Паметта на Истанбул

Адем Йездан, долу ръцете от „Султан Ахмед“!

Изобщо не мислех, че убийците ще извършат престъпление тази нощ. Нямаше и дванайсет часа от момента, в който бяха оставили Теоман Аккан в страничната уличка до „Ая София“, докато трупът на Фазлъ Гюмюш лежеше при джамията „Фатих“, а главата му — върху бюрото в „Топкапъ“. Освен това знаеха, че имаме описанията им и това на използваното от тях превозно средство. И все пак, за да не бъдем зле изненадани, взехме нужните предпазни мерки, за които бяхме говорили. Нашият директор Мюмтаз, на когото вече му призляваше от новините в медиите, ми даваше всичко, което му поисках. Само и само да се свърши с тези престъпления! Разположихме екип от осемнайсет души цивилни полицаи — по девет около двете джамии — „Баязид“ и „Сюлейманийе“, а Намък щяхме лично да следим.

Паркирахме колата на Али на празното място отляво до „Кючук Ая София“, няколко години по-стара от самата „Ая София“, между редицата дървета точно пред железопътната линия. От това място виждахме къщата на Намък и Лейля. Всички лампи на гледащите към улицата прозорци светеха. Откакто преди три часа двамата влязоха в къщата, не се забелязваше и най-малко раздвижване. Нито някой влезе вътре, нито някой излезе оттам; не се виждаше нищо подозрително. Единственото движение по улицата беше на градската железница, която през двайсет минути разтърсваше всичко наоколо. Според съобщенията на екипите, прикрили се при двете султански джамии, и там цареше пълна тишина. За да се насладя на това бързопреходно спокойствие, свалих седалката, облегнах назад гърба си, опитвайки се задържа очите си отворени. Зейнеб ми беше дала и някакво болкоуспокояващо хапче, за което й благодарих. Тъкмо се бях отпуснал, когато гласът на Али ме стресна:

— И тук е имало случай на отрязана глава, шефе! — рече той, сочейки към тюрбето в двора на джамията. — И на човечеца в това тюрбе са му били отрязали главата.

За какво говореше тоя чудак? Изправих седалката, за да погледна тюрбето.

— За кой човечец става дума?

— За някой си нещастник Хюсейин. Бил ага на една от трите порти на „Топкапъ“. След като загубил главата си, го запомнили като Кесик Баш Хюсейин ага, или Хюсейин ага Отрязаната глава. Всъщност той превърнал тази църква в джамия.

Смаяно погледнах помощника си. Единственото хубаво нещо в това разследване беше, че колегите ми бяха научили такива неща за историята на Истанбул, каквито иначе никога не биха знаели.

— Ти откъде го знаеш това? — полюбопитствах аз.

Ако ми беше казал, че е проучвал нещата, нямаше да му повярвам, но той винаги казваше истината.

— Зейнеб ми каза, онази привечер, когато вие бяхте в кабинета на директора Мюмтаз — отговори ми той с присъщата си искреност и отново се загледа в тюрбето. — Този Хюсейин ага извършил някакво престъпление — рушвет ли взел, данъци ли откраднал, не знам. Но някакво такова сериозно престъпление. В двореца имало някакъв началник… как беше, който изпълнявал смъртните присъди.

— Бостанджибашията ли?

— Аха, точно той. Бостанджибашията. Та той събрал хората си и ги пуснал подир Хюсейин ага… Тъкмо човечецът влязъл в джамията — и го хванали още на входа. Като видял бостанджибашията насреща си и като знаел какви ги е свършил, Хюсейин ага тозчас си плюл на петите, но къде ще избяга? След три крачки джелатите го настигнали. И с един удар на меча му свалили главата. Но от бързината на удара главата му отскочила напред и тупнала право в ръцете на все още бягащия Хюсейин ага. Заедно с нея той направил още няколко крачки, докато не се сринал на земята. И оттогава станал известен като Хюсейин ага Отрязаната глава. Само че не мога да разбера как така са издигнали тюрбе на някакъв си престъпник?

— Няма нищо за разбиране, драги ми Али! Човекът изкупил вината си с душата си. Освен това той според мюсюлманите извършил добро дело, като превърнал църквата в джамия, и като награда за това бил погребан в градината на молитвения дом, който сам създал. И така всичко станало пито-платено.

— Вярно бе! Нито имало какво да взема, нито какво да дава — смеейки се тихичко, почти без глас, се обърна към мен Али. — Странни хора са били нашите османлии.

Внезапно се стресна и загледан в пътя, заговори:

— Вижте, шефе, вижте!

Обърнах се в посоката, накъдето сочеше. Откъм „Чатладъкапъ“187 в улицата бавно влизаше бял микробус, който спря пред къщата на Лейля и Намък. Да не би пък да грешах, да не би убийците въпреки всичко да бяха решили и тази нощ да светят маслото на някого? Докато си го помисля — и забелязах един от прозорците да се отваря. Някой гледаше навън, но понеже светлината падаше откъм гърба му, не можехме да видим лицето му. Който и да беше, като видя автомобила, направи знак с ръка и се прибра обратно в стаята.

— Какво става? — обади се помощникът ми, целият превърнат в зрение. — Нова жертва или какво?

— Чакай, чакай, Али, да не избързваме. Да видим какво ще направи бусът…

Щом стигна до къщата, микробусът спря и в същия миг лампите в хола угаснаха. Зачакахме, вперили поглед във входа на къщата. Но преди това вратата на микробуса се отвори. От нея излезе червенокосият младеж, когото бяхме видели в офиса на Дружеството за защита на Истанбул. Той заоглежда началото на улицата със съмнителни движения, все едно вършеше нещо тайно и нередно. След като се убеди, че наоколо е спокойно, насочи цялото си внимание към входната врата на къщата. Не чакахме дълго тя да се отвори. Няколко души се бяха скупчили и вървяха като залепени един за друг. Когато предните заслизаха по стълбата, картинката започна да се прояснява. Бяха трима, носеха нещо на ръце, но не можехме да различим какво, понеже стълбището оставаше в неосветената част.

— Какво пък е това? — каза Али, който за малко да пробие стъклото на колата с носа си в желанието да види по-добре. — Прилича на килим.

Или на дълъг плат, навит на руло. Но къде можеше да го носят посред нощите? Как да тълкуваме тази тревожност на шофьора на колата, на рижия младеж?

— Май са го опаковали в килим човека? — предположи Али и тутакси ръката му някак от само себе си се протегна към оръжието. — Какво ще кажете, господин главен инспектор? Да ги хващаме ли вече тия?

— Не още — спрях го аз. — Трябва да сме сигурни. Ако ще ги залавяме на местопрестъплението, ще трябва да изчакаме докрай.

Хората, които излязоха от къщата, се спуснаха надолу по улицата. Сега можехме по-добре да ги виждаме от светлината на лампите, осветяващи „Кючук Ая София“. Тримата носеха тежкия товар. Видяхме, че най-отпред бе Намък, зад него двамата бяха добре сложени мъже, но не бяхме ги виждали преди това. Трябва да бяха членове на дружеството, които са отсъствали при нашето посещение в офиса му. Може и изобщо да не бяха от дружеството, а само съучастници в престъплението.

— Пред вратата има още някой — прошепна Али. — Не слезе надолу, не мога ясно да различа, но май е жена.

Дали не беше Лейля Баркън? Въпреки старанието ми, така и не можах да различа коя беше.

Червенокосият, като видя останалите да слизат, мина отзад и даже им отвори вратата на микробуса. С общи сили метнаха тайнствения си товар вътре в колата. Щом свършиха работата, всички се натовариха в нея. Силуетът, спрял на вратата на къщата, все още гледаше подире им. Микробусът бавно потегли.

— Запали колата.

Докато казвах това на Али, погледът ми не се откъсваше от сянката пред вратата. Май тръгна напред. Може би щеше да ги наблюдава отзад. В този миг навлезе в осветеното от лампата пространство — да, това беше Лейля Баркън. Внезапно спря, сякаш усети, че я наблюдаваме, обърна се и се загледа в нашата посока. Ослуша се за малко и като не забеляза нищо съмнително, влезе вътре.

— Хайде, Али, да не си изгубим хората!

— Не се притеснявайте, шефе — отвърна той, натискайки газта на колата. — Сега и на птички да се превърнат, не могат да ни избягат.

Също като белия микробус и ние свърнахме нагоре по страничната уличка, завихме надясно и излязохме на булеварда, водещ към квартал „Джанкуртаран“. Денем той гъмжеше от туристи, но в тези часове на нощта беше доста спокоен. Само да не беше тоя боклукчийски камион, излязъл точно отпреде ни! Спря на крачка от нас и започна да изпразва кофите. Подминахме го и отново ускорихме. Бях започнал да се притеснявам дали не бяхме изгубили нашите хора, когато Али радостно възкликна:

— Ето ги там! Вижте, минават покрай хотела!

Точно така беше — движеха се с нормална скорост на петдесетина метра пред нас. Помежду ни имаше една кола — черен джип лендроувър, от най-големите и най-скъпарските, с тъмни стъкла в цвета на купето. Известно време го следвахме. Кой знае защо, не се отделяше от белия бус, но и не скъсяваше дистанцията помежду им. Това не убягна от вниманието на и без това подозрителния Али.

— Да не би и тия в джипа да са от тях? — усъмни се той.

Не че беше невъзможно. Ние знаехме, че Дружеството за защита на Истанбул е неправителствена организация, но ако то беше само параван за някаква терористична организация? Може да имаха и други с тях, които да отговарят за логистиката.

— Ще разберем, Али! Сега-засега да се държим малко по-назад от тях — да не ни забележат.

Помощникът ми отпусна газта и ние поизостанахме малко. Между нас се вмъкнаха един пепелявосив шевролет и един тъмночервен опел. След една пресечка шевролетът мина вдясно и спря. На следващия разклон бусът се спусна към морето, а опелът зави към „Султан Ахмед“ и ние отново останахме точно зад мигачите на джипа.

— Май са се запътили към „Джанкуртаран“, шефе! Минахме оттук сутринта, като отивахме при Адем Йездан…

Настръхнах от мисълта, която прелетя през съзнанието ми. Да не би да е дошъл редът на тоя забавен бизнесмен от туризма? Тогава какъв беше оня навит на руло пакет, който сложиха в багажника на микробуса? Може да са взели килим или някакъв плат, за да пренесат в него шестата си жертва? Ако имаше нещо сигурно, то това беше предположението на Али. Бусът не закъсня да навлезе в квартала „Джанкуртаран“, следван на двайсетина-трийсет метра от черния джип. Щом наближиха улицата, на която беше офисът на „Дерсаадет Туризъм“ — и джипът намали. Ние — също. Но микробусът нямаше такова намерение и на бърза скорост, като куршум, летящ право към целта си, навлезе в улицата. Ония в джипа забелязаха това и отново натиснаха газта, сякаш се бояха да не пропуснат нещо важно. Но какво възнамеряваха да направят тия хора? И ние ускорихме, естествено. Щом стигнахме до сградата на ъгъла на улицата, казах на Али да спре.

— Да паркираме тук, фирмата е зад ъгъла, без кола ще е по-сигурно.

Преди да слезем, съобщих по радиостанцията къде сме. След това заредихме пистолетите си и дръпнахме предпазителите. С бавни стъпки тръгнахме към сградата на „Дерсаадет“, когато рязък вик раздра полумрака:

— Оох!

— Внимавай, че има тояга!

— Ооох, не удряй бе, копеле!

— Майка ти е родила копеле!

— Ооох!

— Да беше помислил, преди да дойдеш тук, задник!

Извадихме оръжията си и щом влязохме в уличката, видяхме да се размахват тояги и няколко души да се бият. Първо различихме двамата охранители, приличащи си като клонинги, които ни бяха посрещнали тази сутрин, а след това и бившия полицай Ерджан. Удряха където сварят Намък и другарите му с бейзболни бухалки — по главите, по краката, където им попаднеше. Без никаква милост! Все едно че и те не бяха божии създания! Първия удар трябва да беше поел червенокосият младеж, който караше микробуса, превиващ се почти в безсъзнание на земята. Другите двама активисти на Дружеството за защита на Истанбул се опитваха с ръце да се предпазят от непрестанно стоварващите се върху тях безмилостни удари и бавно отстъпваха назад. Нашият боен петел, който, като видеше свада — и не се сдържаше да стои мирен, веднага понечи да се намеси. Но аз го спрях с ръка. В същия миг видях Намък, борещ се с Ерджан. Докторът беше сграбчил ръката, с която бившия полицай държеше батата. Въпреки всички усилия, Ерджан не можеше да я освободи и само се извърташе. След кратка борба хирургът направи нещо, което изобщо не очаквахме — като опитен боец се изправи на пръсти и леко отметна глава назад.

— Опааа! — радостно промълви Али. — Отиде му носът на Ерджан!

Точно така и стана! Намък фрасна с едрата си глава Ерджан по лицето и както държеше ръката му с бухалката, го удари с нея през гърдите и му пресече дъха. Ерджан се свлече като прогнило дърво на стъпалата на „Дерсаадет“. Намък видя това и замахна надясно към охранителя, налагащ приятеля му. Здраво стискайки с двете си ръце батата, тъкмо се готвеше да я стовари върху главата му, когато аз стрелях три пъти предупредително във въздуха. Изстрелите отекнаха в стените на някогашния внушителен византийски дворец. И битите, и биячите застинаха на място и ме погледнаха.

— Тоягите на земята, ръцете горе!

Намък, все още не изживял шока от нападението преди малко, застина от удивление, като ни видя.

— Хайде, не ме карайте да повтарям! Бухалките на земята!

Охранителите веднага се подчиниха на заповедта ми. Но Намък стоеше в нерешителност. Сигурно си беше помислил, че и ние сме свързани с хрътките на Адем.

— Хвърляй бухалката! — наежи се и Али. — Аз ли искаш да ти я взема от ръцете?

Хирургът, вместо да изпълни каквото му се казваше, посочи към мъжете:

— Те ни нападнаха! И то без никакво предупреждение!

Насочих пистолета си към Намък.

— После ще разкажете какво се е случило. Първо пуснете бухалката!

Той разбра, че положението е безнадеждно и че няма какво да се прави, и остави батата на земята, но не се въздържа да каже:

— Ако сте видели случилото се, сигурно знаете истината!

И двамата — превиващият се на земята червенокос младеж и Ерджан, пребит като куче и проснат върху стълбите, не изглеждаха никак добре.

— Няма да е зле да повикаш линейка, Али! — обърнах се аз към помощника ми и докато той звънеше, аз се обърнах към сбилите се:

— Някой от вас да се погрижи за ранените си другари…

Всички се струпаха около двамата пострадали.

— По един от вас — казах, — не всички накуп! Не разбирате ли от дума? — викнах им аз.

Предупреждението ми подейства и по един човек от двете групи остана до ранените, а аз се приближих до Намък.

— Какво правехте тук?

Вместо да ми отговори, ме изгледа накриво.

— Е, докторе, няма ли да ми кажете каква работа имахте пред тази фирма посред нощите?

Тревожно извърна поглед към рулото плат, стърчащо от отворената врата на микробуса.

— Какво е това? — попитах го аз.

Продължи да мълчи. Да не би пък наистина това да беше тялото на Адем Йездан? Да не би Ерджан и колегите му да са побеснели, като са видели мъртвото тяло на шефа си? Видях, че няма да получа отговор от хирурга, и викнах на Али:

— Я отвори да видим какво има вътре!

Али мина до задната врата на колата. Издърпа топа плат и го свали долу. Хвана го за краищата и започна да развива рулото. Докато се разгъваше, се видяха някакви букви, някакви надписи! Да, явно нямаше никакъв труп, а само една огромна картина. Веднага щом видях изображението на яката глава, познах, че това беше Адем Йездан. В очите му се четеше заплаха, беше забил сребърния си бастун като копие в Историческия полуостров, проснат в краката му. Отдолу под портрета на огромния, най-малко три на десет метра, плакат, се четеше изписан с червени букви надпис: „Адем Йездан, долу ръцете от «Султан Ахмед»!“.

Намък, забелязал разочарованието ни при вида на транспаранта, сякаш най-сетне започна да проумява случилото се.

— Ама вие какво — да не очаквахте да намерите труп?