Адвокат за милиони

Двайсет и девета глава

Фин и Козловски изпразниха съдържанието на джобовете си в пластмасовия панер и преминаха през детектора за метал на входа на федералната сграда „Джон Кенеди“. На Фин му мина през ума, че ако запази тази тенденция, скоро ще започнат да го претърсват в магазините.

Насочиха се към асансьора и се натъпкаха в него заедно с десетина други мъже и жени с ярки баджове на държавни служители. Повечето имаха отегчените физиономии на чиновници, които трябва да преминат през своята версия на чистилището, да се занимават със зле попълнените формуляри на неграмотните граждани, които само търсеха повод да въздишат и да се възмущават от неефективността на държавната бюрокрация. Единствената утеха на тези чиновници беше да си го изкарат на някой наистина досаден гражданин. Това си беше перверзно удоволствие, каза си Фин, но пък не можеше да се сравни с нищо друго.

Разходката до музея им беше от полза, защото се ориентираха в обстановката. Все още нямаха конкретни следи, по които да тръгнат. Ако искаха да открият картините, трябваше да се сдобият с вътрешна информация от властите. Имаше само един начин да го сторят.

— Сигурен ли си, че твоят човек е тук? — попита Фин Козловски, щом вратата на асансьора се отвори на седмия етаж и те се озоваха под луминесцентната светлина на фоайето с мръсен сив мокет на пода.

— Каза, че ще е тук. Щом е казал, значи ще бъде.

Фин прие отговора с кимване. Козловски си беше спечелил доста неприятели като полицай. Той не можеше да търпи глупаци, не беше кариерист и не можеше да се подмазва. Онези, които си клатеха краката и които, изглежда, добре вирееха по бюрократичните върхове на полицията, го бяха намразили до смърт и в крайна сметка бяха успели да сложат край на кариерата му. Но мнозина други — истински ченгета — продължиха да изпитват уважение към него, а уважението на такива хора беше безценно и не можеше да се купи с нищо. С тези си връзки Козловски беше един от най-важните козове на Фин в практиката му на адвокат по наказателни дела.

Козловски се беше обадил на един агент от ФБР, с когото беше работил в края на деветдесетте години, разследвайки връзката на Джон Конъли с Уайти Бългър, както и кои бяха другите предатели в средите на Бюрото и бостънската полиция. Двамата с него бяха изградили едно здраво приятелство благодарение на дългите часове съвместна работа и силен стрес. Това приятелство продължи дори след като операцията срещу Бългър приключи.

Болката от аферата „Конъли“ още пареше на Бюрото, та чак дори във Вашингтон. Пораженията в Бостън обаче бяха многократно по-големи и мнозина бяха на мнения, че в резултат от тези поражения отделът на ФБР в Бостън скоро няма да си стъпи на крака. Джон Конъли беше агент от Южен Бостън, издигнал се в йерархията през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век. Беше си спечелил повишение, похвали и награди заради кампанията му да ликвидира клана Анджело на „Коза Ностра“, който действаше от италианския Норт Енд на Бостън. На клана беше подчинена и фамилията Патриарка в Провидънс. Удар след удар, всеки от които успешен, в продължение на десет години Конъли постави на колене италиано-американската организирана престъпност. Кулминацията беше през 1986 година, когато американски съд осъди подземния бос Дженаро Анджело и други високопоставени мафиоти по Закона за борба с рекета и корупцията.

За нещастие на ФБР Конъли беше получил голяма част от сведенията от Уайти Бългър, който действаше като високопоставен доносник и подхвърляше на властите тази или онази информация, както намери за добре. В замяна Конъли осигури на Бългър протекция, като го уведомяваше за всяко образувано разследване и го предупреждаваше всеки път, когато местните или щатските власти готвеха удар срещу него. Също така му даде информация и за информаторите на щатската полиция, което позволи на Бългър да се измъкне невредим от огъня, като избие онези, които щяха да свидетелстват срещу него. Когато цялата схема се разкри през 1994 година, нещата бяха потулени набързо. Конъли беше арестуван и през 2000 година осъден на дванайсет години затвор за ролята му в убийствата, извършени по поръчка на Бългър. Преди обаче да го арестуват, той успя да предупреди мафиота, че схемата се разпада, и Бългър изчезна, винаги една крачка по-напред от силите на реда и закона. Оттогава беше в неизвестност, обявен за издирване от американските власти. След 2001 година стана втори в списъка след Осама бен Ладен. През годините се появяваха какви ли не слухове, че бил забелязан ту в Лондон и Ирландия, ту в други европейски страни. Но така или иначе не беше заловен.

Аферата „Конъли“ компрометира репутацията на ФБР в бостънските професионални полицейски среди. Щатските и градските ченгета от години се опитваха да изградят солидно обвинение срещу Бългър, като провеждаха сериозни разследвания и подслушваха разговори. В много случаи бяха на крачка от успеха, но всеки път Бългър ги надхитряваше в последния момент. Когато се разбра, че ФБР е виновно за „неуловимостта“ на Бългър, обичайните междуинституционални вражди, които са неизбежни при службите на реда и закона, прераснаха в открита война.

Веднага след скандала на Козловски беше възложено да работи с федералните по случая на Бългър, като се заеме с хората от близкото обкръжение на престъпния бос, срещу които все още беше възможно да се повдигне солидно обвинение. Полицейските началници и политиците си казаха, че ако местните ченгета си сътрудничат с ФБР при разплитането на тези случаи, това поне донякъде ще поправи щетите. Те се оказаха прави, но само отчасти. Козловски работеше добре с колегата си от ФБР и двамата си спечелиха взаимното уважение и респект. Що се отнася до ползата за участващите в операцията институции, тя беше минимална и краткотрайна. На организационно ниво в Бостън не съществуваше доверие между полицаите и агентите от Бюрото. Мнозина подозираха, че то няма да се появи никога отново.

Фин и Козловски отвориха вратата, която водеше към дълъг коридор. Стените в коридора бяха бели, с много драскотини по тях. Очевидно не бяха боядисвани скоро. Козловски посочи надясно и тръгна към стъклена врата с герба на ФБР на нея. Влезе в малка чакалня и Фин го последва. Пред вратата в другия край на чакалнята имаше бюро, на което седеше секретарка. Тя беше млада, пищна и красива, със слушалка и микрофон, поставени професионално върху идеално фризираната й светлокестенява коса. Тя погледна към Фин подобно на героиня от телевизионните реклами. Козловски отиде при нея.

— Том Козловски — каза той. — Имам насрочена среща.

Тя го изгледа с безразличие. Фин се запита дали секретарките във ФБР също преминават през специално обучение. Жената набра някакъв номер и заговори в микрофона. Или поне така изглеждаше. Устните й мърдаха, но дори на метър от нея той не можа да чуе и дума. Може би в това се състоеше специалното обучение. Доста ефектен номер. Тя натисна бутона за прекратяване на връзката и вдигна очи към Козловски.

— Той сега ще дойде.

— Благодаря.

Детективът отстъпи няколко крачки от бюрото, Фин се изкуши да се повърти малко около секретарката, може би за да привлече вниманието й — той много си падаше по телефонистките със слушалки и микрофон — но Козловски му направи знак да отиде при него.

— Искам да мълчиш — каза му.

— През цялото време ли?

— Вътре. Много си мисля дали да не останеш отвън. Този човек ми има доверие, но въпросът е деликатен. Пред теб ще говори неохотно.

— Няма да остана отвън.

Козловски кимна.

— Знаех си, че така ще отговориш. Добре, ще влезеш, но няма да говориш. Колкото повече говориш, толкова по-малка ще е ползата ни от тази визита. Разбра ли?

— Да.

Козловски се намръщи.

— Сериозно ти говоря.

— Схванах. Никакви приказки от моя страна.

Приятелят му го изгледа. Ако това беше продължило още малко, Фин щеше да се подразни, но вратата зад секретарката се отвори и човекът на Козловски застана пред тях. Беше висок и чернокож. Много по-висок, отколкото си го представяше. Поне метър и осемдесет, строен и атлетичен. Имаше доминиращо присъствие. Той огледа помещението и Фин от любопитство проследи погледа му. Двамата с Козловски бяха единствените новодошли.

— Козловски — каза агентът. — Прозвуча като някаква констатация и нищо повече, но Фин беше прекарал достатъчно дълго сред ченгета и знаеше, че такъв беше техният протокол.

Козловски кимна, но не каза нищо. Беше като някакъв странен танц кабуки. Никой от двамата не протегна ръка за поздрав. Само стояха и се гледаха.

Тогава агентът насочи погледа си към Фин:

— Кой е този?

— Казва се Фин — отговори Козловски. — Скот Фин, запознайте се: специален агент Роб Хюит.

— Фин е мой партньор и колега — каза Козловски. И после добави като извинение: — Той е адвокат. — Минаха през вратата и се озоваха в голямо помещение, преградено с паравани.

— И аз някога бях — отвърна Хюит.

— Лечимо ли е? — пошегува се Фин.

Козловски го изгледа ядосано и той си спомни, че не трябва да се обажда.

Хюит ги поведе през откритото пространство между бюрата с параваните. Мястото приличаше на толкова много други корпоративни офиси, които Фин беше виждал през годините. Мъже и жени в костюми седяха на бюрата си, наведени над мониторите. Липсваха шумът и неразборията, които бяха характерни за полицейските участъци. ФБР не се занимаваше с банални неща. Обекти на тяхната работа бяха все големи клечки. Единственото, което издаваше, че не се намират в офис на банка, беше фактът, че мнозина от мъжете по бюрата бяха свалили саката си и върху ризите им се мъдреха раменни кобури с пистолети.

В края на лабиринта от бюра Хюит ги изведе в един дълъг коридор, откъдето влязоха в конферентна зала. Хюит затвори вратата след тях. Седнаха около масата — евтина имитация на дърво.

— Добре, Коз — започна Хюит. — Каза, че трябва да говориш с мен. Слушам те.

— Да — отговори Козловски. — Благодаря, че се съгласи да се видим толкова скоро.

Агентът поклати глава.

— Не е необходимо да ми благодариш. Казвай какво те води насам.

— Става въпрос за обира в музея „Гарднър“, който беше извършен през деветдесетте. Запознат ли си?

Хюит отговори след кратка пауза:

— Разбира се — изрече бавно. — Най-голямата кражба на произведения на изкуството в съвременната история. Престъпниците още не са разкрити. Трябва да живея на Марс, за да не съм запознат със случая.

— Докъде е стигнало разследването?

Хюит присви очи.

— Защо питаш?

Козловски поклати глава.

— Ще стигна и дотам, но по-късно. Сега не мога.

— Не можеш? — Хюит се облегна назад. Погледна първо Фин, после отново Козловски. — Поставяш ме в неловко положение.

Детективът кимна.

— Да, разбирам го. Но нямаше да те питам, ако не беше важно за мен.

Хюит изгледа бившето ченге. После повдигна огромните си рамене.

— Истината е, че и аз не знам. От време на време чувам по нещо, но само слухове. Знаеш как е, Коз — аз не се занимавам със случая и не разполагам с много информация за него.

— А кой се занимава?

— Програмата за борба с кражби на произведения на изкуството. Сравнително ново подразделение в Бюрото. Създадоха го през 2002 година. В него влизат само десетина агенти. Разпръснати са из цялата страна, но щабквартирата им е във Вашингтон. Отделът се ръководи от Ангъс Портър. През осемдесетте и деветдесетте той беше оперативен агент тук в Бостън. Занимаваше се с доста неща — организирана престъпност, наркотрафик — все обичайните неща за един местен отдел. Но тогава се запали по изкуството. Бостън беше ключов център за пласирането на крадени творби дори още преди да оберат музея „Гарднър“. Преди няколко години един тип свали посред бял ден картина за двайсет милиона долара от стената в Музея на изящните изкуства и изчезна заедно с нея. Мястото изобщо не беше охранявано. Това е истински случай.

— Той измъкна ли се?

— Само за известно време. Накрая беше принуден да върне картината, за да си намали присъдата за друга кражба, която обаче не приключи добре за него. Но по онова време имаше много подобни истории. Ангъс започна да събира информация за кражбите и трафика на картини. Започна да изучава начина на пласиране, прехвърлянето, записа се в курс по история на изкуството — стана истински експерт. След удара в „Гарднър“ започна да убеждава началството да създаде специален отдел. Нужни му бяха десетина години, но те накрая склониха и му отделиха половин дузина агенти и бюджет. Сигурен съм, че е искал повече, но трябва да му призная, че и това беше голям успех. След атентатите от единайсети септември Бюрото се беше съсредоточило върху борбата срещу тероризма. Изумен съм, че изобщо му обърнаха внимание.

— И аз съм изненадан — отвърна Козловски. — Да отклониш сили и средства от борбата с тероризма, за да откриеш някакви си картини, си е направо пропиляване на ресурси.

— По принцип съм съгласен с теб. Но аз му помагах при няколко операции и ще се изненадаш колко мащабен е този бизнес и колко е свързан с останалите крупни престъпни индустрии. Наркотици, тероризъм, рекет. Всичко е преплетено.

— Как така?

Хюит направи иронична гримаса. Фин си каза, че това сигурно е най-близкото до усмивка, на което беше способен суровият агент.

— Мога да ти разкажа само в основни линии — отговори Хюит. — Но съдейки по изражението ти, основното няма да те задоволи. Ако търсиш по-конкретна информация, човекът, който ти трябва, е Портър.

— Ще ти е удобно ли да му се обадиш? — попита Козловски.

Хюит се замисли. После стана и отиде до вратата.

— Ще направя нещо още по-добро.