Адвокат за милиони

Шеста глава

Девън Мали лежеше на нара си в килията. Последно беше лежал в затвор преди двайсет години, но бързо си възвърна затворническите навици. В известен смисъл те никога не го бяха напускали. В това имаше нещо утешително. В затвора човек не трябваше да взима решения. Казваха му кога да стане, кога да се храни, кога да се къпе. Ако човек знаеше как да се защити, съществуванието му беше лесно и просто. Ключът беше да успееш да се съхраниш психически.

Сега затворът за него беше най-безопасното място.

Не беше от онези тъпаци, които не можеха да оцелеят на улицата, и той ценеше свободата си. Но улиците криеха опасности, върху които той нямаше никаква власт и контрол. В затвора беше достатъчно да стои винаги с гръб към стената и да си затваря устата, за да остане жив. Междувременно Фин отвън щеше да му помогне, да му свърши някои услуги. Щеше да е само за няколко дни. После щеше да разбере какво го чака. Дотогава нямаше проблем да се справя със затворническия живот. Единственото, което му липсваше от свободния живот, беше Сали. Когато майка й я доведе в апартамента му преди една година, Девън за малко не изпадна в паника. Не можеше да си представи да води досегашното си съществувание с хлапе до него. Тази идея изобщо не го привличаше. Но след известно време забеляза, че тя е кораво и умно момиче — мечтата на бащата-престъпник. Той започна да се гордее с нея. Ако Сали не му липсваше в момента, затворът щеше да е като песен за него. Въпреки това си даваше сметка, че няма избор. Така за нея щеше да е най-добре.

Докато лежеше на нара, затворът се изпълни с шумове. Някои от съседите му се засуетиха в килиите си. Други спяха и хъркаха силно. Трети пъшкаха открито, докато задоволяваха сексуалните си нагони. В затвора нямаше етикет на поведение — всеки правеше това, което имаше да прави. Девън нямаше нищо против. Единственият звук, който и до днес го тормозеше, беше плачът. Винаги се намираше някой, на когото му беше за първи път, новобранец за системата. Понякога беше през първата им нощ зад решетките, други пък успяваха да се овладеят до съдебния процес и произнасянето на присъдата им и с това всичките им надежди биваха разбивани на пух и прах. Тогава страхът, болката и огорчението се изливаха в сълзи. От плача на Девън му настръхваше кожата. Плачещите щяха да получат урок на следващия ден. Другите затворници щяха да се погрижат за това. Засега обаче се налагаше да изтърпи неприятния звук.

Девън се помъчи да се абстрахира. Тананикаше си тихо, фокусира се върху тавана, замисли се за жените, с които беше преспал. Нищо не действаше. Хлипането сякаш проникваше през бетонните стени и звукът доминираше над цялото отделение. Докато накрая не потъна в спомените си и престана да го чува.

Обадиха му се през февруари, по средата на лютата зима. Беше преди години. Беше Мърфи:

— Имаме работа за теб, Девън.

— Каква работа? — попита той.

— От твоята. Чакай ме утре сутринта в десет, в Сервиза.

Девън не попита нищо повече. Мърфи не беше от онези, които обичаха да ги разпитват.

Девън се появи на следващата сутрин в Сервиза петнайсет минути по-рано. В офиса бяха четирима, без да брои себе си. Девън беше работил за Мърфи и Балик и преди. Те седяха на столове до стената. Третият виждаше за първи път: слаб, с черна коса и тъмни сърдити очи. Беше седнал пред бюрото на Мърфи. Зад бюрото се беше настанил шейсетгодишен мъж със сребристобяла коса, сресана назад. Той се беше облегнал в стола, но излъчваше агресивност, сякаш щеше да скочи и атакува всеки момент.

— Девън, това е Джими Бългър — представи го Мърфи.

Не беше необходимо. Всички познаваха Бългър. Повечето го знаеха като Уайти Бългър, макар и самият той да не обичаше прякора си. Бяха му го лепнали още като дете заради светлорусата коса. Онези, които ценяха живота си, му викаха Джими. Онези, на които животът им беше по-мил, се обръщаха към него с „господин Бългър“.

Девън кимна.

— Господин Бългър — поздрави той.

— Вини ми каза, че му вършиш добра работа. Вярно ли е?

— Вини не лъже.

Беше глупав отговор и Девън се усмихна, когато изрече думите, което беше грешка. Бългър не обичаше хората да се усмихват, ако сам не им наредеше да го сторят. Погледът му стана леден. Погледна го така, сякаш щеше да го промуши с нож в сърцето.

— Изтрий тая шибана усмивка от лицето си или ще ти отрежа шибаните устни и ще ги залепя на задника ти — каза гангстерът. — Не те питам дали Вини лъже или не. Аз и без теб знам, че Вини послъгва. Знам, че е така, защото го прави по мое нареждане. Попитах те дали му вършиш добра работа.

— Да — отвърна Девън. Помъчи се да не прозвучи уплашено, но така или иначе усмивката изчезна от лицето му. — Да, вярно е.

Бългър го изгледа продължително. После се обърна към мъжа, когото Девън не познаваше.

— Това е един приятел от Белфаст. Двамата ще работите заедно с него. Ако го ядосаш или прецакаш, със сигурност ще разбера. Ясно?

— Да — отвърна Девън. — Ясно.

Бългър погледна към ирландеца.

— Ясно?

Мъжът стана и се приближи до Девън. Наведе се към него, така че носовете им за малко да се докоснат. Девън беше по-висок, но мъжът имаше налудничав поглед. Не онзи маниакален и неконтролиран поглед, каквито имаха мнозина в занаята. А налудничаво спокоен — опасно налудничав. Мъжът беше жилест и той определено не би искал да се изпречи на пътя му.

— Ирландец ли е? — попита непознатият със силен акцент.

— Роден и израснал в Саути — отвърна Бългър. — Това го прави повече ирландец и от теб.

Мърфи и Балик се разсмяха. Всички се смееха на шегите на Бългър. Ирландецът не се засмя. Само изгледа Девън продължително. Накрая произнесе:

— Добре. Ще очаквам да работиш добре за мен.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш? — попита Бългър Девън. — Ще можеш ли да работиш добре? Защото ако не можеш…

— Мога да се справя, господин Бългър — отговори той. — За кое място става въпрос?

— Спокойно, ще стигнем и до това.

Девън погледна към ирландеца, към новия си партньор:

— Как се казваш?

— Без имена — отвърна онзи.

Девън погледна към Мърфи.

— Как да се обръщам към него, като няма име?

— Кой го е грижа — намеси се Бългър. — Викай му „Ирландец“, ако така ти изнася.

— Ирландец, ирландец.

Всички замълчаха.

— Твоята роля в това е — след кратка пауза продължи Бългър — да помогнеш на ирландеца да стигне до мястото. Това е, разбра ли?

— Кое място?

— Не ми се прави на умник! — извика Бългър.

За миг Девън се уплаши, че с него е свършено.

После Бългър се покашля и се успокои.

— Ако го направиш, лично ще се погрижа да бъдеш възнаграден. Ако го оплескаш, това ще е последното ни виждане. Разбра ли?

— Да, господин Бългър, разбрах.

Бългър го изгледа така, сякаш беше някакъв боклук, залепил се за обувката му. После се ухили хищно.

— Викай ми Джими — каза.