Адвокат за милиони

Трийсета глава

Фин нервно кръстоса крака. Двамата с Козловски седяха сами в конферентната зала в сърцето на бостънския офис на ФБР. Разговорът с Хюит го беше изнервил. Предстоящият разговор с агент от ФБР, когото никой от двамата не познаваше, предизвикваше у него чувство на гадене. Двамата знаеха за отвличането, но не бяха съобщили нито в полицията, нито в Бюрото. Вече можеха да ги обвинят за възпрепятстване на правосъдието. На всичкото отгоре клиентът му беше участвал в обира на музея — същото това престъпление, за което той и Козловски бяха дошли да разпитват и да задават въпроси. Само разговорът с агенти на ФБР ги излагаше на голям риск, което не му харесваше.

Той продължаваше да се тормози от тази мисъл, когато Хюит се върна с друг човек. Трудно беше да си представиш двама души с коренно различна физика. Хюит беше грамаден, с масивен торс и огромни ръце. Портър беше дребен, с тесни рамене и врат, който сякаш всеки момент щеше да се прекърши под тежестта на главата му. Китките му бяха като клечки, дланите му — малки, Фин предположи, че е на около петдесет и пет години. Погледът му беше изпълнен с презрение и надменност, което го оприличаваше на английски чиновник.

— Господа — представи се новодошлият, — аз съм специален агент Портър и завеждам Програмата на ФБР за борба с кражбите и трафика на произведения на изкуството. Специален агент Хюит ми каза, че ви е необходима информация за една кражба. По-конкретно за обира на музея „Гарднър“.

— Да — отвърна Козловски. — Аз съм Том Козловски. Това е Скот Фин, който е адвокат.

Портър остана на мястото си.

— Мога ли да попитам с какво е провокиран интересът ви за обира?

— Засега не можем да отговорим — каза Козловски.

Портър погледна към Хюит, който само вдигна рамене.

— Специален агент Хюит се изказа много добре за вас, детектив. Това определено има значение за мен. Може да поговорим малко, тогава сигурно ще спечеля доверието ви. — Портър говореше като университетски преподавател. Дикцията му беше перфектна, в акцента му се долавяше произходът на човек от висшата класа. Говореше бавно и внимателно подбираше думите си. — Добре, какво искате да знаете за обира?

— Вие сте работили в бостънския отдел на Бюрото, когато е бил извършен обирът — започна Козловски. — Били сте един от агентите, на които първоначално е било възложено разследването на случая, така ли?

— Да, участвах в разследването още от самото начало.

— По онова време работехте ли съвместно с Отдела за борба с организираната престъпност в Бостън?

— Да.

— Работехте ли с Джон Конъли? — Това беше важен въпрос и от отговора щеше да зависи много.

— Прекаляваш, Коз! — намеси се Хюит.

— Не, не, Робърт — отвърна Портър. — Въпросът е резонен. — Той се усмихна. — През осемдесетте и деветдесетте работих с него по няколко случая, засягащи организираната престъпност. Но нямах никакъв досег до компрометираната програма с тайните информатори. Участвах в делото срещу Анджело и подчинената му фамилия Патриарка. Събраните доказателства се базираха на информация, разкрита от господин Бългър и други от неговото обкръжение. Но аз никога не съм имал собствена мрежа от информатори. И дори не съм предполагал откъде и по какви канали набираме информацията си. Агент Конъли пазеше тази информация за себе си. Така за добро или лошо аз никога не съм се замесвал в незаконни действия. Повярвайте, ми, този въпрос беше разгледан подробно от бюрото, преди да одобрят финансирането на Програмата за борба с кражбите и трафика на произведения на изкуството.

— Сигурен съм, че е било така.

— И както виждате, те са преценили, че съм подходящ, за да ми възложат да оглавя новия отдел. Това би трябвало поне малко да ви успокои.

— Трябва ли?

Портър се усмихна.

— Вие не ми приличате на човек, който има навика да си губи времето. Затова вероятно имате доста основателна причина, за да дойдете чак тук и да задавате въпроси за обира в „Гарднър“. Прав ли съм?

Козловски се приведе напред.

— Разбрахме, че наскоро е била направена оферта за продажба на картините — каза и отново вдигна очи към Портър. — Вярно ли е?

Дребничкият агент неловко се намести в стола си.

— Много сте директен. Моите поздравления, детектив. И откъде го разбрахте?

— От директора на музея — Бакстър. Вярно ли е?

Портър направи кисела гримаса. „Или се ядоса, или има запек“ — каза си Фин.

— И при какви обстоятелства господин Бакстър ви го каза? — попита той.

— При никакви — отвърна Козловски. — Зададохме му няколко въпроса за обира.

Портър продължаваше да се мръщи. Скръсти ръце и наведе глава.

— Изрично предупредих господин Бакстър да не разкрива тази информация на никого — продължи. — Това е от изключително значение за разследването. Сега разбирате ли защо съм така изненадан, че се е разприказвал пред вас, господин Козловски?

— Сигурно не ви е разбрал добре — отговори той.

— Сигурно. А не е ли по-вероятно да сте се представили за служители на реда или да сте оставили у господин Бакстър впечатлението, че официално участвате в разследването, а?

— Никога не сме се представяли за такива, каквито не сме. Показах картата си на частен детектив на жената на информацията. Трябва да попитате самия Бакстър той с какво впечатление е останал. Все пак вярно ли е? — притисна го Козловски. — Имало ли е оферта за продажбата на картините?

Портър се покашля.

— Тези картини са в неизвестност от близо двайсет години. Те са най-ценните откраднати шедьоври в целия свят — стойността им се оценява на петстотин милиона долара. Ще трябва да ми кажете повече, ако искате да продължим разговора.

— Какво искате да ви кажем? — попита детективът.

— Най-напред трябва да ме убедите, че имате какво да ми предложите в замяна. Трябва да имам причина да вярвам, че не ме пързаляте.

Козловски се обърна към Фин:

— Твой ред е.

Адвокатът се замисли за секунда.

— Един мой клиент, който може би разполага с информация, която ще е от полза за разследването… — започна. — Той има проблем, който вие можете да помогнете да се разреши. Имате ли интерес да сключим сделка?

— Може и да имам — отвърна Портър. — Какво предлага той?

— При подходящите обстоятелства може да предложи много.

— Свързан ли е пряко с обира?

— Засега е рано да кажа. Не и без да имам думата ви, че сте готов да се договорим.

Портър затвори очи и се замисли.

— Нека да направим така: Аз ще ви кажа общоизвестните факти за обира и ще ви опиша в общ план ситуацията. Но няма да разкривам конкретни детайли от разследването. Не и преди да получа информация от вас.

— Така е честно — обади се Козловски.

Агентът отново се покашля.

— Предполагам, че сте запознати с основните факти как крадците са изиграли охраната, за да влязат вътре?

— Фин и Козловски кимнаха. — Щом са влезли вътре, по-нататък е било лесно. Музеят не е разполагал буквално с никаква вътрешна система за сигурност и крадците необезпокоявано са останали в музея близо час и половина. В много отношения обирът е бил изпипан перфектно. От друга страна, било е пълна бъркотия.

— В какъв смисъл е било бъркотия? — попита Козловски.

— Ами, на първо място, откраднатите творби са много странна смесица. Няколко от картините са изключително ценни. Например „Концертът“ на Вермеер е една от най-скъпите картини, които някога са били откраднати. Същото се отнася и за „Буря над Галилейско море“ на Рембранд, която струва не по-малко от тази на Вермеер. Това е единственият известен морски пейзаж от бележития холандски живописец. Другите картини от Дега и Флинк се оценяват на по-малко, но пак са си стрували усилията. Що се отнася до някои от останалите откраднати предмети, в сравнение с първите те не струват почти нищо. Не е логично. Сякаш крадците са имали едновременно вярна и невярна информация.

— Има ли някакви теории за вероятното местонахождение на картините в момента? — попита Фин.

Портър го погледна.

— Стотици. Работили сме по над десет хиляди версии и слухове, но без успех. Теориите за тази кражба са повече от броя на полицаите в Бостън. Досега никой не е попаднал на вярна следа и картините си остават в неизвестност.

— Вие коя теория предпочитате? — попита Козловски.

Дребничкият мъж се замисли.

— Имам такава теория и бих я споделил с вас, ако имах основания да вярвам, че можете да ми дадете в замяна полезна информация. — Никой не каза нищо.

— Трябва да ми покажете повече, господа. В противен случай не мога да продължа.

— Участвали са двама души — след кратко мълчание каза Фин. — Единият е имал списък с ценните картини. Другият не е имал никакви познания за изкуството. Той само е помагал при проникването. Този вторият се е възползвал от случая и е задигнал наслуки няколко неща. Затова и част от откраднатото ви се струва безсмислено.

— Вашият клиент ли? — Фин замълча и Портър се усмихна. — Ама, разбира се. Това обяснява много. И съвпада с нашата информация.

— Е? Според вас къде са картините сега? — попита адвокатът.

— Мисля, че картините още са тук някъде, в Бостън.

— Защо така мислите?

— Виждате ли, първото нещо, което се прави в такива случаи, е да се опитате да проникнете в мозъка на човека, който го е планирал. За целта трябва да разберете и естеството на бизнеса с крадено изкуство, и психологията на крадеца.

— Бизнеса? — попита Фин. — Може ли наистина да се нарече бизнес?

— Зависи от това за вас какво е бизнес, господин Фин. Според наши оценки годишно откраднатите предмети на изкуството възлизат на над шест милиарда долара. — Козловски подсвирна от изумление. — Това е според Организацията на обединените нации. В действителност сумата сигурно е по-голяма. По икономически показатели и обем незаконната търговия с произведения на изкуството и културата заема второ място след трафика на наркотици.

— И как изобщо ги трансферират?

— Това е основното. В последно време е много трудно да се изнесат произведения на изкуството от дадена страна. Изкуството не е като повечето други стоки. По своето естество то е силно индивидуализирано. Преди двайсет или дори преди десет години това не беше голям проблем. Една картина можеше да бъде открадната в една страна, крита няколко години и после продадена в друга страна. Често купувачът изобщо не предполагаше, че картината е крадена. Много от държавите имат закони, които позволяват на такъв „невинен“ купувач да запази собствеността върху картината дори и по-късно да се разбере, че тя е била открадната. Обаче с помощта на интернет службите на реда вече си сътрудничат с повечето световноизвестни галерии и аукционни къщи. Създадохме каталог на откраднато изкуство, който е толкова подробен и пълен, че вече е много трудно купувач да купи „случайно“ открадната творба. Освен това законите в повечето страни или вече са променени, или са в процес на промяна и сега се изисква придобилият картината да може да докаже легално начина на придобиване и произхода — за да може да запази собствеността върху творбата. Също така напоследък бяха заведени много дела за връщане на откраднати творби, като изчезването на тези творби датира още от Втората световна война и Холокоста. В резултат на това цената на краденото изкуство много често е неимоверно висока.

— Тогава защо някой ще краде изкуство? — попита Козловски. — Изглежда доста работа, а в замяна сравнително ниска печалба.

— Повечето хора са на същото мнение — отвърна Портър. — Но за крадците значителният риск все още се оправдава. Първо, всичките опасности, свързани с подобна кражба, са доста малки в сравнение с тези при другите нелегални дейности. Голяма част от произведенията на изкуството по света се съхраняват в частни колекции — вкъщи и имения — което предполага ниска степен или изобщо никаква охрана. Дори много от музеите имат минимална охрана. Наказанията, налагани за кражба на изкуство, също са леки в сравнение с наказанията за другите видове печеливши незаконни дейности — като търговията с наркотици и оръжие например. И накрая, дори и да е трудно да се пласират картините, съществуват и други начини да се получат пари за тях. Един от тези начини е да се иска откуп от музея. Дори и само да поискат малка част от истинската им стойност, крадците могат да приберат печалба от няколко милиона. Те удрят музея или частното имение и после предлагат да върнат картината, като в замяна получат парите от застраховката.

— Защо и в този случай не са постъпили така?

— Музеят не е бил застрахован. Нищо че е частната институция с една от най-големите колекции в Съединените щати. По онова време цената на застрахователната премия им се е струвала безбожно висока.

— Не са имали застраховка? — изненада се Фин.

— Никаква — отговори Портър. — Вероятно затова и крадците не са я поискали. Обикновено застраховката е необходимо условие, за да се плати откупът. На теория има и други начини крадците да излязат на печалба. Кражбата може да бъде поръчана от някой заможен клиент, обсебен от желанието да притежава конкретни картини или скулптури. Или пък творбите да послужат за залог за някаква друга престъпна дейност.

— Не разбирам — каза адвокатът.

— Краденото изкуство се е превърнало в отделен вид валута в престъпните кръгове. Използва се за залог или гаранция при сделките с оръжие и наркотици. Произведенията на изкуството често по-лесно се транспортират, отколкото големи суми пари в брой и трансферът е по-лесен. В допълнение търговците на наркотици и оръжия непрекъснато търсят начини за инвестиране и изпиране на техните огромни незаконни приходи. Краденото изкуство е едно от местата, в които могат да вложат големи суми пари.

— Но не мислите, че същото се е случило и с картините, откраднати от музея „Гарднър“?

Портър поклати глава.

— Не, не мисля. Разбира се, не е невъзможно. Може би дори в момента тези картини стоят окачени на стената на някое просторно имение на някой от световните престъпни босове — нещо като истинска версия на героя от филмите за Джеймс Бонд — доктор Но. Но подобна хипотеза е прекалено романтична.

— Какво ви навежда на мисълта, че картините са още в Бостън?

Портър се изсмя горчиво.

— Може би просто съм оптимист. Все още имам някаква надежда.

— Защо?

— Защото това е Бостън. През 1990 година преобладаващата част от престъпността се оглавяваше от Уайти Бългър. Той беше в разцвета на силата и властта си. Нищо толкова значимо не ставаше без неговото участие. Затова предполагам, че Бългър е бил замесен. Но ми е и пределно ясно, че той не е планирал сам този удар.

— Прекалено сложно е за него ли? — попита Козловски.

— Въпросът не е в сложността, а в предмета. Бългър е бил достатъчно умен, за да си дава сметка, че подобна кражба не е от неговата компетентност. Освен това едва ли е имал план как да прекара картините, освен ако вече не е имало купувач.

— Значи въпросът е кой е бил купувачът — заключи Козловски.

— Ами, и да, и не. В интерес на истината е доста очевидно кой може да е бил купувачът.

— Кой?

— ИРА. По онова време ирландското републиканско движение е било най-активната група в кражбите на изкуство. Били са замесени в десетки големи обири в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години във Великобритания и континентална Европа. По този начин движението е финансирало полувоенната си дейност.

— Имате предвид терористичната си дейност — поправи го Козловски.

— Да, терористичната си дейност. Някои — и особено в Бостън — биха се противопоставили на подобно определение, но аз не съм сред тях. Финансирали са голяма част от операциите си с пари от продажбата на крадени произведения на изкуството.

Фин поклати глава.

— Каква ирония само. Да купуваш с оръжие изкуство.

— Може да е ирония, но в никакъв случай не е изненадващо или необичайно. Изкуството винаги е играло и продължава да играе и днес важна роля във финансирането на тероризма. Вземете например Ирак. Според предварителни изчисления на разузнаването творбите на изкуството, плячкосани от иракските музеи след нахлуването на американските войски, все още съставлява значителен процент от приходите на терористите, използвани за финансирането на техните кампании. Хитлер е отреждал централна роля в плановете си на капитализацията на плячкосани произведения на изкуството. Дори и в древността гърците и римляните са продавали крадени произведения на изкуството и културата, за да набират средства за походите и за издръжка на многобройните си армии. Това се е случвало и при другите народи в древността, и то буквално при всяка война.

— И мислите, че ИРА са продали картините от музея „Гарднър“?

Портър кръстоса краката си.

— Струва ми се, че предимно аз говоря. Това не е честно. Ясно е, че имате клиент, който твърди, че е един от извършителите на обира.

— Не мога да го потвърдя официално за целите на тази среща — отвърна Фин.

Агентът го изгледа отегчено.

— Колко старомодно. На гатанки и хипотези ли ще си играем? Добре. Хипотетично, защо не попитате клиента си? Какво е станало сега? Страхува се някой да не продаде картините без неговото участие ли?

Адвокатът поклати глава.

— Според мен едва ли изобщо е знаел, че някой иска да продаде картините. Но другият участник в обира явно е разбрал и сега се е върнал.

— Върнал? Върнал откъде? — Портър се усмихна и сам си отговори: — От Ирландия.

Фин го изгледа недоволно.

— Не се тревожете, господин Фин, няма да го използвам пред съда. Но има логика в това, което казвате. ИРА успешно са търгували с крадено изкуство, но в този случай са се полакомили повечко. Това е най-голямата кражба на изкуство в историята. Няма застраховка, за да им изплатят откуп, и за броени часове обирът се превръща в новина номер едно в света. За тях става буквално невъзможно да продадат картините на открития пазар. Трябвало е да ги крият дълго време. Двайсет години. Дори онези в ИРА да са искали да продадат картините, би било много трудно предвид проблемите в тяхната разпадаща се организация и бягството на Бългър. Било е трудно и да ги прекарат през границата, затова най-вероятно са ги оставили в Бостън.

— Но сега някой се опитва да ги продаде — обади се Козловски. — Това вероятно е вбесило тогавашното ръководство на ИРА.

— Така изглежда — отговори Портър. — Предполагам, господа, че сте чули за преждевременната кончина на Винсънт Мърфи и Еди Балик? Разбира се, че знаете. И ако вашият хипотетичен клиент има пръст във всичко това, сега не му е много комфортно, нали?

Фин и Козловски се спогледаха, детективът вдигна вежди.

Портър бръкна в папката, която беше донесъл, и извади оттам фотография, Фин никога не беше виждал мъжа на фотографията, но съвпадаше с описанието, което Лиса им беше дала за нападателя, отвлякъл Сали. Имаше черна коса и черни очи, които гледаха в обектива без никакви чувства. В погледа му се четеше някакво първично и необуздано зло.

Фин поклати глава.

— Не го познавам — каза. — Кой е той?

— Името му е Лиъм Килбраниш — отвърна Портър. — Бивш боец от ИРА. Нашата група за борба с тероризма наскоро получи информация от британските си колеги, че той е избягал от Ирландия и е отпътувал за САЩ.

— Но нали ИРА се разпадна? — попита Фин.

— Да. През 1998 година беше постигнато примирие и спиране на огъня. Последваха години на преговори, като основният спор беше по въпроса за разоръжаването на всички военизирани организации в Северна Ирландия, включително и на ИРА. През 2005 година ИРА капитулира и международните оръжейни инспектори потвърдиха, че организацията е унищожила целия си арсенал. Към края на 2006 година международна мониторингова комисия написа в доклада си, че ИРА вече не представлява заплаха за мира.

— Но историята не свършва дотук, нали? — попита Фин.

— Не, не свършва. Тази борба е продължила повече от седемдесет и пет години. Повечето от участвалите в сраженията били готови да свалят оръжие и да помогнат за мира. Откъдето и да го погледнеш, това си е сериозно постижение.

— Но не всички, нали? — попита Фин и посочи фотографията. — Не и той.

— Както при всяка кауза, винаги има хора, които са готови да се бият до пълна победа и отказват да се помирят. Една малка част от бившия състав на ИРА още продължават да работят за унищожаването на мира и за възобновяването на бойните действия. Килбраниш е от тях. Неговото семейство е било избито още когато той е бил дете.

— Защо е отпътувал за Съединените щати? — попита Фин.

— Мисля, че и сами ще се досетите — отговори Портър. — Килбраниш е известен с две неща: с бруталната си жестокост и с уменията си на крадец на изкуство. Ако е видял начин да си върне картините от музея „Гарднър“, то не би се поколебал и минута. ИРА сега не разполага нито с пари, нито с оръжие. Ако искат отново да подпалят враждата между католици и протестанти, имат нужда от купища свежи пари. Нашите информатори ни казват, че щом била направена офертата за продажба на картините, тази група от ИРА платила сто хиляди долара само за потвърждение, че офертата не е фалшива. И информацията се потвърдила.

— Как?

— Като им изпратили парчета от боята и снимки с дати върху тях. Фотографиите биха могли да се фалшифицират, но парчетата боя могат да се изследват, за да се установи с голяма степен на увереност дали са от оригиналните картини. По всичко личи, че офертата е била напълно сериозна.

— И тези хора ще си откупят краденото ли? — попита Фин.

Портър се изсмя.

— Съмнявам се. Те няма с какво да платят. Освен това, ако версията ни е вярна, Килбраниш е участвал в самия обир. Той е убеден, че картините му принадлежат по право. Дошъл е тук, за да си върне сам картините.

Настъпи тишина. На Фин му се стори, че сякаш стените започнаха да се стесняват. Прииска му се залата да имаше прозорци.

— Нека бъда ясен с вас, господин Фин. Ако клиентът ви е помогнал на Килбраниш да обере „Гарднър“ и ирландецът още не е сложил ръка върху картините, клиентът ви е жив труп. Знаете какво стори с Мърфи и Балик. Същата участ ще застигне и клиента ви. Разбира се, вие го знаете много добре, нали? В противен случай нямаше да дойдете тук. Трябва да дойде при нас и ние ще му помогнем.

Фин си представи Сали в ръцете на мъжа, когото Портър му описа, и от тази мисъл му се догади.

— Не може да дойде.

— Защо?

— Защото не може.

— Ако се страхува да не го съдят за обира, сигурен съм, че ще измислим нещо. Още повече ако се намерят картините. — На Портър само дето не му потекоха лиги и Фин видя как Хюит го гледа изненадано.

— Не, не е това — отвърна адвокатът. — Макар че определено ще има нужда от споразумение да не го съдят. Но има и други съображения.

— Като например? — попита Портър. — Ако той не дойде тук, ще е мъртъв до няколко дни. Просто и ясно като бял ден.

— Де да беше толкова просто. — Фин подаде визитната си картичка. — Нека да помисля малко и ще ви се обадя пак.

Агентът бръкна в джоба на сакото си, извади две визитни картички и ги подаде на Козловски и Фин.

— Дано да е така. — Той отиде до вратата и я отвори. Щом обаче двамата понечиха да излязат, Портър ги спря: — Трябва обаче да обясните една малка подробност на хипотетичния ви клиент, господин Фин. Ако той не дойде при нас да се разкае, а ние го заловим… всички уговорки отпадат. Нямам никакви съмнения, че Министерството на правосъдието ще се стовари с цялата си сила и мощ върху него и върху всеки друг, който е замесен.

Фин погледна към Портър. Когато стояха един срещу друг, разликата в ръста беше поразяваща, но въпреки това агентът вече не му се струваше толкова дребен. В неговото поведение имаше някаква напрегнатост и енергия, които плашеха.

— Разбрах ви, агент Портър. Ще го имам предвид.