Паметта на Истанбул

Кървавият олтар на жертвоприношенията за града

Лейля Баркън ми позвъни тъкмо като наближавах Българската църква, приличаща на средновековен железен замък на брега на Босфора. По булеварда покрай морето нямаше нито една кола, освен моята бричка. Все още се надявах всичко да се окаже едно голямо недоразумение и чаках обаждането на директорката на „Топкапъ“ да ми донесе така желаното успокоение. Карах към старата си махала, към къщата на приятелите ми. Най-разумното беше, вместо да се занимавам с разните папки с дела, доказателства, улики и други такива, да отида при Демир и Йекта и да разговарям направо с тях. Единствената ми грижа беше, да не би да не са си у тях, да не са излезли вече в морето на риболов. Вярно, че все още беше рано, имаше още бая време до изгрева на слънцето, но ако са решили да избързат, сигурно „Агора“ отдавна беше пресякла Златния рог и беше отплавала в открити води. Домашният телефон на Демир не отговаряше, както и мобилният на Йекта, и това още повече увеличаваше вероятността да са запрашили по тъмни доби за риба, както се уговаряха. Но аз се опитвах да запазя оптимизма си, размишлявайки, че Йекта може да не си е взел джиесема или че и двамата стъкмяват въдиците на двора, или събират стръв, та не чуват телефоните си. Въпреки това, щом се спуснах по крайбрежния булевард, започнах да се взирам в лунната пътека върху морската шир, търсейки с поглед лодката им. Но върху безмълвните води на Златния рог не се виждаше нито Демировата „Агора“, нито какъвто и да е друг плавателен съд. Точно в този миг звънна Лейля:

— Ало, Невзат бей… не се сърдете, малко се позабавих…

— Няма значение. — Исках час по-скоро да чуя имената на жертвите. — Успяхте ли да намерите папката?

— Нямаше я вкъщи, но я намерих в компютъра. И то на място, където нямаше и да предположа, че е.

Знаех, че ще е много грубо да я прекъсна, но ако я бях оставил, щеше с подробности да ми разказва какво е правила през последния половин час.

— Имената на жертвите — успяхте ли да ги намерите?

— Да, да, според досието от срутването на стената са загинали трима работници. Таяр Билек е бил майсторът, Шемси Юртан, Джемал Акъшък са били работниците.

— Само трима ли? Вие бяхте ми казали, че са петима — обнадежден, я прекъснах аз.

— Да, загинали са петима души.

Сърцето ми отново лудо заби.

— Но останалите не са били работници, а една жена с детето си, които минавали по пътя в този момент…

Една жена с детето си… Как ми се искаше това мое предчувствие да не се окаже вярно! Трябваше ли триумфът на разума да разбие сърцето ми!

— Името на жената е Хандан — произнесе Лейля името на момичето, което обичах, без да предполага дори какво се случва. — Хандан Санджаклъ. А името на сина й пише, че е Умут. Умут Санджаклъ. Бедното дете, било е само на осем години!

Да, само няколко години беше по-малък от моята Айсун!

— Стената на цистерната се срутила изведнъж от двете страни и жената с детето, минаващи оттам, загинали под руините.

Точно това ми беше разказал Йекта преди три години: „Една злополука, Невзат, ужасна злополука! Случи се нещо, което никога не би предположил, че е възможно — стената на цистерната се срутила върху тях“… Макар да беше минало толкова много време оттогава, помня невероятната болка от загубата в очите му, ужасения му глас… все едно беше вчера. Защо ли обаче не бяхме разговаряли за това? Може би защото Йекта каза: „Нещастен случай“, „Ужасна злополука“… Какво би могъл да каже човек при това? Може и да съм бил много зает по това време… Не, спомних си — не бях в Истанбул. Бяхме отишли в Измир по следите на един сериен убиец, затрил две възрастни жени в Бешикташ. Дори не можах да присъствам на погребението им. Доста време след това се върнах в Истанбул… А Йекта нищо не ми разказа… Значи, и той не се беше усъмнил. Беше приел злополуката като голямо нещастие, като зла съдба. Добре де, но какво се бе променило след това, че да го накара да убива… Чакай, чакай… Може Демир да си няма и понятие, че Адем Йездан, за чиито папагали се грижи, е собственик на строежа, погребал Хандан…

— Тези работници били от фирмата на Адем Йездан — продължи Лейля. Гласът й раздвояваше мислите ми. Надали й минаваше през крайчеца на ума, че бих могъл да се интересувам чак толкова от Хандан и сина й. — Сега и семействата на работниците ли заплашва тоя Адем Йездан?

Никой не беше споменал подобно нещо, но понеже бе твърдо убедена, че убиецът е Адем Йездан, моментално му приписа и това злодеяние. Де да беше, както си го мислеше Лейля! Де да беше Адем Йездан убиецът! Де да го знаехме със сигурност! За съжаление, последните факти не водеха натам!

— Рано е да бъдем толкова категорични, Лейля ханъм! Трябва да проучим нещата… Много ви благодаря! Наистина много ни помогнахте! Ако открием нещо ново, непременно ще ви съобщя! Лека нощ!

Май се беше засегнала от потайността ми, защото гласът й прозвуча леко обидено, когато ми пожелаваше „Лека нощ!“.

Но не това ме вълнуваше сега. И как би могло, когато насоките, които взе това продължило дни наред разследване, водеха към най-добрите ми приятели? Умът ми, чувствата ми бяха напълно объркани. Ако не ставаше въпрос за Йекта и Демир, отдавна щях да съм повярвал, че това са убийците… Но това бяха другарите ми от детинство! Освен това не смятах, че биха могли да убият когото и да било! Йекта не би настъпил и мравка… беше поет човекът! Да, Демир известно време беше участвал във войната в Босна, но като служител на ООН, за да лекува жертвите й… не за да убива. Не, не бяха способни на престъпление! Дори Хандан и Умут да бяха загинали при срутването на стената и Демир да се окажеше ветеринарят на Адем Йездан, или последният човек, видял бизнесмена преди изчезването му, не можех да приема, че са забъркани в това. Даже от правна гледна точка уликите, с които разполагахме, не бяха достатъчни, за да може Йекта и Демир да бъдат сметнати за убийци. Беше нужно много повече, дори само за да ги поставим сред заподозрените. И за да открия възможно най-много факти, свърнах от най-близкия светофар, слязох, оставяйки светнати фаровете си, и бързо тръгнах към морския бряг, там, където „Агора“ винаги акостираше. Минах четирите акациеви дървета, които ми препречваха гледката, и Златният рог блесна като сребърна река пред очите ми. Там, където водата се плискаше в брега, стояха закотвени три лодки. Крайната вляво беше „Агора“. Не светеше, беше безмълвна като самия пролив… Никой не се виждаше на нея. Приближих се, за да се уверя в това. Наистина нямаше никой. Отначало се зарадвах — значи, не бяха тръгнали на риболов, значи, ще мога да говоря с тях! Изведнъж обаче ми хрумна друга мисъл — неподвижно закотвената лодка можеше да означава и нещо друго. Ами ако са ме излъгали, че ще ходят за риба, без изобщо да имат подобно намерение? Ами ако си бяха тръгнали така рано от „Татавла“, за да убият Адем Йездан, който сам е паднал в капана им? Ако, разбира се, не са свършили това още преди да дойдат в механата… Пак си спомних за онова изражение на Демир — на лекар, извършил успешна операция… Ами ако това е било задоволството на убиеца, сигурен, че отново е убил, без да бъде заловен? Дали наистина са убили Адем Йездан? Отново в ушите ми отекна изречената от Йекта фраза: „Много е късно вече бе, Невзат!“. Не, не! Трябваше да прогоня тези картини от съзнанието си! Да забравя изречените думи!… Бързо се върнах назад и на бегом се мушнах в колата.

„Кьошкът“ на Демир в „Балат“ беше също толкова безмълвен, както и неговата „Агора“. Ако не броим трепкащата по прозорците лунна светлина, къщата беше напълно погълната от тъмнината. Слязох от колата, която паркирах пред вратата на градината. Натиснах няколко пъти звънеца. Вътре нито светна, нито нещо се раздвижи. Демир може и да спеше. Отново и отново натисках звънеца. Не и не, всичко наоколо беше притихнало, също като ранения Бахтияр, когато го доведох тук. За миг ми мина през ума да прескоча дувара и да се озова в градината, но се отказах. Върнах се при колата и подкарах към къщата на приятеля ми поет, една пресечка по-нагоре. Триетажната фамилна къща на Йекта беше в съседство с превърналото се в развалини жилище на заминалия преди много години за Израел чичо Марио. Слязох, без да затварям вратата на моята бракма. Приближих се до портата на градината от железни пръти. Първо огледах къщата, преди да позвъня. И тя като дома на Демир тънеше в мрак и тишина. „Може да са в градината“, рекох си аз и погледнах навътре. С изсъхналите си цветя и превърналите се в дървета храсталаци тя изглеждаше доста зловещо. В нея нямаше жива душа. Напук на стопилите се като ланшния сняг надежди натиснах звънеца, но пак не ми провървя — той не работеше! Не пробвах отново, защо да го правя, като не звънеше! Извадих мобилния си и потърсих Йекта. Но телефонът му пак беше изключен. Не знаех какво да правя и хвърлих безнадежден поглед към градината. Тогава я видях. Пред вратата на гаража. Беше сложена легнала на земята… За да се уверя, притиснах лице между пръчките на портата. Не се лъжех — това беше ръчна количка. Спомних си думите на бездомника Джелло, когато бяхме открили трупа на Мукаддер Кънаджъ при Константиновата колона: „Има хора, които претърсват боклука нощем, единият от тях беше такъв. Използваха ония ръчните колички с две колелета, нали ги знаете… Слагат чувал в нея и събират каквото намерят — хартии, шишета, тенекии… И мъжът буташе една от тия колички, а отгоре й имаше нещо като чувал. И ръката висеше от него…“.

Дали това беше ръчната количка, с която са пренасяли труповете? И този ми въпрос остана без отговор, както и предишните. Може да беше очевиден, но аз да не исках да повярвам? Бледите лъчи на отразената в стъклата на прозорците луна сякаш повториха последната ми мисъл: „Ти не искаш да повярваш!“. Не можех да издържам повече! Започнах да се катеря по железните пръчки на портата. Когато кракът ми най-после стъпи на земята, доста се бях запъхтял. Веднага се приближих до ръчната количка. Изглеждаше съвсем невинно. Беше невъзможно само под лунната светлина да разбера дали има кървави следи по нея. Оставих я на мястото й и заобиколих къщата, която познавах като петте си пръста. Възнамерявах да вляза през вратата на кухнята от задната й страна. Но бяха сложили желязна решетка и пред нея, за да пази от крадци. Беше закачена с катинар за перваза и ми пречеше да вляза. Тръгнах към бараката за дърва зад черешата срещу кухнята. Дървената й врата се отвори със скърцане. Докоснах ключа на лампата, но тя пресветна веднъж-дваж и изгоря. Отдавна ръждясалата брадва, която чичо Рауф собственоръчно си беше направил, стоеше на долния рафт на долапа. Взех я и излязох. Пак отидох до решетката на кухнята и с цялата си сила стоварих брадвата върху веригата на катинара. На петия удар две от халките се отвориха. След още два веригата се скъса. Но и дървената врата отзад също се оказа заключена. Без да спирам, замахнах с дръжката на брадвата и строших прозореца. Промуших ръката си и завъртях ключа от вътрешната страна на бравата. Вратата съвсем леко се отвори. Натиснах копчето на лампата и когато кухнята се изпълни със светлина, изведнъж ме облада странно чувство. Последния път бях дошъл тук, за да изкажа съболезнованията си за Хандан и Умут… Вътре цареше тежка, печална атмосфера… също като потискащата безрадостна меланхолия у дома, след като бях загубил Гюзиде и Айсун… Сякаш не само живите, но и всички вещи и предмети в къщата бяха в траур. Дори и сега чувствах все същата скръб… Проникнала в кухненските шкафове, в дървената маса, в избелелия хладилник, в бог знае откога неизползваните чинии, в празната кана, в гравираните чаши… във всичко. Все същата тъга. Въздъхнах дълбоко и излязох от кухнята в широкия коридор.

Лявата врата водеше в хола. Светнах. Килимът в преобладаващ меден цвят, креслата в канелено, библиотеката върху цялата стена… В хола на Йекта, с който бях толкова свикнал, нямаше нищо необичайно. Започнах да преглеждам чекмеджетата под библиотеката. Фотоалбуми, снимки от сватбата им, снимки на Умут като бебе, като ученик, на колелото си… Не можех повече да ги гледам и затворих албума. Отворих друг шкаф — чинии, паници, недокоснати шишета с алкохол… Салфетки, купени от Хандан и така и останали неотворени. Не, нямаше нищо съмнително… затворих вратичките на шкафовете и се изправих.

Излязох от хола и влязох в спалнята. Етажерка, комод, гардероб… Нищо, което да говори и за най-малкото престъпление, камо ли за убийство. Излязох. Вратата на стаята на Умут беше заключена. Опитах дръжката, но не успях. Така и не можах да вляза вътре… Отдалечих се оттам. Слязох във вестибюла, в който се влизаше от главния вход, също като при мен. Исках да погледна и в малката стаичка, където Йекта пишеше стиховете си, но забелязах, че вратата към гаража, който беше точно отстрани, беше открехната. Дали Йекта си беше взел джипа? Влязох, за да разбера. Гаражът беше в края на къс коридор. Като се приближих до вратата — и ме лъхна гадна миризма… Остра, кисела, чак да ти се повдигне. На развален живот, на умрели организми… До болка позната ми миризма. Застинах на мястото си. Не, повече не можех да се самозалъгвам. Това беше миризмата на кръв, на засъхнала кръв, с която се срещах при всеки случай, онази остра миризма, която блъскаше в лицето ми най-животинското у човека. Помислих си изобщо да не отварям вратата пред мен. Да оставя всичко, както си е, и да си тръгна. Но не можах. Макар да предположих какво ще видят очите ми в този гараж. Макар да знаех, че видяното ще ме повлече към още по-дълбока безизходица. Блъснах вратата и тя се отвори към тъмнината. Натиснах ключа и бяла, студена светлина, караща човек да потрепери, също като в морга, обля вътрешността на гаража. Не, джипа на Йекта го нямаше. Разбрах, когато видях огромната метална маса. Нямаше как Йекта да държи тук джипа си. От цяла седмица приятелите ми бяха превърнали гаража в стая на смъртта, в някаква зловеща кланица, където проливаха кръвта на ония, които щяха да принесат в жертва на града. В скотобойна, в която бяха прерязали гърлата на седем човешки същества. Как са го направили? Как са могли да го извършат? Как ли? Ами както аз им бях казал: „Трябва един по един да се избиват грабителите на този град!“. Но не, не ги беше грижа за мен или за казаното от мен. Ако бяха помислили за мен, никога нямаше да ми причинят това! Чувствах се предаден, излъган, онеправдан… Съвсем несправедливо и незаслужено! Хвана ме яд на тях! Бях бесен! Отново ме бяха изолирали! Чия ли беше идеята, интересно? Чия да е — разбира се, на Демир! Демир е извършил това. И без това се отвращаваше от хората… И е убедил и Йекта. Когато е научил, че стената на цистерната не е паднала случайно, че е било саботаж, а не злополука, е започнал да събира информация за Адем Йездан и като е разбрал, че се интересува от папагали, е стигнал до него и е можел спокойно да влиза и излиза от офиса му. Или пък Адем е намерил Демир, за да спаси папагала си от смърт. А на нашия умник Демир не му е трябвало много, за да разкрие връзката между смъртта на Хандан и Адем Йездан. А после е разказал всичко на Йекта и го е убедил да извършат това велико отмъщение! Знам ли, може събитията да са се развили по съвсем друг начин, но вече нямаше никакво значение… Само не можех да разбера защо Йекта ми беше казал на кое място щяха да оставят следващата си жертва, съвсем открито беше посочил Мимар Синан. Защо? Може би искаше да бъде хванат? Дали с това не ми отправяше някакво тайно послание: „Невзат, спри ни!“. Не, не мисля. Предизвикваше ме. Все едно ми казваше: „Виж, дори ти разкрихме къде ще оставим трупа на Хакан Ямалъ, и пак не можеш да ни хванеш!“. Всъщност подобно поведение би било по-присъщо за Демир, отколкото за Йекта. Защото не той, а Демир вечно се състезаваше с мен. Но тогава защо Йекта ми говореше така? Защо ми бе намекнал оная вечер? Не знам, но така или иначе, това бе голата истина — издирваните дни наред от нас убийци са моите приятели! Убиваха хора, въпреки че бях полицай, без да им пука, без да забележа, точно под носа ми!

Загледах дебелите найлони около металната маса. От изсъхналите петна кръв по тях бяха загубили прозрачността си. Кръвта от прерязаните гърла на жертвите беше нашарила с тъмни черти стените от двете страни.

До единия край на масата имаше малка масичка с наредени върху нея хирургически инструменти… Но по нито един от тях нямаше кръв. Долното рафтче на масичката беше пълно с всякакви стъклени шишета. Взех едното, огледах го, върху него пишеше „Диприван“, а с малки букви под надписа се четеше думичката „Пропофол“. Спомних си думите на Зейнеб: „Няма никакво доказателство, че са се държали зле с жертвите или че са ги измъчвали. Но все пак помолих съдебните лекари да проверят и за следи от пропофол“.

Значи, първо са упоявали жертвите, преди да ги утрепят. Хората дори не са осъзнавали какво им се случва, не са разбирали, че са ги убивали. Какво ли са използвали при отвличанията? Намерих отговора и на този въпрос, след като поразрових долното рафтче и открих тъмнокафяво шише с етер. До него два пакета памук, единият почти празен. Нашият едър ветеринар се е нахвърлял като тигър върху жертвите и ги е упоявал с етера. Детайлите на престъпленията изплуваха един по един в тази стая… А монетите? Огледах наоколо, но не се виждаха никакви монети, нито кутия, в която биха могли да се съхраняват. Обаче със сигурност трябваше да са някъде тук. Нали нашият поет беше започнал да пише вече стиховете си не с думи, а с трупове… може да държеше част от нужните му материали в работния си кабинет.