Адвокат за милиони

Трийсет и първа глава

Досега тя не беше изпитвала и не беше познавала такъв страх. Страхът беше неин постоянен спътник, нейна сянка, която избледняваше от време на време, но винаги присъстваше. Но досега не беше изпитвала такъв страх. Мазето беше тъмно. Буквално усещаше мухъла и плесента, които я заобикаляха. По кожата й, по косата й, носа й — беше навсякъде около нея, навсякъде във въздуха. Това сякаш придаваше на паниката физическо присъствие и колкото и да се опитваше, не можеше да прогони погубващата мисъл от съзнанието си.

Трябваше да се концентрира. Единственото, което й беше помагало да оцелява досега през краткия й и труден живот, беше способността й да запазва самообладание дори и в най-критични ситуации. Тази нейна вътрешна сила й беше необходима и в момента, но всеки път, когато се опиташе да си поеме дъх и да се вземе в ръце, миризмата на разложено нахлуваше в дробовете й, а с нея и поредната вълна на ужас.

Тя огледа мазето. Беше трудно, тъй като ръцете й бяха завързани с дебело тиксо и тя лежеше на една страна върху каменния под, издълбан направо в скалата. Всеки път, когато се обърнеше, тиксото болезнено се впиваше в ръцете й. Беше завързана за една тръба в ъгъла на мазето, което не й позволяваше да се мести. Но с малко усилие и болка Сали успя да се обърне по гръб и да разгледа вътрешността на това място в цялата негова зловеща атмосфера.

Височината на помещението беше не повече от метър и половина. Над себе си виждаше гредите на първия етаж, като от пролуките стърчаха парчета стара изолация. На много места влагата си беше пробила път и ивици жълто-кафяво матово фибростъкло висеше замръзнало, подобно на токсични сталактити. В ъгъла имаше пещ, покрита с ръжда и петрол. От нея като пипала на огромно насекомо излизаха тръби, които се свързваха с останалите части на къщата.

Тя чу как вратата се отвори и после по стъпалата отекнаха стъпки. Напрегна се, за да види кой е. Мъжът слезе бавно, като с всяка следваща крачка прогнилите дървени греди на старото стълбище изскърцваха. В колата не беше говорил много с нея, само й беше дал ясно да разбере, че ако се разкрещи, ще я убие.

Когато пристигнаха в малката къща, той повтори заплахата си и й нареди да влезе вътре. Набута я бързо в мазето, което беше приготвено за нея. Каза й само да легне, после мълчаливо я завърза. Последното парче изолираща лента залепи на устата й.

Сега стигна и последното стъпало и леко се наведе, за да не удари главата си. Пристъпи към нея, взе малък сандък, постави го до главата й и седна на него. Вгледа се в нея, което й се стори цяла вечност, но не каза нищо. Тя също го погледна, защото искаше да открие по лицето му признаци на състрадание. Уви, такива нямаше.

Още държеше пистолет в ръката. Постави го на пода до себе си с цевта, насочена към главата й. Протегна се и леко разхлаби лентата на устата й. После издърпа лентата бързо и силно. Тя неволно извика от болка. Той взе пистолета и отново го насочи към нея. Тя сподави сълзите си.

В поведението му се четеше някакво очакване, сякаш я чакаше да каже нещо. Тя обаче беше решена да го разочарова. Въпреки страха не искаше да му доставя удоволствие, като покаже слабост. След малко той бръкна в джоба на якето си и извади бутилка вода. Отвори я и допря гърлото на бутилката до устните й.

— Отвори уста — каза й.

Тя се подчини и той наклони бутилката. Беше неловка ситуация. Водата се лееше в устата й, но по-голямата част се стичаше по бузата й и оттам капеше на пода. Беше студено и устата й беше пресъхнала от страх. Вкусът на водата беше хубав и тя започна да пие, поглъщайки колкото може повече от благодатната течност.

Той отдръпна бутилката и отново бръкна в джоба. Този път извади вафла. Разопакова я и я доближи до устата й.

— Яж — каза.

Тя отново се подчини. Когато свърши с вафлата, той прибра бутилката вода и опаковката от вафлата в джоба си.

— Искаш ли да ходиш до тоалетната?

Тя дори не се беше замисляла за това до този момент. Беше прекалено уплашена.

— Да — отговори.

Той извади дълъг нож от калъф на колана си и сряза лентата, с която беше завързана за тръбата. Китките й останаха омотани, но поне сега беше свободна да се движи. Тя седна на пода.

— Къде? — попита.

Той посочи към ъгъла на мазето. Там на едно въже беше закачен и опънат чаршаф.

— Зад чаршафа има кофа — отвърна.

— Може ли да ползвам тоалетната горе?

Той поклати глава.

Докато вървеше към ъгъла, тя усети как сълзите се стичат по страните й и ги избърса. Щом свърши с тоалетната, излезе иззад чаршафа. Той не беше мръднал.

— Легни пак на пода — каза й.

Омота отново лента около китките й и я завърза за тръбата на пода. После скъса друго парче лента за устата й.

— Не е необходимо — каза тя. — Ще си мълча.

Той поклати глава.

— Затвори си устата.

— Какво искаш?

Той залепи грубо лентата върху устата й.

— Нищо, което ти да можеш да ми дадеш — отвърна. После стана, отиде при стълбите и се наведе, за да не се удари. Докато се качваше нагоре към светлината, стъпалата стенеха. На Сали й се стори, че скърцането е по-силно, отколкото когато слезе. После вратата се затвори и мазето отново потъна в мрак. Тя опита да разтегне лентата, с надеждата той да е проявил нехайство и да не я е затегнал достатъчно. Той обаче беше проявил все същата прилежност и лентата болезнено се впи в ръцете й.

Тя облегна глава на мръсния бетон, върху локвата, която се беше образувала от бутилката вода. Най-накрая сълзите потекоха свободно, смесвайки се с водата на пода. Тя не обичаше да се самосъжалява, но всеки човек си имаше някакъв праг на издръжливост. Дали не беше достигнала този праг?

Шон Броударк седеше на табуретка в кухнята, когато Килбраниш се върна от мазето. Лиъм не помнеше досега той да е сядал някъде другаде, освен на дивана пред телевизора в хола.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита го Броударк. Досега Лиъм не го беше чувал така открито да изразява гнева си. Гневът не беше присъщ на добрия боец, той заслепяваше мисленето му. Това беше важен знак.

— Връщам си картините — отвърна, подмина го и отиде в хола.

— Така не сме се разбирали — каза Шон и го последва. — Никога не съм давал съгласието си за подобно нещо.

Лиъм се спря, обърна се към него и го погледна в очите. Беше толкова близо, че белезите на лицето му изглеждаха като лунни кратери. Лиъм се запита кой от двамата е загубил разсъдъка си. Това сега нямаше значение.

— За какво не си давал съгласието си, Шон?

— За отвличането. За похищението на невинни.

— Невинни! — Лиъм се изсмя. — Много голям моралист си станал, приятелю. Да не би да не си убивал деца?

Лицето на Броударк се изкриви от ярост.

— Само когато е необходимо и никога нарочно.

— Това не ми прилича точно на принцип на един светец, нали?

— Сериозно ти говоря. Никой не е одобрявал действията ти. И аз не възнамерявам да участвам. Изпратиха ме да ти помогна, но не и при подобни акции.

— Не съм те молил за помощ. Само гледай да не се изправяш на пътя ми.

— Това ще го реша аз.

— Добре. Наистина ли смяташ, че на някого ще му направи впечатление едно малко момиче, когато става въпрос за толкова много пари? Ако беше така, борбата ни нямаше да продължи толкова дълго време. Не разбираш ли? Тези картини са ни нужни като кръв. Те са последният ни шанс. — Той се върна в кухнята.

Броударк остана на място. После извади мобилния си телефон.

— Не аз ще го решавам — каза и тръгна към външната врата.

Лиъм тръгна след него.

— Добре, обади се.

Още докато говореше, извади ножа си от калъфа и нападна Шон в гръб. В последния момент Броударк осъзна грешката си и понечи да се обърне, но беше прекалено късно. Лиъм замахна и заби силно ножа в ребрата му. Броударк се олюля и падна напред. Лиъм видя как той потърси с ръка пистолета си. Коленичи зад него, издърпа главата му назад, като оголи врата му.

— Предупредих те — каза.

После рязко прокара острието на ножа по врата на жертвата. Разрезът беше дълбок. Колкото и малко живот да беше останал у Броударк, той го напусна в този миг. Мъжът падна безжизнено по лице с разперени ръце. Лиъм бързо го обърна по гръб и го наръга още веднъж в гърдите, за да спре окончателно сърцето му. След като тялото беше в това положение и сърцето беше спряло, това щеше да намали изтичането на кръв, която трябваше да чисти.

Лиъм се изправи и си пое дъх. Отиде до мивката и пусна студената вода. Сложи острието под струята, наблюдавайки как стоманата от тъмночервена стана розова, докато водата отмиваше кръвта. После се обърна и отиде до трупа на Броударк. Нямаше как да го избегне. Беше решен да си върне картините и сега имаше само един изход — да успее.