Адвокат за милиони

Деветнайсета глава

Фин се качи по стълбите към килиите. Девън още беше окован, докато чакаше да го върнат на Нашуа Стрийт. Адвокатът потърка брадичката си, поклащайки глава.

— Ще ми обясниш ли, по дяволите, за какво беше това?

— Извинявай — каза само Девън. Той, изглежда, наистина съжаляваше за нещо, но не и за инцидента в съдебната зала. Тъгата му беше много по-дълбока. Все още беше блед и седеше прегърбен.

— Извиненията не ми помагат, Девън. Искам да знам какво става.

Клиентът поклати глава.

— Не ти трябва да знаеш какво става, Фин.

— Напротив. Отдавна никой не ме е удрял така. Искам да знам защо го направи. Аз се мъча да те измъкна на свобода и да помогна на дъщеря ти. Ако не ми кажеш веднага какво става, ще си тръгна.

Девън го погледна в очите.

— Не мога да изляза от затвора точно сега.

— Защо? Какви ги говориш?

— Ти щеше да ми издействаш освобождаване и съдията щеше да се съгласи. Не можех да го позволя. Не мога да изляза на улицата. Не сега.

— Господи, Девън! Не беше необходимо да ме удряш. Съдията нямаше да те пусна под подписка. Аз направих това искане, за да мога да се спазаря за ниска парична гаранция. Ако не искаше да излизаш, можеше да откажеш да платиш гаранцията.

— Не можех да оставя нещата на случайността. Доста добър беше в пазарлъка и аз не можех да поема риска съдията да ме пусне.

— Защо? Какъвто и да е проблемът ти, не е ли по-лесно да се справиш с него, ако си навън?

Девън поклати глава.

— Навън не бих издържал и една нощ. Ще съм мъртъв, преди да е изгряло слънцето.

Фин се облегна назад.

— Мърфи и Балик. Всичко е свързано с тях. Имаш ли нещо общо с убийствата им?

Девън го изгледа възмутено.

— Не, разбира се, че не.

Фин заразсъждава на глас:

— Ако ги беше убил ти, тогава от какво щеше да те е страх? — Той потърка отново брадичката си. — Страх те е от хората, които са ги убили. Мислиш, че този, който ги е убил, ще убие и теб при първа възможност.

— Не, не го мисля, убеден съм.

— Кой е? Някой от организацията ли? Някой, който иска да се издигне в йерархията?

— Не. В организацията си има правила и никой не ги нарушава, ако няма одобрение от висшестоящите.

— Значи е някой извън организацията. Друга банда ли?

Девън отново поклати глава.

— Тогава кой? И защо ще искат да те убиват?

— Защото мислят, че знам къде са.

— Къде е кой?

— Не кой, а какво. Мислят, че знам къде са картините.

— Картините?! — Адвокатът съвсем се обърка и се разтревожи. Предчувстваше, че и той, и клиентът му са изправени пред много големи неприятности.

Девън кимна и закри с длани лицето си, при което оковите изтракаха.

— Картините — повтори той.

Девън никога преди не беше влизал в музея „Гарднър“. Беше израснал в Саути и дори не беше завършил гимназия. Занимаваше се с кражби още от дете, но беше от онези крадци, които не се свеняха да си изцапат ръцете, и никога досега не беше участвал в кражби на безценни произведения на изкуството. Докато вървеше из подобното на пещера пространство, той имаше чувството, че от картините го гледат призраци, безсилни да се намесят и да предотвратят престъплението. Стъпките на двамата крадци отекваха по пода. Сградата беше огромна. Беше чувал, че в миналото е била частно имение, но му беше трудно да го повярва. Подовете бяха с паркет и мозайка и на всяка стена имаше произведение на изкуството, във всеки ъгъл и във всяко кътче.

Главното стълбище, преградено с въже, беше изработено от мрамор. В подножието на страничното стълбище Ирландеца извади схема на етажа и списък. Девън нямаше представа откъде ги е взел. Вероятно от същото място, откъдето се беше сдобил и с информацията за охранителната система на музея. За Девън това нямаше никакво значение. Неговата задача беше да ги заведе на мястото. Какво щяха да откраднат оттук не беше негова работа. Ирландеца се навъси замислено, докато се ориентираше по схемата.

— Нагоре — каза.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита го Девън.

Ирландеца го изгледа недоволно и отвърна:

— Аз работя сам.

Девън примирено вдигна ръце.

— Добре, нямам нищо против.

Поведението на Ирландеца го дразнеше. Кой, по дяволите, беше той, та да се държи толкова високомерно с него? Та нали Девън ги беше вкарал вътре. Въпреки това чувството му на облекчение беше по-силно от раздразнението. Не беше никак малко да си свърши работата така, че Джими Бългър да остане доволен. Сега щяха да му дават по-хубави поръчки, по-печеливши. Поръчки, благодарение на които щяха да го търсят повече и да му дадат достатъчно кеш, за да стане важен играч — нещо, към което той винаги се беше стремял. Нека Ирландеца да се държи като задник, бъдещето на Девън вече е предначертано.

Той се поразходи из фоайето минута-две, но бързо се отегчи и реши да разгледа втория етаж. Изкачи стълбите бавно, нямаше за къде да бърза. Когато стигна втория етаж, се огледа. Ирландеца пъхтеше в една зала вдясно, сякаш се бореше с нещо тежко. Девън си помисли отново да му предложи помощта си, но се отказа. Майната му. Щом копелето е толкова добро и не се нуждае от помощ, тогава и сам може да се оправи. Вместо това тръгна наляво, по коридора, който водеше към редица от други галерии. Вървеше тихо, макар да знаеше, че няма за какво да се притеснява. Пазачите бяха вързани здраво и нямаше начин да ги чуят извън стените на музея.

Първата галерия, в която влезе, бързо го отегчи.

Беше зала със средни размери. Стените бяха боядисани в блед цвят, който той не можа да различи на слабата светлина. Творбите бяха религиозни по своето естество. Три картини на Дева Мария с младенеца Исус. Линиите бяха ясни и добре очертани, което му наподобяваше на анимационни рисунки. Напомняха му на витражите в църквата, в която родителите му ходеха, докато той беше малък. Тази мисъл го депресира и той бързо напусна залата.

Следващата галерия малко се различаваше от първата. Обект на изкуството отново бяха религиозни сцени, но героите изглеждаха по-реалистично и някак триизмерно. Все едно че човешката материя беше еволюирала от едната в другата зала. Стените бяха тапицирани с червен плат, а покрай тях имаше ужасно грозни розови фотьойли. Една картина — монах в червена роба — привлече вниманието му. Имаше нещо в лицето му, някаква загадъчна усмивка, която го привлече. Сякаш мъжът се присмиваше над собствената си вяра.

Третата зала, много по-малка от първите две, изглеждаше реална и солидна, сякаш наистина някога тук беше живял човек — богат човек със сигурност, но от плът и кръв. В залата доминираше едно светло платно. На него беше нарисувана жена, облечена в бяло, която стоеше на тъмен фон и надничаше през портал. В картината имаше нещо магическо. Очертанията не бяха ясни. Жената беше разперила ръце в жест на топло приветствие и очертанията на робата и на плътта й се сливаха с обкръжаващата среда. Въпреки липсата на яснота този вид изкуство се стори по-честно и правдиво на Девън. Сякаш искреността в нейната красота не можеше да бъде скрита. Тя се рееше на стената като волен дух и го гледаше с проницателните си очи. Той се почувства едновременно развълнуван и засрамен. Остана така загледан в образа й още няколко минути, след което успя да отмести поглед. Улови се, че започна да разглежда с повишен интерес другите картини по стените. Имаше портрет на старец в профил. Сякаш седеше на пейка в парка и се забавляваше, като гледаше как си играят любимите му внуци. Изглеждаше по-резервиран и хладен от жената, но не по-малко реалистичен.

На стената в другия край на залата бяха окачени в дървени рамки няколко графики, повечето от които изглеждаха незавършени и Девън се зачуди защо изобщо са ги изложили на показ в музея. И въпреки това графиките като че се вписваха с останалите творби в залата. Всяка от тях внушаваше за някакъв непълен и незавършен аспект от човечеството. Девън беше привлечен по-специално към две графики. Те бяха сложени в една рамка и на двете бяха нарисувани коне. Девън обожаваше конните надбягвания. Винаги когато приключеше с дадена задача, той прекарваше дни след това в конни залагания на хиподрума. В този спорт имаше някакво величие с великолепните жребци и жокеите в техните ярки екипи. При целия този блясък обаче състезанията бяха брутални, когато тежащите стотици килограми животни се впускаха с всичка сила напред. Двете графики олицетворяваха двуличието на живота. На едната се виждаше кон с ездач на път към хиподрума. Беше изпъстрена с цветове, с изобилие от розово и синьо по ездача и в публиката. Зрителите се тълпяха наблизо, също тръгнали към хиподрума. Облечени бяха в официални дрехи и с възхищение гледаха коня и жокея. Картината беше уловила великолепието на конните състезания — занимание, присъщо най-вече на висшата класа.

Втората беше по-различна. Тя беше черно-бяла и изобразяваше трима жокеи. Фигурата в средата седеше недовършена, обяздила гърба на коня, облегнала се в седлото. Лицето на ездача беше като смъртна маска, с уголемени уши и хлътнали очи, които навяваха асоциация, че жокеят се е запътил към подземното царство на Хадес. Под него с главите надолу бяха завързани за корема на същия кон двама по-малки жокея. Те бяха недовършени и безлични и висяха така, сякаш очакваха всеки момент върху тях да се стоварят с цялата си тежест конят заедно с ездача. Девън остана запленен и протегна ръка да докосне творбата. Графиката беше направена върху хартия, поставена в рамка от дърво и стъкло. Той ги свали от стената и ги подържа. За негова изненада бяха съвсем леки. В този миг в него надделя крадецът. Той удари с облечената в ръкавица ръка по гърба на картината. Дървото се оказа доста тънко. Стъклото изскочи цяло и невредимо. Той захвърли на пода счупеното дърво и измъкна двете графики от рамките. Погледна ги и не повярва на очите си. Толкова ли лесно беше наистина? Взе друга рамка от стената, в която имаше три други графики, всяка от които също беше недовършена. Никоя от тях обаче не оказа такова въздействие върху него като първите две, но за него нямаше значение. Отне му няколко секунди да извади и тях от рамките. Тогава го осени една мисъл. Той се огледа и се изсмя. Толкова беше погълнат да изпълни безпогрешно задачата си за вечерта, че не си беше дал сметка какви възможности са се открили пред него. Трябваше само да избере какво да вземе. И веднага го видя.

Знамето беше окачено на стената. Върху него беше извезан надпис „Гвардия на император Наполеон, Първи пехотен гренадирски полк“. Той не знаеше френски, но не беше и толкова глупав, че да не разбере, че знамето е принадлежало на Наполеоновата армия. Стори му се много подходящо за целта. Джими Бългър беше маниак на тема история и често говореше за грешките, които великите водачи са допускали в различни времена. Грешки, породени от надменност и самоувереност. Наполеон е бил изключително самовлюбен. Малко бяха нещата като това знаме, с помощта на които Девън щеше да се издигне бързо в очите на Бългър. Той придърпа един стол под знамето и се качи на него. Флагът беше поставен в стъклена витрина и той се надяваше да го извади лесно, но не би. Стъклото беше закрепено с винтове към медни подпори на всеки няколко сантиметра. Винтовете бяха десетки. Девън обаче си каза, че има достатъчно време, и се захвана за работа. Под якето си криеше цял колан с инструменти, в който имаше няколко отвертки. Той извади една от тях, провери на око размера и се зае с първите винтове. Те бяха стари и не влизаха плътно в подпорите, но въпреки това отвинтването им беше трудно. Той се запъхтя, съсредоточен изцяло в работата. Успя с големи усилия да измъкне три винта, когато реши, че е безсмислено. Леко удари стъклото с дръжката на отвертката, за да провери здравината му. Стъклото се напука със силен трясък, който отекна из цялата сграда. Той избърса потта от челото си. Миг по-късно в залата надникна Ирландеца. Той огледа помещението и видя счупените рамки на пода. После погледът му се премести върху качилия се на стола Девън с отвертка в ръката.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита го той.

— На какво ти прилича? Помагам си.

— И още как.

— Какъв ти е проблемът? Нали не ти се пречкам? Щом не искаш помощта ми, добре. Но няма да седя само, да гледам и да чакам. — Девън отново се обърна към знамето. Нямаше да е лесен трофей. Въпреки това може би щеше да намери друго за утеха. В горния ляв ъгъл стърчеше бронзов орел — наконечникът на знамето. Това поне трябваше да е по-лесно. Той се протегна и го завъртя. За негово утешение наконечникът веднага поддаде и Девън започна да го отвинтва.

— Слез оттам! — извика му Ирландеца.

— Майната ти. — Девън продължи да работи.

— Казах ти да слезеш. — Заповедта беше подсилена от изщракването на револвер.

Девън не се обърна.

— Какво ще направиш? Ще ме застреляш ли? Тогава ще настане ужасна бъркотия. Дори и ченгетата да не те открият, какво ще обясниш на моите хора? Освен това ключовете от колата са в мен, а и ти не знаеш как да се върнеш в Саути. — Девън рискуваше, но все пак рискът беше премерен. Този човек беше пълен задник, но беше и професионалист. Не си заслужаваше обирът да прерасне в убийство. Девън продължи да отвинтва орела, този път по-бързо. По челото му изби пот.

— Предупреждавам те — отвърна Ирландеца.

— Майната ти. — Щом произнесе думите, страх проряза като нож сърцето му. Дали не ставаше прекалено смел?

Тогава в галерията отекна силен гръм и той леко се олюля на стола, като едва не падна от него. Веднага опипа гърдите си, за да провери за изходна рана. Трябваше му секунда да осъзнае, че не е прострелян.

В този сублимен момент орелът се беше отделил от дръжката на знамето и беше паднал на пода. Всъщност трясъкът, който беше чул, беше именно от падналия наконечник. Девън слезе от стола. Взе орела и го вдигна високо, сякаш за да се похвали с трофея си. Усмихна се.

Ирландеца продължаваше да държи револвера насочен към него. Той направи две крачки напред и замахна с ръкохватката. Удари го между рамото и врата. Беше добре премерен удар. Девън едва не изгуби съзнание. Строполи се на пода и ръката му изтръпна. Другият беше предпочел да нанесе болка, без да пролее кръв, за да не улесни полицията в откриването им. Когато Девън отвори очи, в лицето му беше насочено дулото на оръжието.

— Разбери ме много добре, момче — каза Ирландеца. — Тази акция е моя, ти си тук само да помагаш. Прави каквото ти казвам, иначе ще те убия. — Той допря дулото в окото на Девън.

— Твоя акция? — повтори Девън. — Ти си в Бостън, задник. Тази акция е на Джими Бългър, а аз работя при него.

— В случая той работи за мен — отвърна мъжът. — Не го забравяй. — Прибра оръжието в кобура и излезе от галерията.

Девън не взе нищо друго от галерията. Трябваше му малко време, докато се съвземе и успее да се изправи на крака. Той прибра графиките, които вече беше свалил от стената, и ги нави на руло. После взе орела, прибра го в джоба на якето и се затътри през галериите обратно към стълбището. Чу как Ирландеца продължава упорито да работи в залата вдясно от стълбите и се насочи натам. Залата беше огромна, много по-голяма от другите галерии. Таванът беше украсен с дърворезба, а стените бяха покрити с големи маслени платна, които изглеждаха много по-стойностни от религиозните сцени, които Девън беше разгледал, а дори и от портретите. Ирландеца работеше методично: подът беше осеян с останките от няколко тежки позлатени рамки. Платната бяха навити и струпани на купчина до вратата.

— Колко ти остават? — попита Девън. Ирландеца не отговори. — Колко още? — повтори.

— Само още една тук. В списъка има още една, но тя е на долния етаж.

Ирландеца се премести към едно тежко драматично маслено платно на морски пейзаж. Изобразени бяха бурни вълни, сред които се мяташе голям кораб, останал напълно на милостта на съдбата. Ирландеца грабна тежката картина от двете й страни и се помъчи да я повдигне. В този миг се включи алармата. Беше толкова неочаквано, че двамата подскочиха. Ирландеца за малко не изпусна картината. Девън изтича към стълбите. Според информацията, която им бяха дали предварително, не трябваше да има никакви допълнителни аларми. И през цялото време досега не бяха задействали подобни аларми. Независимо от това имаше голяма вероятност полицията вече да е тръгнала насам. Трябваше да бягат.

— Хайде! — извика Девън. — Побързай! — Той беше стигнал до стълбите, когато разбра, че другият не тича след него. Изкуши се да си тръгне, но си даде сметка, че не може да го направи. Ако хванеха Ирландеца, с него беше свършено. Ако не от ченгетата, от Бългър. Той се обърна и се ослуша. Направи му впечатление, че звукът на алармата беше отслабнал. Върна се в галерията.

— Какво правиш? — попита той.

Ирландеца се беше надвесил над малко електронно устройство на пода. Той го ритна силно и алармата изпиука. Изрита го втори път, още по-силно, и пластмасовата кутия стана на парчета, а алармата се изключи.

— Вътрешна е — обясни Ирландеца. — За да не отмъкнат посетителите някоя картина. Не е свързана със системата.

— Сигурен ли си?

— Ъхъм, сигурен съм.

— Напълно ли?

Погледите им се срещнаха и Девън забеляза съмнение в очите му.

— Сигурен съм — повтори той.

— Трябва да изчезваме — каза Девън.

— Първо трябва да си довърша работата.

— Добре, но действай бързо.

Ирландеца присви очи от гняв, но емоцията не беше адресирана към Девън. Кимна.

— Добре, ще побързам. Ела да ми помогнеш.

Двамата свалиха морския пейзаж от стената и го поставиха на пода. Ирландеца извади нож. Определено не възнамеряваше да си губи време с разглобяване на рамката. Заби острието до ръба на рамката и с четири бързи разреза освободи платното. Нави го и го остави в купа с останалите рула. После извади два чувала от якето си. Отвори единия и напъха картините в него. Втория метна на Девън.

— Сложи ги в чувала — каза и кимна към графиките, които Девън беше свалил от стените на галерията в другия край на музея.

— Тези са мои — отвърна той.

— Ще уредя въпроса, като си поговоря с шефа ти — каза Ирландеца. — Сега ги сложи вътре.

Девън взе чувала и се подчини. Нямаше смисъл да спори. Окончателното решение щеше да е на Бългър. Той извади орела от джоба и прибра и него в чувала.

— Остава още една, на долния етаж — каза Ирландеца. — Да вървим.

Девън го последва. Докато излизаха, грабна една ориенталска ваза и я напъха в чувала. Другият го изгледа заплашително, но не каза нищо. На Девън не му пукаше. Слязоха на долния етаж.

— Аз ще отида за последната — каза Ирландеца, докато преглеждаше списъка и начертаната на ръка схема на музея. — Ти иди до бюрото на охраната и провери дали алармата не е задействана.

— Нали каза, че си сигурен, че не е.

— Сигурен съм, но върви да провериш за всеки случай.

Девън се намръщи, но тръгна към поста на охраната. Нямаше никакъв смисъл. Ако външната аларма беше задействана, тогава те така или иначе бяха обречени. Проверката нямаше да ги спаси. Когато стигна до поста на охраната, му хрумна, че Ирландеца може нарочно да го е отпратил, за да не види какво ще вземе.

Ирландеца се появи само след няколко минути. Девън тъкмо беше свършил с прегледа на електронното табло, когато той влезе с картина на изтощен мъж с шапка на главата. Картината беше още в рамка.

— Има ли проблеми? — попита Ирландеца.

— Не виждам да има. Откъде мога да знам?

Ирландеца кимна и отида да свали рамката. Отне му само няколко секунди да отдели платното и да го прибере в чантата.

— Готово ли е? — попита Девън.

— Готово.

— Добре, да се махаме оттук тогава.

Насочиха се към външната врата.

— Готов ли си? — попита Девън.

Той се намръщи.

— Мамка му, забравих нещо.

— Какво?

— Записите от охранителната камера.

— Майтапиш ли се?

Ирландеца му подаде чувала.

— Ти върви, аз ще дойда след малко. Когато изляза, ако не си в колата, ще те намеря и ще те убия. Бавно.

Той изчезна, преди Девън да успее да отговори. Девън поклати глава. Следващите две минути щяха да са опасни. Който и да излезеше от музея в два и половина през нощта, нарамил два чувала, щеше да предизвика съмнение, било то с полицейска фуражка или без нея. Отвори вратата и излезе навън. На улицата нямаше никого. Не че беше нащрек. Номерът беше да се държиш спокойно, да няма нищо необичайно в поведението ти. Стигна до малката и овехтяла кола, паркирана на улицата, отвори багажника и прибра двата чувала вътре. Седна зад волана, пъхна ключа в таблото и зачака. Стори му се, че сякаш лежеше гол на стадиона на Фенуей Парк. Само след броени минути се показа и Ирландеца. Качи се в колата и каза:

— Карай.

Девън нямаше нужда да му се повтаря.

— Взе ли записите?

Другият кимна.

— Погрижих се. — Показа три видеокасети.

Нещо в начина, по който го каза, обезпокои Девън.

— Не си се връщал заради пазачите, нали?

— Върнах се за касетите — отвърна той.

— Мили Боже! Ако си ги убил, с нас е свършено.

— Върнах се за записите — повтори Ирландеца.

Погледна към Девън и той за секунда отмести очи от пътя, за да го погледне.

Беше трудно да се разгадае дали казва истината. Очите му не издаваха нищо. Девън отново насочи вниманието си към пътя, карайки към Саути. Ужасно много искаше да приключи с Ирландеца и да си няма повече вземане-даване с него.

На следващия ден вестниците писаха, че пазачите са били открити живи. Бяха късметлии. Девън добре го разбираше. За Ирландеца нямаше много голяма разлика дали ще вземе видеокасета, или ще застреля в главата човек. И двете бяха оперативни въпроси и нищо повече. Девън се молеше никога повече да не се среща с този човек.