Адвокат за милиони

Двайсета глава

Фин имаше среща с Козловски и Лиса в „Зеления дракон“. Кръчмата се намираше в старинната част на сграда зад Юниън Ойстър Хаус. Заведението беше създадено още през осемнайсети век и някога „Синовете на свободата“ също бяха организирали срещите си зад същата тази врата на ъгъла на улицата. Декорът може би се беше поизносил с годините, но и в момента доминираше в интериора. Каменните подове поддържаха хлад дори и в пладне, когато слънцето грееше силно. Новата стереосистема и малката сцена за тричленните музикални групи, които свиреха през уикендите, бяха единствените компромиси с модерната епоха. Фин седна на маса в дъното и зачака. Козловски и Лиса пристигнаха пет минути по-късно. Поръчаха кафе и адвокатът разказа историята на Девън. Двамата слушаха, отпиваха от кафето, без да го прекъсват. Това продължи повече от петнайсет минути, което си беше рекорд.

Когато Фин свърши, той ги погледна и те погледнаха към него.

— Е? — попита.

— Мили Боже! — възкликна Лиса.

— Само това ли?

— Да. Викаш ни тук, за да ни съобщиш, че клиентът ти е виновен за най-голямата кражба на произведения на изкуството в историята? Извинявай, но „Мили Боже“ е всичко, на което съм способна в момента.

Фин се обърна към Козловски:

— Ами ти?

— И аз мисля като нея. Мили Боже!

— Трябва ми помощ, не възклицания.

— Къде се намират картините сега? — попита Козловски.

— Девън не знае. Отнесли са ги в Саути и са ги дали на Бългър. Според Девън Ирландецът е платил на Бългър за тях и те са ги прекарали контрабандно в Ирландия.

— Тогава защо Ирландеца ще се връща сега? — попита Лиса. — Минали са почти двайсет години, за Бога!

— Изглежда, никой не знае. Очевидно този тип не е съвсем наред.

— Този, който е подредил Вини Мърфи по този начин, със сигурност не е нормален човек — каза Козловски. — И какво ще прави сега Девън?

— И той не знае. Още се опитва да намери решение. Знае само, че сега за него е по-безопасно да остане в затвора, отколкото да излезе на улицата. Според него, ако този тип мисли, че той знае нещо, няма да го убие просто ей така. Ще трябва да се срещне лице в лице с него, за да изтръгне информацията, която мисли, че Девън има.

— Както е постъпил с Мърфи и Балик — каза Козловски.

— Именно. Ако иска да разбере нещо ценно, трябва първо да остане насаме с Девън, за да научи информацията — и да го измъчва, ако се наложи. Докато клиентът ми е в затвора, това не може да стане. Ето защо за момента той иска да остане зад решетките.

— На кого му пука какво ще прави Девън? — обади се Лиса. — Ние какво ще правим?

Двамата мъже я погледнаха.

— Стоун и Санчес искат да разговаряме за смъртта на Балик — отвърна Фин. — Нямам намерение да лъжа ченгетата, затова ще трябва да протакаме и да спечелим време.

— Не можем ли да им кажем за тази кражба на картини? — попита Козловски.

Фин поклати глава.

— Не, Девън няма да ни разреши.

— Той няма да ни разреши?

— Няма. Бои се, че ще го обвинят и ще го съдят за кражбата.

— Струва ми се, че трябва да се бои повече от този ирландски тип — каза Козловски.

— Ами ако сключим сделка с ченгетата? — предложи Лиса. — Той ще им каже каквото поискат и няма да има съд, а? Може и да се съгласят.

— Може и да се съгласят, ако той им даде картините. За съжаление не може да го направи и се съмнявам, че ще се заинтересуват от предложението му. Освен това Девън се тревожи не само заради ченгетата. Бългър още е в неизвестност и не се знае къде е.

— Сериозно ли говориш? — попита Козловски. — Бългър се укрива от петнайсет години. Няма начин сега да цъфне в Бостън. За нищо на света няма да го направи.

— Сигурно няма, но Девън се страхува. Аз знам само, че няма да ни разреши да информираме ченгетата. А ако той не ни разрешава, тогава ние сме длъжни по закон да не разкриваме информацията. Можем да се опитаме да му повлияем да си промени решението, но засега нямаме друг избор.

— Тогава какво ще кажем на Санчес и Стоун? — попита Козловски. — Не можем да им разкрием нищо.

— Както споменах, ще отлагаме и ще печелим време. Каквото и да им кажем, то е под защитата на закона като поверителна информация между адвокат и клиент. Ако Девън е прав за мъжа, убил Балик, тогава всичко се свежда до престъпление, извършено от наш клиент. Ако проговорим пред полицията, нарушаваме поверителността на информацията.

— Страхотно — обади се Козловски. — Да разиграваш ченгетата не е от най-лесните занимания. Знам, защото някога и аз бях ченге, забрави ли?

— Имате ли по-добри идеи? — Сътрудниците на адвоката не казаха нещо. — Добре тогава, това е всичко засега.

— Не е всичко — възрази Лиса. — Какво ще стане със Сали?

— Засега остава при мен.

— Господи, Фин, това е лудост!

— Какво да се прави? Няма кой друг да я прибере.

— Ами Отдела за социални грижи? — предложи Козловски.

— Изключено. Няма да я оставяме на грижите на щата. Бил съм в такова положение и знам какво ще стане.

— Най-напред изобщо не трябваше да се замесваме — обади се Лиса.

— Може би. Но сега, след като се замесихме, няма до ви оставя да я вкарате в системата на социални грижи. Това е сигурна рецепта за катастрофа. Не я ли видяхте? Та тя на мига ще избяга от приемното си семейство и тогава ние ще сме виновни, че сме я оставили на улицата.

Козловски поклати глава.

— Ние не сме виновни и отговорни за нищо, което се случва в живота й, защото не сме нейни родители.

— Както казах, тези разсъждения щяха да са по-уместни, преди да се замесим.

Козловски погледна към Лиса:

— Можеш ли да повярваш?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Мога. И съм съгласна с него.

Козловски замълча. Отпи няколко пъти от кафето си и накрая каза:

— Е, май вие сте мнозинството. Изглежда, моята орис е да съм малцинство до края на живота.

Шон Броударк застана на ъгъла на улицата близо до тайната им квартира в Куинси. Вдигна мобилния телефон до ухото си. Къщата беше малко странна и старинна, нуждаеше се от ремонт. Вътре беше обзаведена като лятна вила на семейство от средната класа. Но когато пристъпи навън, навсякъде, където погледът му стигаше, имаше само цимент. Това създаваше чувство на тъга и впечатлението, че къщата сякаш не е на мястото си тук, подобно на сирак от провинцията, озовал се в големия град.

— О, още нещо ми каза — произнесе Броударк в телефона. — Той е в затвора… Не знам, засега ще трябва да се притаим и да изчакаме… Склонен съм на още два дни, най-много три. Всеки следващ ден ще е само загуба на време. — Докато говореше, над него прелетя птица, отчаяно търсеща дърво, трева или някакво друго подобно място, на което да кацне. — Той няма да го направи. — Птицата закръжи над главата му. Броударк се замисли дали не го следи отгоре. — Аз ще се погрижа за това.

Той затвори телефона, прибра го в джоба и се обърна отново към къщата. Огледа се и разбра защо толкова много негови сънародници, които бяха заминали от Ирландия, предпочитаха да се заселват в Бостън. Тук не беше много по-различно отколкото в родината им. Също като в Белфаст имаше някаква приглушена градска атмосфера, сякаш се прокрадваше съмнението дали това изобщо е град. Съвсем отскоро Изумруденият остров, както беше известна Ирландия, беше започнал пътя си към модерния свят и след като се беше съпротивлявал доста дълго, най-накрая се беше оставил да го завладее урбанистичната тенденция. Особено това се отнасяше за създаването на компютърен софтуер, което беше донесло на свой ред повече работни места, повече пари и повече стабилност на една страна, на която всички тези неща й бяха липсвали десетки години. С тях обаче дойде и задоволеността, която мнозина в движението мразеха. Дребните човешки удоволствия, казваха те, лишават хората от тяхната воля за борба в името на по-важни цели и идеали. Човек, който няма нищо, е готов да рискува всичко. Човек, който има какво да губи, е много по-послушен и по-склонен да не желае и да избягва конфронтация.

Най-вече това беше довело до мира — по-добра икономика, която даде на сънародниците му нещо, което да искат да запазят. Дълбоко в сърцето си Шон Броударк беше съгласен да е така. Той беше готов да изпълнява заповедите до самия си край, но от време на време си позволяваше да се надява и да мечтае някой ден да бъде дадена заповед „отбой“.

Лиъм Килбраниш гледаше Броударк, който приближаваше към къщата. Знаеше за какво беше излязъл навън Шон, а и той не го криеше. „Трябва да докладвам“, беше му казал. Това означаваше само, че трябва да говори с началниците си, но не желае Лиъм да чуе.

Лиъм не се изненада. Когато беше изложил плана, всички останаха с впечатлението, че ще е лесно. Може би дори и той повярва тогава в това. Определено му се искаше да е така. Но дълбоко в себе си знаеше, че няма да е никак лесно.

Винеше себе си. Не за провала, който бяха претърпели през последните дни, а за провала, претърпян преди двайсет години. Планът тогава беше перфектен. Разполагаха с цялата им необходима разузнавателна информация. Целта беше буквално незащитена. Информацията за самите картини беше безупречна. Ако изпълнението на плана обаче не беше перфектно, то беше по вина на човека, когото му бяха дали в Бостън. Въпреки непрофесионализма на Девън Мали обаче целите бяха постигнати — или поне той така смяташе.

Сега, докато гледаше през прозореца към депресиращите бетонни дворове около тайната им къща, докато гледаше как Броударк се качва по стъпалата, си даде сметка, че е бил наказан от съдбата заради собствените си пропуски, и се ужаси пред мисълта, че тихият обет, който беше дал пред баща си преди много години, така й ще остане неизпълнен.

Каква ирония само. Ако не беше той, движението щеше да е в застой още по-рано. Набирането на средства винаги беше проблемно. Сраженията им се отдаваха, но поддържането на постоянно снабдяване с оръжия, боеприпаси и експлозиви изискваше повече находчивост и хитрост, отколкото повечето в организацията притежаваха. Към края на осемдесетте години на миналия век кладенците започнаха да пресъхват и от двата бряга на Атлантика. Хората постепенно губеха ентусиазма и предаността си към каузата. Онези, които преди бяха готови щедро да жертват парите си, сега се стискаха и не желаеха повече да финансират движение, което беше загубило посоката. Онези, които и преди не даваха, сега отново ги отрязваха, не желаеха да рискуват заради кауза, която беше загубила популярността си. С една дума, на хората им беше омръзнало от смърт и разрушения.

В същото време към онзи период войната се беше превърнала в начин на живот за Лиъм. Той не можеше да си представи себе си без нея. Омразата му беше горяла толкова дълго, че беше унищожила почти всичко човешко у него. Без пари обаче войната щеше да спре.

Търговията с наркотици успя да закрепи положението за известно време, но това си беше опасен бизнес. Кражбата на произведения на изкуството беше идея на Лиъм. Във Великобритания и в Континентална Европа имаше толкова много частни музеи, фрашкани със скъпоценни неща за плячкосване. Приходите отиваха право в касата на организацията. Обектите в Америка бяха много по-малко. Американците по природа бяха по-недоверчиви и мнителни от европейците и като цяло сигурността и охраната бяха в пъти засилени. Идеята за музея „Гарднър“ хрумна на Лиъм по време на едно от идванията му в Бостън.

А сега излизаше, че съвършеният му план е отишъл на вятъра и че борбата ще секне съвсем скоро. Той не можеше да го позволи.

Броударк отвори вратата и влезе в малката къща. Дори не погледна към Лиъм. Отиде до хладилника и си извади бира. Фактът, че той имаше спокойствието да пие в такъв момент, наля масло в огъня на Лиъм. За него това беше като израз на примирение, че мисията е загубена.

Броударк отиде в хола и седна на дивана. Включи телевизора и започна ритуала си на превключване на каналите. Беше като някаква мания. Спираше се на един канал само за секунди и беше очевидно, че не търси нищо конкретно. Само продължаваше да натиска бутона на дистанционното, докато на екрана се редуваха малоумни и изпълнени със секс предавания — представители на американската попкултура. Картините проблясваха бързо пред очите му, сякаш той беше подложен на някакъв жесток експеримент за промиване на мозъка. Броударк до такава степен беше увлечен от заниманието си, че пъхна бирата под мишница, за да може да я отвори, без да прекъсва процеса.

Лиъм отиде при него и грабна дистанционното от ръцете му, след което изключи телевизора.

— Стига с тая телевизия — каза.

Броударк вдигна глава към него. Лиъм се запита какво ли щеше да предприеме. Всичко зависеше от заповедите, които му бяха дали по телефона. Рано или късно щеше да разбере какво са замислили.

Той едва ли не виждаше как през главата на Броударк минават различни мисли и варианти. В известно отношение и двамата действаха еднакво. При конфронтация като тази закономерно възникваха няколко основни въпроса: кой първи ще извади оръжие? Какви са слабостите на противника ти? Кои негови слаби страни са незащитени? Кой е по-склонен да нападне първи? Доколко си готов да продължиш схватката?

Лиъм виждаше как всички тези въпроси се въртят в съзнанието му, как сумата от неизвестните в уравнението се събира, умножава, пресмята и ето че достигна до окончателното решение. Броударк сви рамене, извади бирата изпод мишницата и отпи от нея.

Лиъм грабна бирата. Отиде до мивката и я изля в нея.

— Стига с това пиене — добави.

Знаеше, че Броударк не е заплаха — още не. Ако беше получил зелена светлина да го ликвидира, той щеше да посегне за пистолета си, когато Лиъм му отне дистанционното. Значи Лиъм разполагаше с още малко време. Едва ли обаче това време беше много.

Броударк стана от дивана и отиде до тесния кухненски плот.

— И сега какво? — попита той.

— Казах ти, че има още един.

— Да, каза ми. И също ми каза, че е в затвора. Докато е там, не можем да измъкнем много от него, нали така?

— Има и други начини.

— И какви са те?

Истината беше, че и Лиъм не знаеше. Но времето му изтичаше и вече беше изгубил цялото си предимство.

— Адвокатът — отвърна той. Дори и сам не беше сигурен какво има предвид с това, но когато чу собствените си думи, умът му прищрака и у него отново се зароди надежда. — Адвокатът — повтори скептично Броударк. — Какво за адвоката?

— Ще го проследим. Той е единствената ни връзка с последния, но можем да го използваме в наш интерес.

— Как?

— Още не съм решил. Знам само, че той е ключът.

За миг Лиъм помисли, че Броударк ей сега ще извади пистолета и всичко ще приключи веднъж завинаги. Вместо това обаче той кимна заинтригувано.

— Добре тогава — каза. — Да проследим адвоката.