Паметта на Истанбул

Грабителите на тоя град трябва да бъдат избивани един по един

Осветената в червени светлини сграда на „Дерсаадет“ се възправяше като някакъв хилядолетен дворец в мрака на нощта. Пълната луна, която през цялото време не ни изпускаше и за миг от погледа си, се разположи върху покрива и човек наистина лесно можеше да си представи, че се е пренесъл във времената на Древния Рим. Но двамата пазачи, които не носеха нито шлемове, нито копринени дрехи, нито красиви щитове като римските бранители, бързичко ни върнаха в реалността на днешния ден. Телефонното обаждане на Салих беше предизвикало паника и те вече ни очакваха пред мраморните стълби на входа.

— Добър вечер! — поздравих аз, показвайки служебната си карта. — Главен инспектор Невзат, а това е колегата ми инспектор Али.

— Добре дошли, господин главен инспектор! — отвърна слабичкият човечец с неимоверно дългия нос, стърчащ изпод козирката на шапката му. — Аз съм Дурсун — каза той и посочи към другия, който дъвчеше дъвка и сякаш изобщо не му пукаше за нас. — А това е Тарък. Ние сме нощната охрана тук.

Спокойствието на Тарък изглеждаше непробиваемо, сякаш ни най-малко не го бяхме нарушили с идването си.

— Заповядайте, с какво можем да ви помогнем?

Всъщност искаше да попита какво се е случило, в очите и на двамата се четеше любопитство и нетърпение да научат какво става. Но аз се направих, че не забелязвам това, и минах направо на въпроса:

— В колко започнахте смяната си? Тоест в колко часа дойдохте във фирмата?

— В шест, господин главен инспектор.

— Ти отговаряй за себе си — безцеремонно прекъсна колегата си Тарък. — Аз дойдох в пет. Рюштю от дневната смяна ме помоли да дойда по-рано. Били се скарали с тъста му и щял да ходи в Бейкоз да се сдобряват…

Говореше бавно, без да бърза, изговаряйки думите една по една. Ако го бяхме оставили да приказва, щеше да ни разкаже и цялата история защо Рюштю се беше скарал с бащата на жена си.

— Видяхте ли Адем бей? — веднага го прекъснах аз. — Надвечер или по-късно?

Лицата и на двамата се напрегнаха, изглеждаха разтревожени, и двамата категорично клатеха отрицателно глави.

— Не сме го виждали…

— Аз като дойдох, тук бяха само Джемал и Рюштю — каза Тарък, разбрал най-сетне, че работата е сериозна, и изплю дъвката от устата си. — Какво е станало? Да не му се е случило нещо на Адем бей?

— Няма нищо, само трябва да видим нещо в кабинета му — посочи Али към сградата.

Нашата потайност не им хареса, но нямаше как да ни се противопоставят.

— Кой кабинет искате да видите? — с неохота попита Тарък. — Стаята на долния етаж, където приема гости, или горната, където работи?

Не ми се занимаваше с капризите на тоя дангалак точно сега, когато неговият шеф може би береше душа.

— И двете — казах, тръгвайки по стълбите. — Инспектор Али ще погледне в долния, а аз ще проверя в горния.

Моята самоувереност си каза думата. И двамата пазачи безпрекословно заизкачваха стълбите след нас. Даже Дурсун се позабърза мъничко и мина отпред. Отвори двете крила на старата дървена врата, отдръпвайки едновременно слабото си тяло и огромния си нос.

— Заповядайте!

Влязохме. Долният етаж изглеждаше по същия начин, както като го видях сутринта. Али посочи стълбата между двете колони, върху които се мъдреха византийските орли.

— Аз оттук ли да мина?

В полумрака тази зала, в която бяхме преди два дни, изглеждаше още по-величествена. От лампите във формата на свещници се процеждаше слаба червеникава светлина и статуите на римските императори, скрити в сенките, придаваха на това място още по-голяма тайнственост.

— Да, ще слезем в залата — отговорих на гледащия ме колебливо Али. — Долу ще минете през втората врата… През която влязохме заедно с Адем бей — казах аз и се обърнах към Тарък. — Прав съм, нали? Там е приемната на вашия шеф.

Дурсун реагира преди колегата си:

— Точно така, господин главен инспектор, там е.

Али се насочи към стълбата, все едно се разхождаше в собствената си къща, а Тарък искаше да го придружи. Но ако оставех тоя проблемен пазач насаме с помощника ми, кой знае какви неприятности щяха да ми изсипят на главата. Затова веднага му препречих пътя:

— Тарък, ти ела с мен!

Двамата изобщо не се смутиха от заповедническия тон, с който им говорех, все едно ми бяха подчинени.

— Дурсун, ти помогни на Али!

— Както желаете, господин главен инспектор! — с неохота се подчини той.

Заедно с Тарък тръгнахме към асансьора. И на втория етаж нищо не се бе променило от сутринта. Минахме между двете колони с барелефа на османския герб и стигнахме до дървената врата. Протегнах се към украсената брава, но Тарък ме спря:

— Заключена е, господин главен инспектор! Не се влиза толкова лесно в стаята на Адем бей!

Извади някакъв ключ от джоба си и продължи да обяснява:

— И ключовете не ги дава на всеки, само на избрани хора! Ако нещо изчезне отвътре — отговаря оня, който има достъп. Затова и един колега беше уволнен миналия месец.

Без да искам, тихо се засмях:

— Ако вътре не намерим онова, което търсим, то значи, че няма да изчезне някоя вещ, а ще сме загубили самия Адем бей!

Тревожно премигна и аха, да набере смелост да ме попита, но аз го подканих да побърза:

— Хайде, Тарък, хайде! Да не губим време!

Втори път завъртя ключовете. След двете леки проскърцвания резбованата дървена врата се отвори. В тъмната стая, осветявана само от процеждащата се през прозорците лунна светлина, нищо не можеше да се различи.

— Лампите… откъде се светват лампите?

Тарък докосна скритите зад завесата ключове и изведнъж огромният полилей се превърна в някаква невероятна светлинна феерия. Пред очите ни стаята в червено и златно заблестя в най-невероятните цветове на дъгата. Бързо тръгнах към масата в стил Луи Не-знам-си-кой. Тарък с любопитство ме наблюдаваше. Огледах повърхността на бюрото, но не видях нищо, което да напомняше за график или тефтерче с бележки. Наведох се към чекмеджетата. Отворих най-горното — някаква мастилница, комплект химикалки, празен тефтер, броеница със сребърни пискюли, зад тях една неотворена кутия с пури, позлатена запалка…

— Какво търсите, господин главен инспектор? — Трябва доста намусено да съм го погледнал, защото с треперещ глас се опита да обясни: — Ами ако ми кажете какво търсите, може да ви помогна да го намерите…

— Графика… Търся бележника на Адем бей… В който са записани срещите му…

Понеже никак не бях сигурен, че може да ми помогне, се наведох и затършувах в долното чекмедже.

— Ето там е — проговори Тарък.

Вдигнах глава. Сочеше ми един черен тефтер върху малката кокетна масичка отляво на креслото, на което седеше тази сутрин Адем Йездан, точно до бордния журнал на турските авиолинии. Взех си обратно всички лоши мисли относно Тарък и тръгнах към масичката. Седнах на креслото на Адем Йездан и запрелиствах тефтера. Последните четири дни бяха празни, но да, ето я съботата. Тук беше надраскано нещо с разкривени грозни букви. Колкото и да се опитвах, не можех да ги разчета. Безпомощно протегнах страничката към Тарък:

— Виж, можеш ли да разчетеш какво е написано?

Взе тефтера и погледна бележката, която му сочех:

— Папагал, пише папагал, господин главен инспектор. А съседната дума май е „ветеринар“. Дванайсет… сигурно е часът на срещата им.

Спомних си — Адем беше ни казал за новите си папагали. Ветеринарят му бил намерил нова двойка жако. Щял да ходи да си ги вземе. Може би този ветеринар го е видял за последно. Къде ли му е кабинетът, да видим?

— В „Балат“ — рече Тарък, сякаш прочел мислите ми. — Пише „Балат“. Изглежда, в дванайсет е щял да се среща с някакъв ветеринар в „Балат“…

В момента, в който чух думичката „Балат“, повече не слушах нищо от онова, което ми говореше пазачът. Някакъв ветеринар в „Балат“! Да не е нашият Демир? Не, това беше невъзможно! Вдигнах глава и срещнах смаяния поглед на Тарък, който ме гледаше в лицето, останало без капка кръв.

— Какво има, господин главен инспектор?

— Нищо! — отвърнах аз и взех бележника. Може пък тоя глупак да е прочел грешно! Сложих си очилата и отново погледнах написаното. Проверих буквата „а“, после „т“-то. За съжаление, Тарък си беше прав — последната дума беше „Балат“! Без никакво съмнение! Как така, Демир ли щеше да се окаже ветеринарят на Адем? Ако беше така, приятелят ми нямаше ли да ми каже? И какво точно да ми каже? Откъде да знае, че съм разпитвал Адем Йездан? Не, не, не мислех, че има такава връзка. Трябва да е някаква случайност. Да не би Демир да е единственият ветеринар в „Балат“? Опитвайки се да се успокоя, станах от старинното кресло и отново застанах зад масата. Отворих чекмеджето, което се бях наканил да прегледам преди малко. Вътре имаше бланки на „Дерсаадет“, пликове, марки, печат на фирмата, а най-долу — дълъг визитник в бордо. Извадих го върху масата и тревожно запрелиствах страниците му. Визитките бяха подредени по азбучен ред. Намерих страницата на „Д“. Слава богу, нямаше визитка на Демир! Тъкмо да се успокоя — и забелязах, че визитките са подредени по фамилно име. Сърцето ми спря в гърлото. Обърнах на „Дж“ — фамилията на Демир беше Джинхан. На тази буква имаше две срещуположни страници с визитки, по шест на всяка, общо дванайсет. Започнах да ги разглеждам една по една, но така и не стигнах до края — петата вляво беше визитката на моя приятел Демир. Отпечатана върху бежов картон с тъмночервени букви: „Демир Джинхан. Ветеринарен лекар“. Оставих визитника на масата и се сринах в креслото. В този миг не мислех вече за Демир, а за думите на Йекта: „Ако бях на мястото на убийците, щях да направя препратка направо към някое творение на Синан“. Бяхме намерили колата с трупа наблизо до тюрбето на Мимар Синан. Възможно ли бе? Тези двамата да са направили такава лудост? И защо да го правят? Може би заради мен? Може би аз ги бях тласнал към това? С казаните от мен в лодката думи: „Грабителите на тоя град трябва да бъдат избивани един по един!“. Не, глупости си мисля! Йекта не може да се забърка в подобно нещо! В убийството на ония, които вредят на Истанбул… Дори бивш левичар като Намък не би предприел подобно нещо. Защо Йекта да прави това? Ами Демир? Не, и Демир не би го направил… Но Адем Йездан последно е отишъл да се срещне с него. Възможно е да е отишъл на срещата. Може Демир да е и ветеринарят, намерил му двойката папагали. Това не означаваше, че е убил Адем Йездан. Само него ли? Ами останалите шестима? Каква връзка можеше да има между жертвите и Йекта и Демир?

— На мен ли казахте нещо, господин главен инспектор? — попита Тарък и гласът му разсея обладалия ме кошмар.

Стоеше пред мен и се опитваше да разбере какво правя. Трябваше веднага да се отърва от него.

— Да те помоля да повикаш помощника ми от долу? Имам да говоря за нещо с него.

Спря нерешително. Явно не искаше да ме оставя сам в стаята.

— Ами… господин инспектор, защо не го потърсите по джиесема?

Побеснях. По това време на нощта, в това състояние само ми трябваше да се занимавам с някакъв глупак!

— Какво искаш да кажеш, Тарък? — избухнах аз. — Нямаш ми доверие, значи?

Веднага отстъпи назад.

— Не, не! Моля ви, господин главен инспектор! Как да ви нямам доверие? Може ли такова нещо? Аз само…

— Хайде, Тарък, хайде синко, върви сега и извикай инспектор Али!

Излезе с подвита опашка. Но не ми стана по-добре, след като останах сам. Пак погледнах визитката на Демир. За миг подозренията ми се сториха безумни. Като бълнуване на някой луд. Виденията на някой полицай шизофреник. Каква връзка можеха да имат приятелите ми с тези престъпления? Всичко беше само една случайност. Демир беше известен ветеринар. И Адем го е открил. Погледнах и другите визитки — имаше на шивачи, ресторантьори, зъболекари, журналисти, предприемачи, депутати, очни лекари, дори и на един кардиолог… Демир беше един от тях. Защо да е свързан с престъпленията? Но вътре в мен дяволът продължаваше да ми шепне: „Добре, но последно Адем е отишъл да се срещне с Демир. И оттогава е изчезнал“. Припомних си израза на лицето на Демир, когато влезе в „Татавла“ — тогава си бях помислил, че е имал успешна операция или че е разрешил някой свой сериозен проблем. Можеше ли да бъде самоувереността, самодоволството на един убиец от това, че е убил и последната си жертва, без никой да успее да го залови? Опитвах се да прогоня тази мисъл от съзнанието си, но си спомних и угрижения, печален вид на Йекта, когато ми казваше: „Много е късно бе, Невзат!“. Но нали беше годишнина от смъртта на Хандан и сина му Умут. Може и затова да е бил нещастен… и толкова тъжен. Три години бяха минали от катастрофата… Три години ли? Стреснах се, сякаш преживях шок. Три години… точно колкото бяха минали, откакто се беше срутила стената на цистерната на строежа на Адем Йездан… Така ми беше казала Лейля Баркън. Ушите ми запищяха. Сърцето ми заби лудо. Дали Хандан и Умут бяха загиналите под падналата стена? „Ужасна злополука — беше ми казал Йекта, като се опитвах да го успокоя. — Каквато не можеш да си представиш! Изведнъж ни настигна!“. Вече ми беше трудно да си поемам въздух. Изправих се. Виеше ми се свят. Отидох до един от дългите прозорци с убиточервените пердета със златни ширити отстрани. Отворих го. Свежият въздух ме блъсна в лицето. Сякаш главата ми малко престана да се върти. Но тежестта в съзнанието ми, в сърцето ми растеше непрестанно. Погледнах следващата ме неотклонно месечина — нарастваше и ставаше все по-зловеща. Не исках да я гледам повече. Не, това не можеха да го извършат моите приятели! Върнах се обратно в стаята, извадих мобилния си. Потърсих Лейля Баркън. Дружеството за защита на Истанбул беше завело делото, можеше да имат някакво досие. Ако трябва, щях да я взема от дома й, да я закарам до Дружеството и там да погледнем документите. Докато й звънях, се замислих, какво да кажа на Али, който само след минута щеше да влезе в стаята. И направих нещо, което никога не би трябвало да правя — извадих визитката на Демир и я прибрах в джоба си. Да, главният инспектор Невзат вече компрометираше уликите! Всъщност не знаех какво да правя. Единственото ми желание беше приятелите ми да не се окажат убийци! Исках всяко доказателство, всяка улика срещу тях да изчезнат от само себе си! Лейля се обади със сънлив глас:

— Ало, Невзат бей, как сте! Нещо лошо ли се е случило?

— Не, не — опитвах се да скрия тревогата си аз. — Всичко е наред. Извинявам се, че ви будя посред нощите. Но се случи нещо, което оневинява Намък.

— Така ли? — гласът й изведнъж прозвуча съвсем бодро. — Какво?

— Изглежда, открихме убийците.

— Хората на Адем Йездан? — веднага избълва тя каквото й беше в ума.

— Това не мога да ви кажа, но ще ни трябва папката с делото.

— На кое дело?

Явно още не можеше да схване.

— Делото, което Дружеството за защита на Истанбул е завело срещу Адем Йездан. Трябват ни имената на пострадалите хора. Можем да ги получим и от съда, но не искам да губим време. Непременно ще ги има в документацията на дружеството. За вас може и да е трудно, но ако отидем заедно двамата…

— Няма нужда — радостно прозвуча гласът й. — Аз трябва да имам копие от документите по делото вкъщи. Ако ли не, мога да ги намеря в компютъра на Намък.

Това беше най-добрата новина през тази нощ!

— Чудесно! Може ли да погледнете папката с делото и да ми кажете имената на пострадалите?

— Разбира се, само че преди това трябва да я намеря — гласът й вече звучеше леко напрегнато. — Да ви потърся аз по-късно?

— Разбира се, ще почакам. Но всяка секунда ни е важна. Моля ви да побързате!

— Не се притеснявайте, ще ви звънна веднага щом я открия!

Тъкмо затворих на Лейля и Али влезе в стаята.

— С кого разговаряте, шефе?

— С Лейля — отговорих му аз и се обърнах към двамата пазачи зад него: — Колеги, бихте ли ни оставили за няколко минути насаме?

Без да дочака отговора им, Али затръшна вратата право в лицата им. Гледаше ме с изпълнени от любопитство очи, очаквайки да чуе за какво съм разговарял с Лейля.

— Жената е много влюбена в Намък — взех да си измислям аз разни неща. — По три пъти ми звъни да ме пита как е той в ареста. И сега пак ме потърси, та се опитвах да я успокоя. Сигурно ще продължи да ми звъни, докато не го освободят. Както и да е, ти успя ли да откриеш нещо долу?

Отчаяно поклати глава.

— Не, нито бележка, нито каквото и да е писано на хартия. Нищо не успях да намеря. А вие?

Гледах право в очите своя помощник, който ми имаше безрезервно доверие, и го лъжех:

— И аз не успях да намеря. Има някаква бележка в графика му, но нищо не ми говори. Извиках те заради Зейнеб. Тя не ми излиза от ума. Как можахме да я пратим сама в къщата на Недждет? Ами ако й се случи нещо?

Разтревожено ме погледна. Не се досещаше, че началникът му съзнателно го натиска по слабото място.

— Така си е! — отвърна той, опитвайки се да скрие тревогата в очите си. — Аз се сетих, но не исках да ви оставям сам.

— Не, Али, ти веднага се мятай в едно такси и иди при Зейнеб. Аз, като попривърша тук, веднага ще се върна на местопрестъплението. И вие, като свършите — елате там.

Али ентусиазирано прие заповедта ми и се приготви тутакси да върви.

— Както заповядате, шефе! Щом стигна при Зейнеб, веднага ще ви звънна!