дългата и слаба фигура на Йомер. Укорителния израз в погледа му. Припомних си какво беше казала и Зейнеб: „Убиецът направо е заклал жертвите си. За да се направи такъв срез на гърлото, е необходимо по-яко оръжие от обикновения скалпел. Такъв режещ инструмент, който убиецът да върти с цяла ръка. Най-добре — някакъв остър нож“.

Като прибавим към всичко това и съмнителното му ходене в Афганистан, Йомер беше заподозреният, който много добре се вписваше в профила на издирвания от нас престъпник. От една страна, имаше медицинско образование, а от друга — опит от работата си в месарницата… Предизвикваше съмнения и заради начина, по който бяха убити жертвите в тези и в случая с американския военен. Но въпросът беше в това, че все още липсваше мотивът, поради който Йомер би извършил всичките тези убийства. Да, имаше проблем с бъдещия си тъст, така е, а и самата Ефсун не харесваше баща си бог знае колко, но да убие Мукаддер Кънаджъ само заради това? Не ми се виждаше много логично. Да кажем, че Ефсун толкова дълбоко се отвращаваше от баща си, че той заради любимата си е извършил престъплението. Но останалите жертви? За какво му е да убива археолога Недждет Денизел и журналиста Шадан Дуруджа? Освен това за какво му е да ги поставя по такъв показен начин на известни исторически места, а и да им слага старинни монети в ръката?

Разбира се, в ума на Али тези въпроси изобщо не съществуваха. Сигурен, че е открил убиеца, той продължаваше убедено да обяснява:

— Най-важното от всичко е, че семейството притежава интегрирано предприятие за месо в Текирдаг. Тоест не само държат месарници, но същевременно доставят месо и на други. Затова им е необходим и специален пикап за превозване на телешкото или агнешкото месо, за да не се разваля. Но в него са превозили не само месото, но и труповете на жертвите… Както казаха ония двамата скитници, които срещнахме на „Чемберлиташ“ — с ръчна количка двуколка…

Това наистина беше важно.

— Откъде знаеш това?

— Видях го с очите си — натъртено изрече той с бунтарска нотка в гласа, все едно ми казваше: „Аз от колко време се опитвам да обясня това!“.

Не се лъжех — изразът му беше точно такъв!

— Да, видях го с очите си. Пред къщата на Йомер в „Ерикапъ“. Преди да се разделим със Сезаи, взех домашния му адрес, оставих Зейнеб и отидох право там. Дръпнах колата на по-скрито място и зачаках. По някое време съм задрямал, но ме събуди рязък звук от трясната врата на кола. Какво да видя? Същият пикап за месо, с който се сблъскахме сутринта! От колата слязоха Йомер и оня с шалварите, който я караше преди това. Сигурно някой от братята му. Отвориха задната врата на пикапа и извадиха ръчна количка, която повлякоха към къщата си. Преди около два часа…

Пехливан и Рамиз бяха открили трупа точно преди два часа. Бяха нужни само десетина минути, за да се стигне от „Йедикуле“ до „Ерикапъ“ по това време на нощта, когато нямаше трафик и улиците бяха пусти. Ако колата, видяна от пазачите на музея, е същата, която е проследил Али, значи, времето съвпадаше. Добавим ли и умението да се борави с касапски нож, тоест достатъчно да се пререже гърлото на човек, наличието на пикап за пренасяне на месо и ръчна количка, Йомер заслужаваше да заеме първото място в списъка на заподозрените. Все пак си мислех обаче, че въпреки всички улики Йомер нямаше никакъв сериозен мотив да извърши убийствата, и не ми беше лесно да взема решение. Но при толкова много улики, които имахме, щеше да е грешка, ако не предприемехме нещо. Дори още по-голяма от тази, която бяха допуснали Зейнеб и Али.