Адвокат за милиони

Седма глава

— Не си играй с мен.

Такива бяха първите думи на Лиса Кранц към Сали Мали. Фин доведе Сали в кантората в седем и половина на следващата сутрин. Той, Коз и Лиса ставаха рано и обикновено кантората се напълваше няколко часа преди другите адвокати да са стигнали до бюрата си. Лиса вече сядаше на компютъра си, когато Фин въведе съненото момиче.

— Трябва да я закарам до училището й в Саути — каза той вместо поздрав. — Мислех си дали с Коз да не отидем заедно и да не поговорим с Вини Мърфи. Така и така отивам в тази посока. Погледна момичето, сякаш беше забравил за миг за присъствието й. — А, това е Сали. Сали, запознай се с Лиса.

Лиса кимна за поздрав.

Сали не каза нищо, само се отпусна в един от неудобните столове до стената. Малката фирма процъфтяваше финансово, но Фин още не беше инвестирал печалбата в обзавеждането на кантората. Един архитект беше изготвил амбициозен проект, но Фин все нямаше време да довърши започнатото. Офисът все още се състоеше от едно обширно открито пространство, където се разполагаха неговото бюро и това на Лиса. Кабинетът на Козловски се намираше в задната част.

— Коз тук ли е? — попита Фин.

— В кабинета си е — отвърна Лиса.

— Сега идвам.

Лиса не знаеше дали думите са адресирани към нея или към момичето. Във всеки случай Фин се скри в коридора, без да каже нищо повече. Тя погледна към Сали. Момичето носеше дебели черни кубинки, черна пола и черен клин, както и възширока памучна блуза. Нищо от гардероба й не подканваше към комуникация. Сали също я изгледа намръщено. Никоя от двете не каза нищо, само се гледаха в продължение на минута, дебнейки коя ще се изпусне първа. Накрая това беше момичето:

— Красива си — каза то. — Така ли получи работата или владееш и машинопис?

— Не си играй с мен — отвърна Лиса.

— Значи си и корава.

— Зависи с кого ме сравняваш. И само когато ме предизвикат.

Момичето премълча.

— Съжалявам за баща ти — продължи Лиса.

— Защо? Нали не е умрял?

— Не е.

— Тогава защо съжаляваш?

Лиса се замисли за момичето. Хареса го. То беше прямо и искрено до бруталност — качества, които от опит знаеше, че е трудно да срещнеш у хората.

— Не знам — отговори Лиса. — Просто си казах, че може би преживяваш тежко ареста му. Исках да покажа симпатиите си към теб. Ако искаш ги приеми, ако искаш недей. Твоя работа.

— И после какво следва? Ще ми кажеш, че всичко ще е наред?

— Не.

— Добре. Защото мразя хората да ми говорят такива глупости.

— И аз.

Двете отново потънаха в мълчание, като момичето се оклюма на стола, сбърчило вежди, озадачено от отказа на Лиса да се придържа към традиционните вежливост и съчувствие.

— И с какво се занимаваш тук? — попита Сали след известна пауза.

— Адвокат съм — отвърна Лиса. — Работя при Фин.

— Сериозно? — Момичето реагира едновременно впечатлено и скептично.

— Да, сериозно.

В този момент се появиха Фин и Козловски. На Лиса й се стори забавна реакцията на Сали, когато момичето за първи път видя Козловски. Той беше с внушителни размери и макар и по чертите му да се виждаше, че на младини е бил красив, дългият и дълбок белег отстрани на лицето определено му придаваше заплашителен вид.

— Сали, това е Том Козловски — каза Фин.

Тя се поизправи на стола, но не отговори. Очевидно искаше да разсее всякакви впечатления, че се е уплашила. Лиса обаче веднага разпозна преструването. Козловски не каза нищо.

— Добре — продължи Фин. — Първо ще те оставим в училище, а после с господин Козловски ще свършим малко работа. Колата ми е малка за трима ни, затова си мисля, че няма да е зле да вземем тази на Коз.

Лиса забеляза как момичето леко пребледня, щом чу, че ще трябва да се вози в една кола с Козловски. Тя стана и каза:

— Вие двамата имате доста работа днес. Аз имам час при лекаря, но като изключим това, не съм много заета. Защо да не откарам Сали на училище? — Не беше много сигурна кой реагира по-облекчено на предложението й — двамата мъже или момичето.

— Наистина ли? Ще бъде страхотно — отвърна Фин. — Искам ако може да стигнем по-рано до Сервиза.

— Няма проблем — отвърна Лиса. — Готова ли си? — попита тя Сали.

Момичето стана и взе чантата си. Отиде до вратата и погледна жената. Лиса тръгна към вратата, но по пътя се спря, приближи се до Козловски и го удостои със страстна целувка. Козловски беше изненадан, но тя не обърна внимание на това. Обърна се и мина пред Сали, която остана зяпнала.

— Хайде — каза Лиса. — Да вървим.

След тези думи тя отвори вратата и тръгна към колата си, изпълнена със задоволство и широко усмихната, докато Сали вървеше след нея.

Детектив Стоун приклекна и се наведе над мястото, на което беше открит трупът на Вини Мърфи. Погледна към дебелото бяло очертание, прокарано с тебешир, преди да вдигнат тялото, да го приберат в найлонов чувал и да го откарат на носилка до микробуса, а оттам — до моргата за съхранение в хладилна камера. Аутопсията не беше разкрила кой знае колко повече от това, което се виждаше и при обикновен оглед. Травмите, предшествали фаталния изстрел в главата, бяха нанасяни целенасочено, за да се предизвика по-силна болка, а в същото време Мърфи да остане жив и в съзнание.

Имаше цял час до началото на смяната на Стоун в девет часа, а той вече стоеше в Сервиза от половин час, преосмисляйки сцената на местопрестъплението на сутрешна свежа глава. И сам не знаеше защо е дошъл. Надали екипите на криминалистите и съдебните лекари, работили тук предния ден, бяха пропуснали да забележат нещо. Но ето на, в момента стоеше тук, приклекнал до тъмното петно, което беше последното нещо, останало на този свят от Мърфи.

Вероятно защото искаше да спечели одобрението на Санчес. Нямаше друг начин. Надяваше се да му просветне нещо и после да го сподели със Санчес, когато им започне смяната. Вероятно обаче беше глупаво да храни подобни надежди. Той беше дяволски добро ченге и ако тя още не го беше забелязала, едва ли нещо щеше да е в състояние да я убеди в това. Предния ден, когато се върнаха в участъка, тя седна на компютъра си и трака на клавиатурата повече от час. Той два пъти я попита какво търси, но тя не му отговори. Сега разбра защо толкова често е сменяла партньорите.

Стоун се изправи, огледа за последно из гаража, след което излезе на паркинга. Докато вървеше към колата си, малък очукан кабриолет зави по пътя към сервиза и пресече жълтата полицейска лента, която детективът беше поставил на земята.

Стоун размаха ръце и извика:

— Не можете да влизате! Тук е извършено престъпление и се провежда полицейско разследване.

В крайна сметка това вече не беше важно. Криминалистите бяха преровили целия обект за предмети или улики, които да са им полезни. Бяха изготвили гипсови отливки от следите на автомобилните гуми и бяха пресели пръстта от автомобилната алея, подобно на археолози на разкопки. Прибраха и изследваха всеки един фас, открит от тях, както и боклука. Въпреки това Стоун нямаше намерение да позволява на цивилни да посещават местопрестъплението, докато разследването не е приключило. В противен случай, ако полицията откриеше негодниците, адвокатите им щяха да пледират, че са извършени процесуални нарушения при събиране на доказателствата. Той отново размаха ръце и извади полицейската си значка, за да я види шофьорът.

Кабриолетът спря, но не се върна. Вместо това двете врати се отвориха и от колата слязоха двама мъже. Стоун изпъчи гърди авторитетно и тръгна към кабриолета. Леко забави ход обаче, когато по-едрият от двамата мъже погледна към него. Той веднага го позна.

— Боже! — възкликна Стоун. — Козловски. Ще вземеш да си докараш неприятности, ако така смело влизаш на сцена на местопрестъпление. Като нищо ще те гръмнат. Вече не си ченге, забрави ли?

— Може би, ако поставят истинско ченге, няма да е такъв проблем — отвърна Козловски. — Някой, който не е новобранец и който ще се сети да сложи полицейската лента на влизане в автомобилната алея, а не по средата.

— Доста време мина, откакто не съм новобранец. И откакто за последно те видях.

— Стига бе. Стар съм, времето се движи по-бързо от мен. — Той изгледа Стоун от главата до петите. — Чух, че си започнал при детективите. В „Нравствени престъпления“ ли?

Стоун поклати глава.

— В „Убийства“.

— Сериозно? Дали са ти истинска работа? Е, тогава сигурно в днешно време в отдела взимат който им падне.

— Принудени са. Имаше една група по-стари колеги, които доста оплескаха нещата.

— Никога не съм оплесквал поверен ми случай — изръмжа Козловски.

— Не, не си. Само дето вбеси в отдела, когото не трябваше. — Стоун се приближи и протегна ръка за поздрав. — Как я караш?

Козловски се здрависа и отвърна:

— Оправям се.

— Радвам се да го чуя.

— Помниш ли Скот Фин?

Стоун насочи вниманието си към втория човек.

— От случая на Колдуел ли? Как можеш да забравиш такова нещо. — Нито детективът, нито Фин си направиха труда да протегнат ръка за поздрав. — Чух, че Коз работи с вас сега. Чак не ми се вярва. Доколкото си спомням, той ви беше набедил за убиец преди няколко години.

— Сгреших — каза Козловски.

— Казваше за вас, че сте задник — продължи Стоун.

— Значи е сгрешил — отвърна Фин.

Стоун отново се обърна към Козловски:

— За какво сте дошли?

— Трябва да говорим с Вини Мърфи — отвърна бившето ченге. — Доколкото разбирам, не е на разположение.

— Малко е да се каже.

Козловски и Фин се спогледаха.

— Как така?

— Ами няма го, отиде си.

— Арестуван ли е? — попита адвокатът.

Стоун поклати глава.

— Студено. Бил е убит. Не четете ли вестници?

Фин поклати глава.

— Бях доста зает сутринта и нямах време. — Той погледна към Козловски, който само сви рамене. — Какво е станало?

— Доста грозна гледка. Още не знаем със сигурност.

— Кога?

— В събота вечерта. Или може би рано сутринта в неделя.

— Някакви следи? — попита Козловски. Той продължаваше да се изразява като ченге.

— Не мога да говоря за това — отвърна Стоун.

— А нещо можете ли да ни кажете? — попита Фин.

Стоун се поколеба. Навремето Козловски беше един от най-добрите детективи в бостънската полиция. Неговото мнение и съвети можеха да са от полза. Стоун обаче нямаше намерение да издава каквато и да било информация, без да получи нещо в замяна.

— Защо първо не ми разкажете на какво се дължи визитата ви?

Двамата мъже се спогледаха отново.

— Не можем — отговори Фин.

— Така ли?

Адвокатът поклати глава.

— Е, ами тогава, изглежда, няма да можем да сме си взаимно полезни.

Фин въздъхна.

— Дошли сме заради един клиент. За информация. Повече не мога да кажа.

— Аз бих могъл да ви накарам да дойдете в участъка да си поприказваме — отвърна Стоун. — Разследва се убийство.

— Няма да има никаква полза — отвърна Фин.

— Вероятно не, но ако продължавате в същия дух, този разговор няма да доведе до нищо.

Фин пъхна ръце в джобовете си, но Козловски заговори:

— Девън Мали е бил прибран за обир в неделя през нощта. — Фин рязко извърна глава към частния детектив, но Козловски само махна с ръка и продължи: — Предполага се, че Мърфи можеше да знае нещо за престъплението. Просто дойдохме, за да се опитаме да разберем нещо повече.

— Коз… — запротестира Фин, но Стоун го прекъсна:

— Не се тревожете. Познавам Девън. Той няма нищо общо с това.

— Какво ви кара да мислите така? — попита адвокатът.

— Девън е крадец, а не убиец. При определени обстоятелства той може и да премине чертата и да поръча убийство, може би дори сам да дръпне спусъка, ако е много уплашен. Но повече от това той не може да направи. Определено не би се съгласил да участва в бъркотията, която заварихме тук. Той не е жесток по характер, а това си беше направо брутално.

— Как така? — попита Фин.

— Вини е бил първо обработен и после са го убили. Който и да го е сторил, е знаел какво върши. Много болка, която обаче не е фатална. Накрая изстрел. Много скапана работа. Използвали са вериги, чупили са кости. Такива неща са му причинили, за които само сте чели по романите.

Адвокатът се намръщи.

— Но защо?

— Това е големият въпрос. — Стоун погледна към Козловски. — Ти имаш ли някакви предположения?

Той сви рамене.

— Не съм запознат добре с бизнеса на убития. Но предвид нещата, с които се е занимавал, такъв риск винаги съществува.

— Вярно е — съгласи се Стоун, — но това не прилича на обикновена война за територии. Има нещо друго. Нещо, което не мога да разбера. Не са си направили труда да скрият трупа или поне да затруднят идентифицирането му. Оставили са го в сервиза, на мястото, от което Мърфи е управлявал бизнеса си. Може да има само една причина да постъпят така.

— Искали са да изпратят послание — каза Козловски.

— Единственият извод, до който стигнах и аз — отвърна Стоун. — Но послание към кого? — Той се замисли за съобщението, изписано с кръв, но реши, че ще е прекалено да разкрие информация и за него.

— Проблемът си е твой, не мой — каза Козловски. — Аз вече не получавам заплата от градската управа.

— Трябва да вървим — рече Фин с леко напрегнат тон.

Този път Козловски пръв протегна ръка.

— Ако чуя нещо на улицата, ще ти съобщя — каза.

Стоун му подаде ръка.

— Ще съм благодарен и за най-малката информация.

Фин вече вървеше към колата, Козловски го последва. Преди да се качи, частният детектив се спря.

— Стоун?

— Да?

— Цивилните дрехи ти отиват, но не те правят ченге.

— Този урок вече ми го преподаде.

— Което не значи, че не е вярно.

Фин стартира двигателя, направи зрелищен обратен завой и излезе на улицата. Не каза нищо, докато Стоун не се скри от огледалото за обратно виждане.

— Какво мислиш? — попита той Козловски.

— Лош късмет за Мърфи. И лош късмет за Девън.

— Нещо друго?

Козловски въздъхна.

— Питаш ме дали според мен това може да има нещо общо с Девън? Не виждам как. Дори и Мърфи да е нагласил Девън и да го е изпял поради някаква причина, Девън още не е бил арестуван от ченгетата, когато са светили маслото на Мърфи. Така че Девън още не е знаел, че ще го спипат, за да си отмъсти. А и къде са мотивите? Освен това проявената жестокост не се вписва. Стоун е прав — това не е в стила на Девън, дори и да е искал да убие Мърфи. Девън не е психопат.

— Не мога да не се съглася. Сега обаче не знам откъде да започнем.

— Мърфи със сигурност вече няма да ни е от помощ.

— Определено. — Фин издиша замислено, докато покрай тях пробягваха силуетите на еднотипните сгради на Саути — всяка една с идентичните си пицарии, кръчми и магазини за алкохол. — Изглежда е свършил доста зле.

— А има ли начин да свършиш добре? Бил е в играта. Просел си го е.

— Може би. Аз го познавах. Не беше толкова лош човек.

— Нали? И Хитлер е обичал кучета и деца. Въпреки това няма да лея сълзи за него.

Когато минаха покрай един ресторант на Западен Бродуей, Фин забеляза трима младежи, явно ирландци, които излязоха оттам, олюляваха се, потупваха се по гърба и се смееха. Бяха с джинси и памучни блузи. Тримата извадиха цигари. Строителни работници, реши Фин, на път за строителния обект. Бяха позакъснели за работа, но изобщо не ги беше грижа. Или пък бяха купонджии, току-що завърнали се от нощните си похождения, отбили се за по един сандвич с яйце и бекон, преди да се върнат по домовете си и да легнат да спят за първи път от няколко дни насам. От колата нямаше как да се определи с точност какви са.

— И аз можеше да съм сред тях — изрече Фин. — И аз бях в играта някога.

— Бил си хлапе — отвърна Козловски и махна с ръка. — Освен това си се измъкнал навреме.

— Имах късмет.

— Това не е късмет. Не и в този свят.

— До голяма степен е късмет. Като се замисля с какви хора се движех и какви работи вършех. После си мисля за това, с което се занимавам в момента. Не смятам, че по отношения на крайния резултат има някаква разлика.

— Има огромна разлика.

— Дали?

Приятелят му го погледна и поклати глава.

— Проклет ирландец! Пропит от гняв до мозъка на костите си. Всички сте такива. Защо, по дяволите, е така?

— Ирландците са обречени да са умни. Ти си поляк, не можеш да го разбереш.

— Може би. И сега какво?

Фин сви рамене.

— Мисля да те оставя в офиса и да отида на Нашуа Стрийт да видя Девън. Може би има някой друг, който да ни даде информация.

— Не е зле.

Двамата се умълчаха за известно време. Накрая Козловски каза:

— Ще си платиш за поляка, да знаеш.

Фин се усмихна.

— Знам, но не се сдържах.