Паметта на Истанбул

Въпреки всичко бяха хубави времена

Седнал в леглото си, гледах оловносивото утро. Мислех си за „Ая София“, не като за храма от съня ми, а като за музея, в съседство с който убийците бяха оставили четвъртата си жертва. Изведнъж се замислих точно за него, четвъртият от поредицата мъртъвци. За монетите, оставени в дланите на убитите. За четиримата владетели, от времето на които бяха тези монети… За убийците, отнели живота на четирима души и оставили труповете им на четири различни исторически места. Единственото, което със сигурност знаехме за тях след всичките им престъпления, бе, че имаха бял микробус. Мислех си за тях — определено бяха образовани и добре организирани. Планираха всяко свое действие, цялото си поведение предварително, а след това много умело стъпка по стъпка го реализираха. Мислех си за броя им — но не можех да го определя с точност. Мислех си за поведението и постъпките им — бяха много умно премислени. После се замислих за нас самите — как дни наред тичахме от едно на друго място… И за това, че въпреки всичко все още нямахме нито една читава следа. Така си седях в леглото си, потънал в размисъл, когато някой позвъни на вратата.

Трябва да беше Али — тази сутрин щяхме да ходим при Адем Йездан. Бях си навил будилника, но сигурно не го бях чул. Притесних се, че съм станал за смях, и моментално рипнах от кревата. Отворих прозореца — беше застудяло. Бръснещият леден вятър ме удари в лицето. Настръхнах и съвсем се освестих. Наведох се над перваза и погледнах надолу — не беше Али. Пред вратата стърчеше едрото тяло на приятеля ми Демир. Чу отварянето на прозореца и ме гледаше с вдигната глава отдолу.

— Невзат, братко, отвори тая врата!

— Добре, добре! Веднага слизам!

Само за минута се спуснах и поканих приятеля си с някакъв плик в ръцете да влезе.

— Не, не, няма да влизам! — рече той. — Да ти завиди човек на съня, братко! Не мога да те намеря на мобилния, домашният ти не отговаря, помислих си да не си получил инфаркт?

Едва сдържах прозявката си, докато му отговарях:

— Хич не питай, Демир! Три денонощия не съм спал като хората и снощи явно вече съм се отнесъл и съм заспал непробудно.

Погледна ме загрижено.

— Не работи толкова много, Невзат! Отдавна си минал средната възраст. Вече трябва да внимаваш…

— Това и аз го знам, но докато някаква група психопати всяка нощ колят някого, просто е невъзможно… Но зарежи ме мен. Кажи сега, какъв вятър те довя тук? Не ми се случва често да се появяваш на прага ми…

Престорен гняв се изписа върху лицето му.

— Ти си тоя, дето не ми звъниш на вратата… Все ние те търсим…

Естествено, не можех да му отговоря, че само преди малко са били в съня ми…

— Нали снощи бях у вас…

— Защото ние те повикахме…

— Не си прав — любезно му възразих аз. — Ако Бахтияр не го беше блъснала кола и не ти го бях довел, щяхте ли да се сетите за мен? Дори и като бяхме малки, все аз ви търсех…

— Как не те е срам! Забрави ли? Като отивах на училище, първо вземах теб, после Хандан и след туй — Йекта!

Така правеше — беше най-ранобудният от всички ни. Ставаше в зори, за да помогне на болната си от алцхаймер майка. Не се знаеше нито кога заспива, нито кога щеше да се събуди леля Атийе. Ако й хрумнеше — можеше да отвори вратата и да тръгне нанякъде. Понякога я намираха във „Фенер“ да пали свещи на християнските светци, друг път — в „Еюб“ да се моли на мюсюлманските. Най-тежко беше детството на Демир, но той никога не го показваше. Може би и затова, щом дойдеше гледачката на майка му, моментално изскачаше навън, само и само да се откъсне от тази тягостна атмосфера вкъщи. Не бях изненадан и сега да видя огромното тяло на приятеля ми от детските години. Винаги затворен, винаги криещ мъката дълбоко в себе си. Макар да изглеждаше самоуверен, вътре в душата си имаше стаена толкова мъка, такава болка, че не можеш да си я представиш, но досега каквото и да му се беше случило, никога не се оплакваше. Още в онези дни си представях, че някога ще стане такъв — силен, сигурен в себе си, контролиращ се мъж. И бях много доволен, че е точно такъв сега!

— А в неделите не те ли вземах аз от къщи? — продължих да настоявам. — Нали чичо Бюнямин не ти разрешаваше да риташ топка, та аз те отървавах, уж че ще си учим уроците.

Погледът му се отнесе нанякъде, лицето му омекна.

— Вярно е, така правеше. Ама веднъж ни хванаха. Помниш ли? В понеделник щяхме да имаме контролно по математика, ти кандърдиса баща ми да ме пусне, че уж ще си учим уроците, и като си плюхме на петите — та чак в попската градина си поехме дъх. Щяхме да ритаме с децата от квартала, от „Фенер“. Ама тоя път баща ми нещо се усъмнил и ни проследил. Тъкмо бяхме започнали мача, и двамата ни извлече за ушите от игрището.

Помнех, има си хас — два дни ухото ми пламтеше от болката. Не стига, че ни беше издърпал ушите, ами ме довлече до къщи и ме предаде на баща ми. А той, след като му благодари, така яко ме нахока, защото съм излъгал, че…

— Хубави дни бяха бе! — продумах аз. — Въпреки всичко бяха хубави дни!

Сянка на тъга пропълзя по лицето му.

— Да, въпреки всичко бяха хубави времена!

Но веднага смени темата, опасявайки се, че прекалено много се е разчувствал.

— Хайде, оправяй се и да вървим!

— Къде?

Посочи към издутия плик.

— Как къде? Да закусваме. Йекта като каза вчера сутринта, че закусваш при Ариф уста, не издържахме и си рекохме: „Я да не го оставяме сам този дърт полицай!“ — рече той и сърдечно се усмихна. — Шегата настрана, ама хайде да вървим да си похапнем като хората. Йекта отдавна е приготвил чая.

Поканата ми хареса, но не можех да отида.

— Благодаря, Демир. Щеше да е много хубаво, но трябва да се отбия до едно място сутринта. След малко и Али ще дойде да ме вземе.

— Кой пък е Али?

Точно в този миг резкият звук на клаксон ни накара да се обърнем — нашият хаймана се беше засилил яко и спря току до тротоара, натискайки рязко спирачките.

— Ето този — заместникът ми, който някой ден ще е причина за смъртта ми.

Демир не се засмя на шегата ми, само хладно огледа весело махащия ни от колата Али и отново се обърна към мен.

— Ами добре тогава, някой друг път… но и ти не чакай специална покана, не сме си чужди все пак, само звънни един телефон. И толкова!

— Добре, ще ти се обадя! Обещавам!

Тъкмо се обърна да тръгне и го спрях.

— Не ми каза нищо за Бахтияр, как е горкото животно?

— Добре е, добре, дори започна да души кучките, палавникът! Като дойдеш — ще го видиш!

Изведнъж се сетих за утрешната покана за вечерята в „Татавла“.

— Чакай, чакай малко, Демир! Нали ще се видим утре вечер? — Погледна ме с празен поглед. — Само не ми казвай, че си забравил! Нали щяхме да ходим в механата на Евгения!

Сякаш се паникьоса.

— Вярно, щяхме да ходим в „Татавла“, обещахме на жената…

— Ами да, обещахте! Сакън, Демир, да не вземете да се откажете! Аз ще съм виновен и аз ще го отнеса…

— Не бъди чак толкова под чехъл — усмихна ми се той леко насмешливо.

— Лесно ти е да го кажеш, като не ти е на главата. Никога не си имал някоя жена до себе си…

Още преди да го изрека — и осъзнах, че без да искам, го обидих, и се опитах да обърна всичко на шега:

— Сакън не го правете! Обещахте й — така че изпълнете си обещанието!

Не се получи обаче. Изражението на лицето му мигновено се промени. Но и той не искаше да му проличи.

— Дадено, Невзат! Не се безпокой — ще дойдем!

Бързо извърна глава, за да скрие тъгата, замрежила очите му. Стори ми се, че усетих как призракът на Хандан отново ни наблюдава отнякъде.