Адвокат за милиони

Двайсет и седма глава

Фин се обади от колата. Понякога животът му на адвокат се отъждествяваше само от поредица неприятни телефонни разговори. „Молбата ви за пробация е отхвърлена. Съдията я намира за неоснователна.“ Или „Има проблем с този договор“. Целият му досегашен опит обаче не беше достатъчен да го подготви за сегашния му разговор.

— Девън — каза Фин и замълча. Не знаеше какво да каже.

— Какво има? — попита клиентът му.

Фин си пое дъх.

— Отвлякоха Сали. — Две думи. Той изрече само тези две думи.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Девън след около минута. — Как? Кога?

— Преди около два часа. Похитиха я след училище. — Чуваше как Девън с усилие си поема въздух, подобно на удавник, изваден от морето.

— Той ли беше?

— Да. Той ни се обади. Каза, че тя е добре, но ще я пусне само ако му дадем или картините, или теб.

— Казахте ли на ченгетата?

— Не. Той ни предупреди, че ако го направим, ще я убие. Тя ти е дъщеря. Ако кажеш да включим и полицията, ще го направим. Ти решаваш.

— Без ченгета — отговори Девън. — Той не блъфира. Ще я убие. Ще трябва сам да се оправям. Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Вероятно. Приготвил съм молба за насрочване на ново съдебно заседание и мога да я подам още днес. След последното ти изпълнение гаранцията няма да е малка, но ще се съгласят.

— Не ме е грижа колко ще струва. Само ме измъкни.

— Той иска мен. Това е единственият шанс да я спася. Кога според теб ще насрочат заседанието?

— Той ще гледа дела утре. Ще се опитам да го насрочим за тогава.

— Направи го. Трябва да изляза оттук — Девън беше отчаян.

— Ще направя каквото мога. Делото няма да е лесно.

— Добре, Фин, тревожа се.

— Знам — отвърна адвокатът. И него го обзе чувство за вина. — Съжалявам, Девън. Не го очаквах. Изобщо не предполагах, че може да се случи подобно нещо.

— Ти не си виновен. Вината е само моя.

— Ще си я върнем — каза Фин с фалшива увереност в гласа.

— Ще си я върнем. — Девън беше още по-малко убеден в думите си и от него. — Ще се постарая да си я върнем.

Музеят „Исабела Стюарт Гарднър“ се намираше недалеч от болницата. Той заемаше половин пресечка по Фенуей Драйв, точно до колежа „Симънс“, близо до Музея на изящните изкуства и Североизточния университет. От другата страна на улицата, на изток, имаше малка градина, която беше последното природно свидетелство за блатата, покривали в миналото преобладаваща част от територията на запад от центъра на Бостън.

Фин никога преди не беше ходил в музея „Гарднър“ и беше изненадан от вида на сградата. Той познаваше по-големия Музей на изящните изкуства, с неговите извисяващи се йонийски колони и широко мраморно стълбище пред главния вход. Беше ходил и в градската библиотека с нейната внушителна неокласическа фасада, която се извисяваше от центъра на Копли подобно на гигантски мавзолей, Фин си мислеше, че подобна помпозност е задължителна за културните забележителности на един град. В „Гарднър“ нямаше нищо подобно. Отвън музеят не правеше никакво впечатление. Имаше сиво-кафяви стени и дебела метална врата, заради която поради липсата на представителност човек би си помислил, че сградата е някакво студентско общежитие.

Фин и Козловски влязоха в тъмното фоайе, купиха си билети за вход и отидоха право в основната част на музея. На влизане адвокатът се захласна пред огромната, висока три етажа, закрита градина със стъклен покрив, който позволяваше вътре да влиза цялата слънчева светлина през деня. По краищата на пода имаше засадена детелина и бръшлян, а в центъра, точно под стъкления покрив, имаше фина мозайка. От другата страна на остъклената градина беше изграден голям фонтан с фигури на змиорки. От двете страни на фонтана имаше по едно красиво изработено стълбище.

Из градината бяха разпръснати различни творби на изкуството — статуи без глави, урни, обелиски — които сякаш бяха нахвърлени в пространството хаотично. И въпреки това в разположението им имаше някакъв особен начин на подреждане, сякаш различността и хаотичността бяха от ключово значение. На втория етаж интериорът се допълваше от балкони и огромни мраморни прозорци.

— Чудно — отбеляза Козловски.

— Да — съгласи се Фин.

Цялото пространство в сградата беше планирано около градината, в това число галериите и коридорите.

— Предлагам да намерим началника — каза адвокатът.

Той отиде до гишето за информация, което се намираше в ъгъла на първия етаж. Жената зад гишето се вписваше добре в интериора. Видимо беше на петдесет и няколко години, черната й коса беше прошарена. Беше облечена консервативно и официално. Дрехите не бяха много скъпи. Седеше зад гишето. Фин се запита дали и тя не е изложбен експонат. Козловски се приближи и застана пред гишето. Нямаше начин да не го види — беше прекалено внушителен, за да остане незабелязан. Но тя не вдигна очи.

— Извинете — каза той вежливо.

— Да? — Тя така и не вдигна поглед към него, оставяйки у Фин впечатлението, че заниманието й е много по-важно, за да я откъсват от него.

— Може ли да говорим с мениджъра?

След този въпрос вниманието й се насочи директно към Козловски. Тя повдигна очи към него.

— Мениджъра ли? Не. Ние нямаме мениджър. Имаме директор.

— Той ли ръководи музея?

— Да.

— Може ли да ни заведете при него?

Този път ефект предизвика думата „ни“. Тя проточи врат, за да огледа пространството около Козловски. Погледна набързо Фин и като че не беше много впечатлена.

— Мога ли да попитам за какво ви е?

— Имаме няколко въпроса за кражбата на картини.

Щом спомена обира, тя тутакси застана нащрек. Навъси се и присви гневно очи.

— Ние не даваме отговори на въпроси за кражбата — отвърна тя. — Никога не сме давали.

— Никога ли?

— Абсолютно никога.

— Казвам се Козловски — с вече по-сериозен тон продължи бившият полицай. Извади кожения калъф, в който държеше картата си на частен детектив, и го показа. Картата имаше снимка и изглеждаше като полицейска. Той не свали очи от жената, а тя само крадешком погледна към удостоверението. — Извършваме разследване на престъпление, което може да е свързано с кражбата. Бихме искали да проведем кратък разговор с директора.

Жената се намръщи още повече.

— Каква друга информация ви трябва, освен тази, която вече дадохме? Минаха двайсет години, мислите ли, че някой тук ще каже на полицията нещо ново?

— Моля ви, госпожо. Няма да му отнемем много време.

Тя примирено поклати глава, взе телефона и набра вътрешния номер. Обърна се с гръб към двамата, докато говореше. Гласът й потъна в огромното пространство на мраморното фоайе.

— Само няколко минути — каза накрая тя. — Той е много зает.

— Сигурен съм, госпожо.

— Каза да го почакате в Холандската зала, ако искате.

— Холандската зала — повтори Козловски и погледна към Фин. — В Холандската зала.

Фин също не знаеше.

Жената въздъхна.

— Нагоре по стълбите, вдясно. Там бяха окачени картините на Рембранд и Флинк, преди да ги откраднат.

— Ах, Холандската стая — каза Козловски.

Фин кимна.

— Ама, разбира се, Холандската стая.

— Много ви благодаря.

Тя продължаваше да клати възмутено глава, докато двамата се качваха по стълбите. Вероятно щеше да си мърмори, ако това за нея не беше недопустимо нарушение на етикета.

Вторият етаж беше също толкова зашеметяващ, колкото и първия. Той също беше планиран около просторната градина и се състоеше от множество зали-галерии, подредени една след друга, всяка от които имаше балкон, който гледаше към градината.

Завиха надясно и тръгнаха по коридора към подобна на арка врата, която водеше към просторна зала с тъмен паркет. Залата имаше висок таван и старинни столове, тапицирани с дебел плат. Стените бяха облицовани със зелена коприна и покрити с големи маслени картини, повечето от които портрети. Лицата на отдавна починалите хора гледаха от стените. Поради някаква необяснима причина на Фин му се стори, че го гледат укорително и това го депресира още повече.

На няколко места по стените висяха празни рамки. Несъмнено самите рамки също бяха произведения на изкуството. Бяха тежки, с дърворезба, боядисани в златисто. Въпреки това без платна на тях те изглеждаха тъжни и неуместни.

Фин тъкмо искаше да попита Козловски за празните рамки, когато забеляза мъж, седнал в ъгъла на залата. Беше седнал на дървен стол, затворил очи и подпрял глава на стената, Фин погледна Козловски и кимна към мъжа. Усъмни се да не би да е умрял и безшумно приближи до него.

Беше стар — според него поне на седемдесет години — и дрехите му бяха износени. Сакото беше от дебела вълна, с оръфани ревери, с дупки по лактите. Лицето му беше сиво, а очите му бяха хлътнали в орбитите, със сенки. На Фин му трябваше известно време, преди да забележи, че гръдният кош на стареца се повдига, за да заключи, че е жив. Помаха с ръка пред лицето му.

— Нищо му няма — обади се някой зад Фин. Той се обърна и видя висок и спретнат, около шейсетгодишен мъж, с добре скроен тъмносив костюм, бяла риза и синя вратовръзка с кърпичка в същия цвят в предния джоб. — Детектив Козловски? — попита той, гледайки ту към единия, ту към другия посетител.

— Аз съм. — Козловски протегна ръка.

Мъжът се здрависа, макар че по лицето му се четеше известно колебание.

— Аз съм Пол Бакстър — директор и главен уредник на музея.

На Фин му се стори, че долови европейски акцент. Може и да беше само част от наследството на жител-кореняк — често срещано сред заможните фамилии в Ню Инглънд. На адвоката обаче му се стори, че в акцента имаше и нещо ирландско.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с нас — каза Козловски и посочи към приятеля си. — Това е Скот Фин, мой колега.

Бакстър кимна на Фин, но не си направи труда да се приближи и да се здрависа с него.

— Някаква новина ли има? Отдавна не сме чували нищо ново.

Фин и Козловски се спогледаха.

— Каква най-нова информация получихте последно?

— Никаква. Единствената информация, която имам, е от обаждането от ФБР от миналата седмица.

Козловски се намръщи.

— И оттогава не сте чували нищо?

Бакстър поклати глава.

— Нищо.

— С кого разговаряхте тогава?

— Със специален агент Портър.

— Каква информация ви даде той?

Фин забеляза, че приятелят му много внимателно подбираше въпросите.

— Оскъдна — Бакстър изсумтя. — Само че Интерпол били предупредени, че някой ще се опита да продаде картините. Само това. Никаква друга информация, само молба да им дадем всякаква информация, която имаме, за това у кого сега са те. Честно казано, не знам как вие в полицията си вършите работата. Двайсет години минаха и от мен се очаква да ръководя музея, без да разполагам с основна информация? Дори не съм казал на борда за това, защото в миналото имаше толкова много разочарования. Ако разберат, че съм го скрил от тях, не мога да си представя какво ще ми се случи.

Фин погледна с възхищение Козловски. Той беше страхотен полицай, но с този талант щеше да жъне невероятни успехи и от другата страна на закона. Без да се налага да лъже, той съумя да измъкне огромно количество поверителна информация от Бакстър.

— Разбирам как се чувствате — каза Козловски и погледна към спящия в ъгъла старец. — Искате ли да продължим разговора някъде другаде?

Бакстър хвърли бърз поглед към зомбито и поклати глава:

— Не, тук е добре. Този там е Сам. Сам Бас. Той от памтивека работи като помощник тук. Музеят му даде пенсия преди две години, но той няма къде да ходи през деня. Затова го оставихме да се разпорежда. Той не би се разприказвал пред никого дори и да беше буден. Знае, че ако ми създаде неприятности, повече няма да го пусна да припари до музея. — Бакстър леко повиши тон: — Нали така, Сам?

Старецът изхърка и се намести на стола, след което отново се унесе в дрямка.

— Какво друго ще ми кажете? — попита директорът.

Козловски поклати глава.

— Не много. В края на краищата случаят е на ФБР. Те не споменаха ли нещо за възможна ирландска връзка?

Бакстър видимо се развълнува.

— Не, не са. Защо? Да не би да мислят, че има някаква връзка с Ирландия?

— Съжалявам, но щом те не са ви разкрили такава информация, аз още по-малко имам право да го сторя. Както вече казах на жената на гишето, ние фактически разследваме съвсем друго престъпление — нападение срещу една жена в Южен Бостън. Съществува подозрение, че нападателят може би е свързан по някакъв начин с извършителите на кражбата. Можете ли да ни кажете нещо, което да ни е от полза?

Бакстър се засегна:

— Не, разбира се, че не. Ако можех да помогна с нещо, мислите ли, че нямаше да го направя? Аз бях постъпил на работа в музея от няколко седмици, когато стана кражбата. Това е единственото петно върху репутацията ми.

Тонът му беше отбранителен и Козловски, усетил това, го погледна с присвити очи.

— Но ако разберете нещо повече, ще ни кажете. Нали, господин Бакстър?

Директорът сякаш щеше да си глътне езика. Лицето му стана моравочервено.

— Не си мислете, че не знам по какви версии работите, детектив Козловски. Колегите ви от полицията и ФБР неведнъж грубо са ми намеквали, че ме подозират в съучастие. Смятам тези спекулации за безпочвени. — Той си пое дълбоко дъх и се успокои. После погледна към Козловски и Фин и с възвърнато самообладание и достойнство добави: — А сега, детективи, ако нямате друга информация, която да споделите с мен, ще ви помоля да ме извините. Имам страшно много работа.

Козловски го изгледа продължително, накрая отговори:

— Разбира се. Ще ви се обадим, ако научим нещо ново.

— Ще чакам. — Бакстър се обърна и излезе от залата.