Адвокат за милиони

Осма глава

— Значи вие с него ходите заедно?

Сали беше подпряла лакти върху металната маса, държеше сандвич с бекон и яйце. Както и предполагаше Лиса, Фин не беше дал на момичето нищо за закуска. До кантората имаше закусвалня.

— С кого? — Тя се престори, че не е разбрала, и отпи от кафето си.

— Този, когото целуна. С прецаканата физиономия.

— Не бива да говориш така.

— Защо?

— Защото те черпя сандвич.

— Всички ругаят.

— Не и докато закусват.

Сали отхапа голяма хапка от сандвича, по брадичката й покапа жълтък и падна на масата. Тя като че не го забеляза.

— Значи ходите заедно? — Устата й беше пълна и още жълтък покапа по масата.

Лиса взе салфетка и я постави пред Сали. Момичето взе салфетката и я отмести настрани.

— Това е личен въпрос — отговори жената.

— Не съвсем. Ако те бях попитала кога за последно сте правили секс или как е той в леглото, това щеше да е личен въпрос. Аз само те попитах дали ходите заедно.

Лиса взе друга салфетка и почисти изцапаното на масата пред момичето. Изкуши се да почисти и лицето й, но в последния момент се отказа.

— Сигурна ли си, че си само на четиринайсет години? — попита я тя.

— Половината от съученичките ми са бременни — отвърна Сали. — Сексът не е нещо, за което не знам.

— Искаш ли да ме попиташ нещо? — Тя предизвикателно погледна Лиса през неравно подстригания си бретон.

— Да, ходя с него — отвърна жената.

Момичето продължи да я гледа, сякаш се колебаеше дали да й повярва. Накрая наведе очи към сандвича и отново отхапа от него.

— Супер.

— Откога живееш при баща си? — реши да смени темата Лиса.

— От една година. Може би по-малко. С майка ми се разделиха. Тя не можа да издържи на напрежението.

— Сигурно ти е било тежко.

Сали сви рамене.

— Чудя й се защо чака толкова време. Искам да кажа, защо ще търпиш първите тринайсет години, ако знаеш, че няма да издържиш докрай. Сякаш е чакала толкова дълго, за да види какво ще излезе от мен и когато видяното не й е харесало, се е чупила. Доста прецакана ситуация, нали?

Лиса кимна.

— Не е толкова необичайно. В доста семейства се случва. А и ти си умна и трябва да разбереш, че изобщо не е заради теб.

— Твоите родители също ли са разделени? — Момичето я погледна с надежда.

— Неофициално. Не беше нужно да го правят. Вместо това ме пренебрегнаха напълно.

— Като при Девън, баща ми. Той се съгласи да живея при него, но само толкова. Изглежда, изобщо не е наясно какво е да си баща.

— Имаш ли лели или чичовци, баби или дядовци? — попита я Лиса.

— Не. Семейството ми е едноядрено. Като ядрена бомба.

Жената впери замислено поглед в нея.

— Ако баща ти остане в затвора, ти къде ще отидеш да живееш?

Момичето нападна сандвича.

— Не знам. Ще трябва да измисля нещо. Така или иначе отдавна се оправям сама в живота.

Лиса се помъчи да насочи мислите си в друга посока, но без успех. Пое си дъх и издиша, но от устата й не излезе никакъв звук. Опита отново и Сали вдигна поглед към нея. Настъпи тягостно очакване. Момичето взе салфетката и избърса брадичката си.

— Ще закъснея за училище — каза.

— Мърфи е мъртъв.

Фин съобщи на Девън новината веднага щом остана насаме с него в стаята за свиждания.

— Мъртъв? — Той остана шокиран, но адвокатът не можа да разчете напълно реакцията му. — Как? Кога?

— Бил е убит в Сервиза. Вероятно в събота вечерта. Грозна работа. Казват, че бил бит до неузнаваемост. После го застреляли в главата.

Девън дори не беше успял да седне. Сега бавно се свлече на малкия стол.

— Господи! — изрече. После прокара длан по лицето си. — Знаят ли кой го е направил?

Фин поклати глава.

— И да знаят нещо, ченгетата си траят.

— Сигурно е така.

— Девън, искам да ми кажеш дали убийството е свързано с твоя случай.

— Питаш ме дали аз съм го убил ли?

— Не точно. Просто не обичам изненади.

Фин очакваше мъжът да се обиди или веднага да започне да се защитава. Но той само продължи да седи спокойно, без да показва никакви емоции, вперил поглед в празното пространство.

— Как ще имам нещо общо с това? — попита накрая. — Та той тъкмо ми беше възложил работа. Защо ще го правя?

— Възложил ти е работа, от която се озова зад решетките.

Девън поклати глава.

— Вината не е негова.

— Така ми каза, но дали е истина. Прекалено много станаха съвпаденията — теб те хващат и ти ме пращаш да говоря с Мърфи и не щеш ли — Мърфи е убит.

Девън погледна Фин и заяви:

— Аз нямам нищо общо с убийството на Мърфи.

Адвокатът го изгледа няколко секунди.

— Добре. — Седна на другия стол в стаята.

— Сега какво следва — попита Девън.

— Ти кажи. Мърфи беше единствената ни следа. Има ли някой друг, който може да ни помогне?

— Възможно е. Но няма да ти хареса.

Фин се намръщи.

— Кой?

— Еди Балик.

— Рибаря? Майтапиш ли се?

— Балик беше шеф на Мърфи. Ако някой знае нещо, това ще е той.

— Сигурно, но какво от това? Какво толкова би могъл да ми каже Балик? Едва ли ще си заложи задника само за да те измъкне от затвора.

Девън поклати глава.

— Няма, но може би ще издаде някой друг. Опитвам се да измисля каква информация бих могъл да предложа на прокурора. Ако му дам нещо ценно, може и да успея да сключа добра сделка. Може би дори и да не лежа изобщо в затвора.

— Зависи от това кого ще им дадеш. Не съм сигурен, че на този етап ще се заинтересуват, ако Балик им издаде Мърфи. Вероятно си мислят, че така или иначе справедливостта е възтържествувала.

— Ами ако им дадем нещо по-интересно?

— Трябва да е доста интересно. Кого имаш предвид?

— Какво ще кажеш за Джони Гилберачи?

Фин се замисли.

— Дай по-конкретно.

— Казах ти. Всичко беше нагласено. Джони и преди изнасяше от магазина си стока с цели камиони. Крадеше от съдружниците си. Това продължи почти година. Правеше го заради дълговете си. Но дори и откраднатото едва стигаше, за да му покрива загубите на комар. Поръчката, която трябваше да изпълня аз, трябваше да изчисти напълно дълговете му. Мърфи и хората му щяха да продадат стоката на улицата, а парите от обезщетението от застраховката щяха да бъдат разделени поравно.

— И сега какво става? — попита Фин. — Акцията се проваля и…

— Кой го знае, след като Мърфи е мъртъв. Ще има война за разпределяне на бизнеса му, но някои ще се измъкнат. Джони може и да излезе чист. В известен смисъл това е доста основателен мотив за Джони да убие Мърфи, не мислиш ли?

Фин се изсмя.

— Мърфи не е бил убит с фризьорска ножица, Девън. Наистина ли мислиш, че Джони Гилберачи е способен да причини на Вини такова нещо?

Девън поклати глава.

— Не, вероятно не е. Но въпреки това можем да го издадем като съучастник в обир и застрахователна измама, нали? Що се отнася до версията, че той е убиецът, ще я дадем на ченгетата като бонус, а нека те си поиграят оттам нататък.

Адвокатът се замисли.

— Прокурорите обожават подобни дела — призна. — Става въпрос за известни в обществото лица, а и Джони едва ли има много приятели в медиите. Така че едва ли ще го обрисуват като несправедливо набеден гражданин. В крайна сметка с това дело с готовност ще се заеме някой амбициозен прокурор.

— И аз така си мисля. Може да ме отърве от затвора за доста дълго време.

Фин поклати глава.

— Не се заблуждавай. Прокуратурата във всички случаи ще настоява да излежиш определен срок, но ще е съкратен — ако, разбира се, наистина им дадеш ценна информация. Ти изобщо срещал ли си се някога с Гилберачи?

Девън поклати глава.

— Само с Мърфи съм говорил. Затова трябва да включим и Еди Балик в играта. Всичко сочи към него.

— Трябва да има и някой друг — възрази Фин.

— Не се сещам за друг.

— Помисли хубаво.

Клиентът въздъхна:

— Нали знаеш как стоят нещата, Фин. Еди държи всичко под свой контрол. Работи само с пряко подчинените си — като Мърфи — и обсъжда с тях само конкретни акции. Колкото по-малко знае всеки един, толкова по-малка е вероятността ченгетата да уличат някого в престъпление.

— Теб обаче те уличиха.

— Казвам ти, единственият, който може да знае за цялата схема и за участието на Гилберачи, е Балик. Няма кой друг да е.

Адвокатът разтри слепоочията си.

— Рибаря значи… Не горя от желание да разговарям с него.

— Ти виждал ли си го изобщо?

Фин кимна.

— В миналото, когато и аз бях разбойник, съм изпълнявал няколко негови поръчки. Дребна работа, едва ли ме помни. Не е от най-сърдечните и любезни типове.

— Не, не е. Но сигурно те помни. Той помни всичко.

— Още ли е в Куинси?

— Да, в една колиба на брега. Не можеш да го отместиш от там.

Фин погледна часовника си.

— Добре тогава, майната му, защо пък не? Утре ще се проведе първото съдебно заседание по делото ти и аз искам да знам с какви карти разполагаме.

— Направи ми една услуга — каза Девън.

— Ако караш така, лимитът ти от услуги скоро ще се изчерпи, Девън.

— Обади ми се по телефона, след като приключиш разговора с него. Искам да знам какво ти е казал.

Фин стана и отиде до стоманената врата, натисна бутона отстрани и изчака да се появи охраната. Електрическата ключалка на другата врата избръмча, което беше сигнал за Девън да се прибере в килията си.

— Почакай, Фин — каза той, преди да излезе.

— Какво?

— Как е Сали? Добре ли е?

— Да, добре е. Голям образ е, харесва ми.

Бащата се усмихна.

— Страшна е. По-умна е и от двамата си родители, взети заедно. Майка й е голям боклук. Така и не можахме да осигурим на Сали добро бъдеще. Мамка му, та аз дори не знаех допреди година за съществуването й.

— Изглежда, тя сама се оправя.

— Да, оправя се. Тя умее да оцелява. Трябваше да се погрижа за нея. След всичко, което е преживяла, заслужава нещо повече от оцеляване и мизерно съществуване.

— Всички ние заслужаваме по-добър живот — каза Фин. — Но понякога и това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Да. — Девън отново зарея поглед в празното пространство. — Понякога и на това се надяваме.