Паметта на Истанбул

Който и да сте, трябва да спазвате законите

След като не открихме нумизматичната колекция в дома на Недждет, подкарахме Феттах и Съддък към управлението. Обаче оставихме Зейнеб там, защото бяха открити доста различни отпечатъци. Тя трябваше да ги изследва, особено тези по рамките на гравюрите. Али пък щеше да се заеме с двамата охранители. Те наистина бяха искрени в показанията си, но казаното от тях трябваше да бъде и надлежно записано. Трябваше да се установи имаха ли разрешителни за оръжие и още по-същественото — имаха ли право да го носят извън работното си място? Възползвах се от неочакваната пауза и отидох да хапна нещо. На долния ъгъл на улицата, където беше управлението, Джавит уста Менгенлията предлагаше вкусни ястия — стар боб, пилаф, и след като заситих глада си при него, отново се запътих към кабинета си. Там намерих Али да ме чака. Дишаше тежко и имаше вид на човек, когото са предали.

— Шефе, според вас що за човек е директорът Мюмтаз?

Какво всъщност ме питаше младият ми помощник? От къде на къде сега пък намеси Мюмтаз?

— Добър човек е. Защо?

— Като се замисля — доста странно се държи…

— Али, карай без заобикалки. Разказвай, какво се е случило?

Седна и преди още да се настани удобно, порой от думи се заизлива от устата му:

— Долу дойде адвокатът на Феттах и Съддък…

— Имат право, ще дойде, разбира се, какво от това?

— Но с него е и Ерджан Сунгур…

Бях чувал това име, но не се сетих веднага.

— Кой беше тоя?

— Шефът на оная охранителна фирма — „Звезда и полумесец“.

Спомних си — Феттах го беше споменал.

— Бил е бивш полицай, нали?

— Да, бил е директор на управлението. Каза, че искал да се срещне с Феттах. А аз му викам: „Как ще се срещате, като и вие сте един от заподозрените? Вие сте ги пратили в къщата на Недждет… Всъщност вие сте, който трябва да даде показания“. А оня ми се хили гадничко и вика: „Не знаете кой съм аз!“. А аз най-учтиво му отговарям: „Който и да сте, трябва да спазвате законите“.

Силно се съмнявах, че Али е бил чак толкова внимателен, но в случая беше съвършено прав.

— Правилно си постъпил! А сетне какво стана?

— Ерджан все едно не разбра… „Аз съм бивш полицейски началник“, ми вика… А аз го прекъсвам и му казвам: „Господине, и министър на вътрешните работи да сте, няма значение, аз съм принуден да ви арестувам…“.

Мога да се закълна, че изобщо не е използвал думичките „господин“, и „принуден съм да ви арестувам“. Може и да не го е нарекъл „говедо“, както Феттах и Съддък, но сто на сто се е държал грубичко и с Ерджан, особено след като е разбрал, че оня е бивш полицай. Защото също като мен, и Али никак не обичаше ония колеги, които се бяха забъркали в някакво престъпление.

— Като ме видя как реагирам, самочувствието му взе да се изпарява и тъкмо да го заведа и да взема показанията му, се появи директорът Мюмтаз. Само като го видя и като го запрегръща: „Ерджан, скъпи!“. И оня също не остана по-назад: „Слава богу, че се срещнахме!“. Пред очите ми се прегръщаха бе!

Най го мразех това — ти се трепи, с хиляди усилия се опитвай да разрешиш някое сложно престъпление и изведнъж директорът ти или някой висшестоящ началник застава зад някой от заподозрените! Оказва се или негов роднина, или някакъв близък. И ти връзва ръцете, и ти създава пречки на всяка крачка! На кое повече да те е яд — че се забавя разследването или че шефът ти се е оказал негодник! Ако не правиш каквото ти каже, значи, си търсиш белята, ще се заяде с теб. И при първия удобен случай ще те унищожи! Това е то престъпният свят — и да си в рамките на закона, не можеш да избегнеш удара — негодникът така ще ти се нахвърли, че няма спасение! А може и Али да преценява нещата погрешно, възможно е директорът Мюмтаз да не е имал намерение да се намесва в разследването. Да не е схванал ситуацията и само да се е държал по-свободно със стар приятел. Макар да не бях много убеден, се опитах да омаловажа случката, за да не наливам повече масло в огъня:

— Добре, Али. Били стари приятели — и какво от това? За какво има да се ядосваш?

Но Али нямаше вид, че толкова лесно ще се успокои.

— И аз така си помислих, шефе. И реших, че след като Ерджан е пенсиониран полицай, сигурно се познават отдавна. Но Ерджан дръпна директора настрана и нещо му зашушна на ухото. А оня го слушаше съвсем внимателно и с интерес. След което се обърна към мен и строго ми нареди: „Инспектор Али, началник Ерджан и адвокатът му ще бъдат в моя кабинет. Доведи и двамата задържани, там ще се срещнат с адвоката си“. Аз понечих да му възразя, но той не ми обърна никакво внимание и ме отряза: „Прави каквото ти казвам!“.

Случваше се точно онова, от което най-много се страхувах — пак някой от големите си пъхаше носа в нашето разследване.

— А ти какво направи? — попитах го, мъчейки се да прикрия растящия в мен гняв.

— Какво да направя, шефе? Дойдох при вас. Вие сте моят началник, каквото ми наредите — това и ще направя.

Това е той, нашият Али! Въпреки че често ме изкарваше от нерви с грубостта и недодялаността си, имаше безстрашно сърце! Който и да му се изправеше насреща, щеше да се бие докрай за онова, в което вярваше! Но трябваше да го държа настрана от тези борби, твърде млад бе още! С един удар можеха да го отвеят и да го затрият като професионалист. Ако някой ще гори, по-добре да съм аз — и без това ми идваше нанагорно! Както казваше и Евгения, щях да зарежа всичко и да се свърши дотук. Но за него беше по-различно.

— Разбрано, Али! — казах аз след известно мълчание. — Правилно си постъпил. Ти върви долу, при арестуваните, и не позволявай на никого да говори с тях без мое нареждане!

— Ами ако дойде адвокатът! — смело проблеснаха очите му.

— И с него не им позволявай да се срещат! Който и да е — да чака, докато аз не дойда. Ако някой възразява — ще им кажеш, че имаме съмнения за тероризъм и че провеждаме тайно разследване. Имаме право да държим заподозрените двайсет и четири часа, без да се срещат с никого.

— Не се безпокойте, инспекторе! — отвърна той, и обнадежден, си повтаряше на излизане: „И най-високопоставеният да дойде — не може да се срещне с двамата дангалаци!“.

Тъкмо щях да изляза и аз, когато телефонът ми се раззвъня. Беше Лейля Баркън.

— Здравейте, госпожо Баркън! Как сте?

— Здравейте, Невзат бей! Благодаря, добре съм. Но по новините чух, че има още един убит.

Гласът й излъчваше любопитство. Дали беше професионално? Или се тревожеше какво е открила полицията за убийствата?

— Жалко, но е така — отвърнах, опитвайки се да прикрия съмненията си в момента. — Освен това трупът е оставен на място, където не предполагахме, че ще го сложат.

— Така е. Оставили са го някъде около затворите в „Йедикуле“, нали?

— Всъщност при Златната порта.

— При Златната порта ли? — Настъпи мълчание. — Порта Ауреа… Най-внушителната порта в крепостните стени. А монета? Оставили ли са пак монета?

— Да, май е на Теодосий…

— Теодосий ли? Трябва да е Теодосий ІІ. Той е изградил Златната порта.

— Възможно е. Може да е Теодосий ІІ, а ние грешно да сме го прочели.

— Аз мога ли да видя монетата?

И аз исках да се срещна с Лейля Баркън. Най-малкото за да разбера за кой император е сечена монетата. Да разбера защо убийците са избрали точно монетите на крал Визас, на Константин и на не знам кой си поред Теодосий, та по този начин да получа някаква идея за евентуалното място, където ще бъде оставена следващата жертва.

— Разбира се! Когато пожелаете.

— Да се срещнем към пет часа някъде около Цистерните?

— При Цистерната на базиликата ли?

— Към четири часа ще имам среща там, и с вас можем да се видим на същото място.

Гласът й отново прозвуча някак властно, сякаш разговаряше с някой от подчинените си. Като видя, че се умълчах, реши, че съм се засегнал.

— Ако ви е удобно, разбира се.

— Разбира се, че ми е удобно, Лейля ханъм! — весело отвърнах аз, да не почувства, че наистина ме е засегнала. — В пет ще бъда там.

Затворих й, но мисълта, че тя може да е убиецът, не ми излизаше от ума. В момента обаче имах по-важен проблем за решаване. И за да не губя време, ускорих крачка, запътвайки се към кабинета на директора Мюмтаз.