Адвокат за милиони

Десета глава

Стоун стоеше пред външната врата на дома на Санчес в Бруклин, в западните покрайнини на Бостън. Беше си взела болничен. В участъка обаче плъзна мълва, че следобед ще се появи на работа, но кога точно не се знаеше. Той взе адреса й от досието й и тръгна. Тя не знаеше за идването му и той си каза, че доста ще се ядоса, затова й взе от местния магазин кутия с пилешка супа. Надяваше се по този начин да я умилостиви. Вероятно нямаше да му помогне, но поне нямаше и да му навреди. В края на краищата, беше му все тая. Не гореше от желание да работи с партньор, който отказва да обсъжда случаите с него. Беше взел решение да ускори нещата, независимо какъв щеше да е краят.

Представяше си дома на Санчес като малък и тъмен апартамент, разположен в някой от най-мизерните квартали на града. Две, най-много три стаи, оскъдно обзаведени, с няколко картини или фотографии и без лични вещи. Място, което да отговаря на характера на тази жена, толкова съсредоточена върху работата си и толкова дистанцирана от онези, които искаха да й помогнат. Представяше си живота й самотен и изпълнен с огорчение.

Жилището, което се намираше на посочения в досието й адрес, опроверга очакванията му. Беше средна по размер къща в хубав квартал, веднага от другата страна на трамвайната линия Грийн Лайн, на две пресечки от Комънуелт Авеню. Имаше просторен и добре поддържан двор, с очертана от цветни лехи пътечка. Автомобилната алея беше пометена, саксиите бяха почистени, а по яркожълтите стени на къщата нямаше и следа от олющена или напукана боя. Мястото излъчваше задоволство и комфорт.

Натисна звънеца и зачака. Вратата се отвори и на прага се показа едно момче по пижама.

— Здравейте — каза то. Имаше черна коса и смугла кожа — много по-тъмна от тази на Санчес. Очите му светеха и бяха изпълнени с доверчивост. Едва ли беше на повече от шест години.

— Здравей — отвърна Стоун. — Може би съм сбъркал адреса. Търся детектив Санчес.

— Мамо! — провикна се детето. — Тук е — добави. — Аз съм Карлос и съм болен от грип.

— Карлос, връщай се веднага в леглото! — Гласът на Санчес не можеше да се сбърка с друг, макар и тонът да беше по-мек от този, с който беше свикнал Стоун.

Миг по-късно Санчес застана пред Стоун. Беше с памучен панталон и широка блуза. Едва я позна. Обикновено носеше косата си прибрана назад, което придаваше на лицето й суров и сърдит вид. Чувството се усилваше от намръщения й поглед, с който тя сякаш демонстрираше обидата си от целия свят. Сега косата й беше разпусната, а лицето й излъчваше спокойствие. Приличаше не на сърдито ченге, а на красива и привлекателна жена на средна възраст.

Щом видя кой е дошъл, изражението й моментално се промени. Пред очите му се превърна в същата онази сърдита жена, която познаваше от работата.

— Какво правиш тук, по дяволите, Стоун?

— Чух, че си болна. Донесох ти пилешка супа.

Момчето, което беше изчезнало за малко някъде из къщата, сега стоеше зад Санчес.

— Не обичам пилешка супа — каза то.

— Казах ти да се върнеш в леглото — обърна се тя към него.

— Оф, мамо! — измърмори недоволно то и отново изчезна навътре.

Санчес отново насочи вниманието си към партньора си.

— Това е моята лична и неприкосновена територия — каза тя. — Не искам да идваш тук.

Той не помръдна.

— Трябва да поговорим — рече.

— Осиновен е.

Карлос гледаше телевизия в хола, а Стоун и Санчес бяха в кухнята. Той седеше на масата, а тя миеше чиниите, останали от закуската. Стоун беше доволен, че тя му каза, преди да я е попитал. Не беше сигурен дали иначе би се осмелил да й зададе въпроса. Очевидно обаче често й се налагаше да отговаря на този въпрос. Тя беше самотна жена-полицай, на петдесет и няколко години. А шестгодишно хлапе я нарече „Мамо“. Не пасваше.

— Ходи на училище, но тази сутрин се събуди с температура, а жената, която се грижи за него следобед, беше ангажирана.

— Симпатичен е.

— Бил е на две години, когато е дошъл в тази страна. Сега едва ли някой би предположил, че е живял другаде. С времето децата забравят лошото.

— Той единствено дете ли ти е?

— Имах дъщеря, но я убиха. Съпруга ми — също.

Стоун не знаеше какво да каже.

— Затова ли стана ченге? — беше единственото, което успя да измисли.

Тя го изгледа с изпълнени с гняв и тъга очи.

— Да. Затова станах ченге. И с това спираме да обсъждаме личния ми живот. Щом искаш да говорим по работа, добре, но карай накратко. После искам да си ходиш. Изобщо не биваше да идваш.

— Става. Да поговорим по работа. Защо от ИРА биха убили бос на бостънската мафия?

Тя седна срещу него на масата и озадачено го погледна.

— За какво говориш?

— Не съм чак толкова глупав, мога да използвам интернет. „Падре Пио“. Това е вид мъчение, използвано от терористите на ИРА. Кръстено е на един испански монах от шейсетте години на миналия век, който имал стигмата — течала му кръв от дланите и стъпалата, от местата, на които Исус е бил прикован към кръста. Бойците на ИРА завързват китките на жертвата, събрани заедно, след което стрелят и с един куршум пробиват двете длани. Създава се впечатление, че все едно жертвата е била прикована към кръста. Казват, че прилагали това наказание само върху хора, предали каузата. Тогава защо са го приложили върху Мърфи?

Тя заинтригувана наклони глава настрани.

— Не е зле — неохотно призна. — Но аз ти подсказах.

— Добре де, така е. Но нали затова са партньорите — да си подсказват един на друг. Не е ли така, мамка му?

— Говори по-тихо. Ако синът ми те чуе да ругаеш, ти ще си най-краткосрочният партньор в историята на отдела.

— Аз вече съм. Никога не сме стигали до истинско партньорство.

Тя си пое дъх.

— Виж, струваш ми се свястно хлапе…

— Не — прекъсна я той. — Аз не съм свястно хлапе, а съм добро ченге.

— Може и да си.

— Не „може и да съм“. Аз съм. Щеше да го разбереш, ако ми беше дала шанс. Ще те попитам отново: за какво й е на ИРА да очиства бос на бостънската мафия?

— Мисля, че е заради арт.

— Кой Арт?

— Не е човек, а изкуство, като картини.

— Ясно, зацепих. И какво общо има това с изкуството?

— Може би нищо, а може би има много общо. На колко години си бил през 1990 година?

Той се замисли.

— На десет — отвърна.

— Боже. — Тя уморено потри челото си. — Доста съм остаряла значи.

— Какво е станало през 1990 година?

— Спомняш ли си кражбата от музея на Исабела Стюарт Гарднър?

Той се облегна назад.

— Не като свидетел на времето, но знам доста за случая. Двама типове се измъкнали с няколко картини, нали така?

— Това е един начин да го опишеш. Другият е, като кажеш, че това е най-голямата кражба на произведения на изкуството в съвременната история. Говори се, че откраднатите творби днес щяха да са оценени общо на половин милиард долара.

— Половин милиард?

— Да. — Тя стана и отиде до кухненския плот. — Кафе.

— Да, моля. Черно.

Санчес извади кафеварка, от която стърчаха някакви тръби и която изглеждаше, сякаш се искаше да си професор по електроника, за да можеш да боравиш с нея. Стоун се запита откъде ли тя имаше пари за такива скъпи вещи.

— Това също така беше и най-лесно осъщественият обир — продължи тя с гръб към него, докато приготвяше кафето. — Били само двама извършители и майсторски изиграли охраната. Пазачите тогава били аматьори, не като днешните професионалисти. Обирджиите завързали пазачите в мазето и после час и половина сваляли картините от стените. После си заминали. Така и не открили картините. — Тя сложи чашите с кафе на масата.

— Интересно. Какво общо има това с убийството на Мърфи?

— Цели двайсет години всички търсеха картините. Полицията, ФБР, Интерпол, частни детективи, застрахователни детективи, историци, иманяри. Вложиха неимоверни усилия и енергия, за да открият откраднатото, но досега никой не е успял. Изказвали са се много теории за това кой стои зад удара. Най-популярната версия е, че ИРА се е съюзила с бостънската мафия за извършването на обира, а после са си разделили поравно плячката.

Стоун се замисли.

— Интересна идея. Но не е ли малко пресилено да се предполага, че убийството на Мърфи е свързано с това?

— Може би. Но една от откраднатите творби била картина от Рембранд. Едно от най-ценните произведения на изкуството, които крадците отмъкнали. Казва се „Буря над Галилейско море“.

На Стоун му трябваше секунда, за да направи асоциацията:

— „Бурята“. Мислиш, че посланието е било за това? Че убийците всъщност са тръгнали да търсят картините?

Тя сви рамене.

— За момента нямам по-добро предположение. Ти имаш ли?

Той поклати глава.

— Не. Но ми се струва малко неубедително.

— Така е. Но пасва с „Падре Пио“, което са изпълнили върху Мърфи. През деветдесетте години на миналия век нищо в този град не ставаше без разрешението на Уайти Бългър, а Мърфи по това време тясно си сътрудничеше с него. Може би убийството няма нищо общо с кражбата на картините. Може да е само някаква вражда между ИРА и мутрите от Саути за наркотици или оръжие. Но тогава защо ще изписват „Бурята“ с кръв?

— Добре — съгласи се Стоун, — не е изключено. Не съм напълно убеден още, но все отнякъде трябва да се започне. — Той отпи от кафето. — Благодаря, че го сподели с мен. Сега сме почти като партньори.

— Не си го и помисляй. За мен тепърва предстои дали това „партньорство“ ще проработи. Обичам да работя сама и не се доверявам лесно на хората. Ще видим докъде ще стигнем. Най-много това мога да ти обещая.

Той кимна.

— И ти си права за себе си. Само искам да ми се даде възможност. Може дори да ти се улесни работата, ако се съгласиш да разчиташ на някого. — Той допи кафето и остави чашата на масата. — Имам още един въпрос.

— Какъв е той?

— Откъде знаеш толкова много за този обир?

Тя го погледна навъсено.

— Може да съм стара, но и аз знам как да използвам интернет.

Специален агент Хюит се намираше в Правителствения център в „Старбъкс“. Плати на бармана за кафето, което му се видя малко скъпичко, но му беше писнало да пие помии от кафемашини от петдесетте години. Склонен беше понякога да прави компромиси, включително и когато беше в името на правосъдието.

Излезе от „Старбъкс“ и тръгна по пешеходната зона, която ограждаше Сити Хол. Погледна към сградата и направи гримаса. Сградата на кметството на Бостън — Сити Хол — беше построена през шейсетте години на миналия век и се смяташе за един от най-известните образци на Бруталистката архитектурна школа, популярна по това време. Монументалната девететажна бетонна конструкция във формата на обърната пирамида се разполагаше върху разгърната площ от над трийсет декара. Беше хвалена от архитектите като постижение в политиката за създаване и контрол на градската урбанизирана среда. При една анкета, проведена сред историци и архитекти, тя получи шесто място сред най-великите сгради в американската история. За бостънци обаче мастодонтът беше като трън в окото. С топлината на мавзолей комплексът стърчеше над шедьоври на класическата архитектура като Фаньойл Хол и Куинси Маркет, разположени от другата страна на улицата.

Бостънският отдел на ФБР се помещаваше във федералната сграда „Джон Ф. Кенеди“, точно до Сити Хол. Беше с нищо незабележима бетонна конструкция в сърцето на Правителствения център, близо до задната част на Бийкън Хил.

Хюит показа значката си на пазача, застанал до детекторите за метал, и премина във фоайето. Взе асансьора до осмия етаж, мина през застланите със сив мокет коридори, покрай лабиринт от заградени с паравани бюра на отегчени чиновници, чиято единствена цел беше да отметнат поредния си работен ден на държавна заплата, и влезе в кабинета си. Кабинетът беше тесен по стандартите на голяма част от състудентите му по право, които в момента печелеха милиони като адвокати на крупни корпорации и работеха в огромни стъклени кули-небостъргачи. Мебелировката се състоеше от бюро с ламинирана повърхност — имитация на дърво, и стоманеносиви шкафове. Въпреки това той се чувстваше комфортно тук. Той принадлежеше на това място.

Окачи палтото си на закачалката зад вратата и тогава с изненада чу нечий глас иззад бюрото си:

— Робърт?

Хюит се извъртя рязко и ръката му неволно се стрелна към кобура на бедрото.

— Няма нужда да стреляш, Робърт. Аз съм от добрите. — Гласът принадлежеше на Ангъс Портър, специален агент, оглавяващ програмата на ФБР срещу кражбите на произведения на изкуството.

— Портър. — Хюит въздъхна облекчено. — Какво, по дяволите, правиш тук? — Запита се как така беше влязъл в кабинета си, без да забележи седналия на бюрото му мъж. От друга страна, това беше Портър. Едва ли беше по-висок от метър и шейсет и тежеше не повече от шейсет — шейсет и пет килограма с мокри дрехи. Имаше рядка руса коса, покриваща бледата кожа на малкото му теме. Кожата беше силно опъната и леко лъщеше на светлината. Видът и поведението му говореха за разглезен човек, който никога не е имал проблеми с парите.

— Нали ти казах по телефона, че заминавам за Бостън — отвърна Портър с усмивка. Зъбите му бяха избелени и светеха повече и от колосаната яка на ушитата по поръчка риза.

— Нямах предвид за какво си дошъл в Бостън, а защо си тук, в офиса ми.

— Ти си единственият човек, заради когото дойдох. Къде другаде трябва да съм?

— Сигурен съм, че ще можем да ти подсигурим временно кабинет или бюро с параван.

Портър поклати глава.

— Не е необходимо. Аз съм тук неофициално и ще работя от хотелската стая.

— Защо?

— Знаеш защо, Робърт. В това разследване участваме само ти и аз.

— И пак не разбирам защо. Имаме достатъчно ресурси да осигурим проследяване на всеки един участник в бандата. Само кажи и ще мобилизирам двайсет агенти. Можем да контролираме цялата схема.

— Няма да ни свърши работа. Ще е като да изпратиш армия от рибари в плитки води. Ще подплашим рибата. Но един или двама души с подходящата стръв — ето така планът ни ще проработи.

Хюит заобиколи бюрото и застана пред Портър.

— Седнал си ми на мястото.

Дребният мъж вдигна поглед към него. После стана, взе си стол от ъгъла и седна пред бюрото. Хюит зае мястото си.

— Имаше ли някакво друго развитие? — попита Портър.

— Не, не са открили нови улики. А при теб?

— Предложението ми се струва искрено. Снабдихме се и с веществени доказателства — парчета от боята. Те съвпадат. Като добавим и фотографиите, почти съм сигурен, че този път няма лъжа и измама.

— Мамка му. Сигурен ли си, че не искаш малко допълнителна помощ?

— Абсолютно. Двамата с теб бяхме в Бюрото и през осемдесетте, и през деветдесетте. Познаваме участниците по-добре от когото и да било друг. Аз имам всички необходими контакти в арт средите, за да следя и управлявам ситуацията от Вашингтон. Ако включим в операцията други агенти от Бюрото, само ще усложним нещата.

— Ами местните?

Портър изсумтя.

— Местната полиция ли? Шегуваш се. Те само ще ни създадат допълнителни проблеми. Знаеш ли каква борба за това на кого е подведомствен случаят ще се разрази?

Хюит взе една сувенирна бейзболна топка от бюрото. Ако някой друг седеше срещу него в момента, може би щеше да му метне топката и да провери реакцията му. Физическата активност му помагаше да мисли. Но Портър не изглеждаше да е от хората, които обичаха да мятат или да хващат бейзболни топки. Вместо това Хюит я подметна във въздуха и сам си я хвана.

— Ако Мърфи беше замесен, вероятността е голяма и Балик да е в играта. По онова време той беше дясната ръка на Уайти Бългър. Беше по-високо в йерархията от Мърфи. Да му сложим ли „опашка“?

Портър поклати глава.

— Дръж го под око, но не се приближавай твърде много. Може да е замесен, но може и да не е. Уайти би използвал някой друг, а и не бих заложил на тази версия.

— Който и да е бил в играта, сега е в сериозна опасност. През цялата си кариера в Бюрото не съм виждал подобно нещо, като това дето са сторили на Мърфи.

— Мърфи си получи заслуженото. Не ми пука колко души от своите ще убият, интересува ме само да открием картините.

— Наистина ли мислиш, че изкуството е по-важно от човешкия живот?

Портър се замисли.

— Не и което и да е изкуство. Но Вермеер и Рембранд със сигурност. Може би дори Флинк и Мане. Останалото обаче е без значение. Петте недовършени графики на Дега? Със сигурност не са безценни, дори по-скоро тривиални в сравнение с другите творби. Умът ми не го побира дори защо са отмъкнали бронзовия бокал от времето на династията Шан, а пък кражбата на наконечника на Наполеоновото знаме ми се струва напълно откачена. Това е една от най-големите загадки на обира. В много отношения ударът е бил перфектно изпълнен, но защо да си губят времето с тривиални предмети като тези? Да не говорим пък за това, което не са взели. Та те са били само на броени крачки от „Похищението на Европа“. Според много специалисти това е най-великата и най-скъпа творба от Ренесанса, която се намира на територията на Съединените щати. Щом са притежавали необходимите знания да открият Вермеер и Рембранд, не може да не са знаели за Тициан.

— Може би просто са имали късмет.

Портър се изсмя.

— Не е било късмет. Не и при толкова гладко проведена акция. Не и предвид колко години успяват да крият платната. Но има неща, които просто не се вписват в цялостната картина.

Хюит постави ръце в скута си и сплете пръсти. Де да можеше Портър да си тръгне сега. Не харесваше компанията му. В това дребно човече имаше нещо отблъскващо.

— Ако направим всичко както трябва, може би ще имаш шанса да разпиташ участниците в акцията и да научиш отговорите от тях. Само трябва да се постараем да останат живи.

— В момента това е най-малкият ми проблем. — Лицето на Портър помрачня и погледът му стана сърдит. Дори още по времето, когато Портър работеше в бостънския отдел на ФБР, беше направил впечатление на Хюит на леко отнесен. Особено щом станеше дума за изкуство. Това беше някаква негова маниакална обсебеност, благодарение на която успя да издейства създаването на специална група към Бюрото, за да се занимава само с разследването на кражби на творби на изкуството. Групата беше малка, но членовете й бяха отдадени на работата си и бяха най-добрите в света в намирането на откраднати творби.

— Стореното от тези хора не е само престъпление — продължи Портър. — То е грях. Те са лишили света от едни от най-великите произведения на изкуството. Не изпитвам никакво съчувствие или жалост към тях и затова не бих се оставил някаква си дреболия като тяхната безопасност да ми попречи да върна тези творби на човечеството.