Паметта на Истанбул

„Сюлейманийе“ е сред най-величествените паметници на Османците

Лещата беше приказна, както всички чорби тук. Сложих малко лимон, щипка червен пипер и с прясно изпечената франзела си направих невероятна закуска. Сега с удоволствие наблюдавах как младият Екрем, на който не му стигаше само една купичка, с апетит сърбаше втората си чорба. Като свърши, го пратих да работи. Изглежда, бях започнал да се размеквам под топлото майско слънце и да ме кара на дрямка, но тутакси се стегнах, щом сянката на Лейля Баркън падна отгоре ми. Лицето й беше бледо, очите — хлътнали. За пръв път я виждах в такова ужасно състояние. Сякаш само за една нощ се беше състарила.

— Заповядайте, Лейля ханъм! — станах да я посрещна аз. — Моля, седнете!

Бързо седна на стола, с разтревожен вид. Явно нещо важно се беше случило или пък щеше да се опита да ме убеди, че е така.

— Гладна ли сте? Да ви поръчам нещо.

Вдигна вежди, сякаш съм я попитал нещо неуместно.

— Не, Невзат бей, не ми е до ядене. Само ми кажете нещо за Намък, как е, добре ли е?

— Както ви казах и по телефона — добре си е, доста добре.

— Не криете нещо от мен, нали?

Така и не можеше да се успокои.

— Не, не крия, защо да го правя? Намък наистина е съвсем добре.

— Казахте, че е имало бой. Нали не е ранен или пострадал?

— Абсолютно здрав си е. Но не мога да кажа същото за Ерджан, с когото са се сбили.

Сякаш не чуваше думите ми.

— Не обръщайте внимание, че Намък говори толкова нахакано. Той е такъв идеалист, че се мисли за Че Гевара. И затова излиза на среднощни акции с младежите в дружеството. Всъщност много повече прилича на Ганди, отколкото на Че.

— Де да беше и Ганди като Намък — прекъснах я шеговито аз, — носовете на повечето английски офицери в Индия щяха да бъдат счупени.

Дори не се усмихна на шегата ми. Умът й работеше все така тревожно и трескаво.

— Защитавал се е, иначе и на мравката прави път.

Не исках разговорът ни да продължи още дълго и само отбелязах:

— Вие по-добре го познавате, щом казвате — значи, е така.

Погледнах я въпросително, все едно я питах: „Това ли е всичко? За това ли искахте да се срещнем?“. Тя, като умна жена, веднага разбра мълчаливия ми въпрос.

— Има нещо, което забравих да ви кажа. Може и да не е важно, но бих искала да го знаете.

— Така ли, какво?

Подпря ръцете си на масата и се наведе към мен.

— Нощес изобщо не можах да заспя. Седях и размишлявах за всичко случило се. Нали вчера пристигна и онзи ужасен пакет… и така разбрах, че нещастният Фазлъ Гюмюш е бил убит. Помислих си, че може да има някаква връзка със смъртта на Недждет, понеже двамата се познаваха. А и вие също казахте, че Недждет и Мукаддер Кънаджъ са се познавали. Като премислях всичко това, и се сетих за последния път, когато вечеряхме с Недждет. По-скоро, за поведението му. Като се срещнахме, веднага ме попита дали Дружеството за защита на Истанбул ще участва в започващото срещу „Дерсаадет“ дело. Не исках да му давам информация и затова му отговорих уклончиво. Той повече и не настоя. Но сетне направи нещо много неочаквано за мен — предложи ми отново да се съберем.

— Да, вие вече ми разказахте за това.

Настоятелно ме погледна с пъстрите си очи.

— Казах ви, но не и че не съм очаквала да направи подобно нещо. Макар че предложението му беше много странно. Защото изобщо не се заблуждавах да си мисля, че Недждет ме обича и затова иска пак да живеем заедно.

— Все пак е искал, щом ви е предложил?

— Не, не е искал.

— Как бихте могли да сте сигурна?

— Жените знаят тези неща, Невзат бей. Но има и нещо друго, което се беше случило… доста преди тази последна вечеря — каза тя и се отдръпна назад към облегалката на стола. — Аз съм малко ревнива. И една вечер за няма нищо се скарах с Намък. Посред нощ изскочих от къщи и отидох в един бар, където често ходехме с колегите ми от университета. И Недждет беше там. Като ме видя в такова състояние — и се притесни. Искаше да ми помогне. Беше искрен, наистина. Аз и не мога да нося много на пиене. След няколко чашки и съм мъртвопияна. Недждет ме откара у тях. Ако беше поискал — пребледнялото й лице леко поруменя, — можеше да ми направи всичко, което му хрумнеше. Но той се държа много благородно, не само не ми посегна, но не направи и най-малкото нещо, което би могло да ме обезпокои. Когато се събудих на другата сутрин, той отдавна беше тръгнал за работа. На вратата се позвъни, аз метнах пижамата му и излязох да отворя. Беше оня Адем Йездан. Вероятно и той погрешно е изтълкувал ситуацията. Но истината беше съвсем друга. Веднага се прибрах у дома. Извиних се на Намък. Странното беше, че Недждет изобщо не се възползва от случая. Ако наистина много е искал да се върна при него, особено настоятелен човек като Недждет, не би оставил нещата така, а би ги задълбочил. Това значи, че когато ми предложи да се съберем отново, той всъщност не го е искал. Искал е само да работя за Адем Йездан. Оная вечер беше казал буквално следното: „Събери си ума в главата, Лейля, в тази страна нищо не става с тия хора. Напусни работата си в музея. Адем бей има нужда от специалисти, да те вземем и теб при нас“. Бях решила, че както винаги се занася. Но като се размислих снощи, разбрах, че не е било случайно съвпадение — предложението му отново да бъдем заедно и нашият разговор за Адем Йездан. Делото срещу него щеше да се преразгледа и сигурно това го е тревожело. Затова искаше да научи каква ще е стратегията на Дружеството за защита на Истанбул, което ще е едновременно и страна по делото, и ищец. И знаейки за скарването ни с Намък и за нелеката ни връзка, сигурно си е помислил, че ще искам да подложа динена кора, ако не и да отмъстя на Намък, като мина на тяхна страна. Това трябва да са си помислили тогава.

Каквото и да правеше, пак докарваше нещата до Адем Йездан. В разказа й обаче имаше немалко празноти и липса на логика.

— Добре де, били сте толкова години заедно с Недждет, той не ви ли е познавал добре? Не е ли знаел, че не бихте приели подобно предложение?

Развълнувано заговори, сякаш очакваше да я попитам точно това:

— И аз това се опитвам да кажа — Недждет не го направи по свое собствено желание. Когато дойде да ме вземе в този ден от музея, едва слезе от колата си. С една ръка се държеше за ребрата. Докато се навеждаше, лицето му се присвиваше от болка, явно много силна. Попитах го какво има, но се опита да замаже нещата и отвърна, че е имал катастрофа. Настоях да разбера каква точно, но той заговори за друго: „По пътя се спречкахме с един негодник и той ме фрасна няколко пъти с бастуна си в гърдите“. Така ми каза.

Припомних си лилавите петна с големината на монети по тялото на Недждет, открити при аутопсията. Не бях казвал на Лейля за тях. Интересно, че тя заговори за тези удари. Дали наистина следите бяха от Адем Йездан? Може да ме заблуждаваше. Може те да са били нанесени от любимия й Намък? Може да се опитваха да прехвърлят извършеното от тях върху главата на Адем Йездан?

— Но Недждет скри истината, Невзат бей — с вълнение продължи разказа си тя. — Ако сте се виждали с Адем Йездан, сигурно сте забелязали, че се разхожда с един бастун, с дръжка от слонова кост. Аз си мисля, че не някакъв случаен непознат, а неговият шеф го е удрял с бастуна си.

— Че защо да го прави?

— Защото му е наредил да ме убеди да работя за него, а Недждет, познавайки ме добре, е започнал да му обяснява, че това е невъзможно. Тогава оня е прибягнал до сила. Защото Недждет за нищо на света не би ми предложил тая работа при Адем Йездан, след като ми знае и кътните зъби. — Спря за миг, сякаш се опитваше отново да си представи преживяното през онази вечер, закривайки с ръце светлите си очи. — Тогава Недждет беше странно неспокоен. Сега като се замисля — и го съзнавам. Опитваше се да изглежда спокоен, но не беше. Затова и в края на вечерта се скара с мен. Това беше най-яростната кавга, която сме имали през всичките години, изкарани заедно. Защото нервите му вече не издържаха на напрежението, бяха обтегнати докрай.

Казаното от нея съвпадаше едно към едно със сценария, който преди няколко часа ми разказа Намък. Според него изпадналият в паника от подновяването на делото Адем Йездан убиваше всеки, който би могъл да знае нещо за незаконните му дела. И за да прехвърли вината върху Дружеството за защита на Истанбул, слагаше монети в ръцете на жертвите си и ги оставяше на важни исторически места. Недждет беше първата му жертва. Лейля нямаше да каже, естествено, но бе възможно двамата да бяха разработили предварително този сценарий. Затова директно я попитах за това, което тя премълчаваше или не можеше да каже открито:

— Значи, според вас Адем първо е заплашил Недждет, а след това го е убил, така ли?

— Не знам. Исках само да споделя това с вас, след като снощи се сетих за тези подробности. Мислех си, че може да са полезни за разследването ви.

— Благодаря ви, наистина, това са важни сведения и макар в момента да не изглеждат много свързани, разказаното от вас ще придобие друг смисъл, когато допълним останалите части на картината, и несъмнено ще е от голяма полза.

Изглеждаше съвсем отчаяна и ми се стори, че ще се разплаче, но не го направи. Само извърна поглед към джамията — може би най-внушителният и красив молитвен дом, запазващ османския силует на града. Разглеждаше едно по едно, сякаш се страхуваше да не ги нарани и с поглед дори, малките и големите сребърни куполи, каменните кулички, изящните арки, фино изработените чудни минарета, прозорците по стените, които те караха да затаиш дъх. Внезапно се обърна към мен и със странно изражение в очите ме попита:

— Вие не сте дошли тук на разходка, нали?

— Не — отвърнах аз, опитвайки се да скрия усмивката си. — Вие не изказахте някакво предположение, но ние си помислихме, че шестата жертва ще бъде оставена пред „Сюлейманийе“.

Засрамено прошепна:

— Не исках да съм причина нито за собственото си, нито за вашето разочарование. Но и аз си мислех, че последната жертва ще бъде оставена тук. Имаше три вероятности — джамиите „Сюлейманийе“, „Баязид“, „Шехзаде“.

— „Шехзаде“ важна джамия ли е?

Изобщо не ми беше минало през ум за нея! Може, докато ние пазехме периметъра пред двете кюллийета, убийците преспокойно да са оставили следващата си жертва там.

— Важен паметник ли е тази джамия — „Шехзаде“? — разтревожено повторих въпроса си аз.

— Как да не е? — гласът й прозвуча малко надменно. — Синан казва за нея, че е от времето на чиракуването му, но е едно от основните му творения. Сюлейман Великолепни я е направил за рано починалия си син Мехмед. Всъщност кюллийето е било започнато още преди смъртта на принца. Така че вероятно то е било строено за самия Сюлейман. Но след смъртта на сина му било наречено на името на принца.

— Трябва да е поне толкова важен паметник, колкото и „Сюлейманийе“ — вече сериозно се бях притеснил аз и усетих, че повишавам тон. — След като и Синан е казал, че е „чирашко произведение“ — изрекох още по-високо.

Изглежда, усети, че е проявила грубост, и смекчи тона си:

— Разбира се, „Сюлейманийе“ е по-различна — каза тя, но все още звучаха назидателни нотки в гласа й. — Вярно, че Синан нарича това свое прекрасно творение „ученическо“, „калфаджийско“, но не я подценявайте, нали ви казвам…

Нямаше да я пренебрегнем, разбира се, но каквото имаше да става, вече бе станало. Нищо друго не ми оставаше, освен да се моля убийците да не са се появявали там снощи.

— Прав сте, „Сюлейманийе“ е наистина уникална.

Видя, че замълчах замислено, и сигурно реши, че думите й са ме обидили, затова поиска да се реваншира. Посочи към великолепното творение на Синан и рече:

— Това е едно архитектурно и инженерно чудо. „Сюлейманийе“ е паметник, символизиращ османското величие. Нали знаете — четирите минарета показват, че Сюлейман е четвъртият султан, управлявал в Истанбул. — Приведе глава и се загледа в изящните минарета, извисили се в съвършената синева на небето. — Виждате ли, те имат общо десет шерефета189. Прилепените до джамията минарета са с по три шерефета, а онези в средата на двора — с по две.

Известно време помълча, докато с възхита гледаше минаретата.

— Това тук не е само джамия, има медресе, библиотека, начално училище, болница, имарет190, място за гости, с една думи, цял жилищен комплекс. Кюллийетата като „Сюлейманийе“ са били като малки архитектурни острови насред османския град. Те същевременно отразяват и световъзприемането на Османците — например грижливо изградената джамия и сградите вътре в очертанията на комплекса са изработени с изключително старание, но обкръжаващите ги пространства са оставяни така, без да бъдат оформяни специално. Архитектът бил отговорен само за постройките в рамките на кюллийето.

Част от това беше ми разказал и Джеваз ефенди, но последните й думи ми се сториха доста интересни.

— Макар че османските архитекти, съградили тези великолепни произведения, с лекота са могли да благоустроят и околните пространства. Но обществото, в което са живели, вярванията му, традициите му са ги възпрепятствали. В османско време животът е бил затворен в себе си. Хората са гледали света от двора на джамиите и кюллийетата, не са чувствали нужда от широки пътища, големи площади, паркове и други такива.

Замислих се за парковете по римско време.

— Обаче това не може да се каже за Константинопол, той не е бил такъв.

Погледна ме доброжелателно.

— Много бързо се учите, Невзат бей! — Изведнъж се беше преобразила — пред мен не беше вече онази притеснена за любимия си жена, а уверен в себе си учен. — Прав сте, не е бил такъв. Например на площад „Баязид“ зад нас е бил Теодосиевият форум, свързан на изток с площада при Чемберлиташ, или Константиновата колона, а на запад — с форума „Бовис“, или днешния „Аксарай“. Там, където днес е районът на „Везнеджилер“, някога е бил форумът „Филаделфион“, а в района на днешния „Сарачхане“ е бил форумът „Амастрион“. Там пък, където днес е районът „Султан Ахмед“, е бил огромният Хиподрум, имало е и още един голям площад за народа — „Августион“. Обаче в османски Истанбул не е имало украсени улици, площади театри, статуи, естетизиращи градското пространство. Големите джамии като „Сюлейманийе“ са били местата, където се е събирал народът. Затвореното в себе си общество се е събирало в затворени пространства.

Тези академични познания объркаха ума ми.

— Но нали ми разказахте, че султан Мехмед Фатих отново е благоустроил целия този град? Даже ми говорихте за приликите между Константин и Мехмед.

— Може би неправилно съм се изразила — въздъхна тя, притеснена, че не е била разбрана, и се усмихна. — Фатих действително отново е съградил този град. Защото, когато османците го превзели, той бил в ужасяващо състояние. И Фатих, подобно на Константин, буквално обявил кампания, за да създаде столица от този разрушен и разграбен град. Докарал тук майстори и роби от цялата империя, например от Трабзон преселил пет хиляди семейства. От Одрин, Бурса, Гелиболу и Пловдив извикал гръцки занаятчии. Принудил турци, славяни, евреи, арменци да се преселят в града. Всеки град трябвало да изпрати в Константинийе най-малко по сто майстори и по едно богато семейство. Разбира се, имало и такива, които не искали да го сторят, но никой не посмял да се противопостави на заповедите на Фатих. Започнала огромна благоустройствена дейност. По този начин била създадена съвсем новата османска столица на мястото на източноримския стар, уморен, отчаян град. След Фатих синът му Баязид и внукът му Явуз продължили всичко това, но най-блестящият период на Константинийе е по времето на Сюлейман Великолепни. — Отново погледна към джамията: — И несъмнено най-величественият паметник от онова време е „Сюлейманийе“.

Обърна се към мен, очаквайки да потвърдя правота на думите й.

— Ето затова си бях помислила, че убийците ще оставят шестата си жертва там.

— Не го направиха — притеснено отвърнах аз. — Може и да не са успели да го сторят…

— Защо? Понеже са видели, че сте взели предпазни мерки, затова ли?

— Може би.

Уморените ми очи се впиха в посърналото й от безсънната нощ лице.

— Разбира се, ако, както и вие ни напомнихте, не са я оставили пред джамията „Шехзаде“.