Адвокат за милиони

Тринайсета глава

Лиса Кранц седеше на огромния диван, обърнат към камината в хола на нейния апартамент, разположен на последния етаж на една жилищна сграда в Бек Бей. Беше свила краката си, завита с кашмирено одеяло. Беше се загледала през прозорците към Еспленейд, която се извиваше покрай бреговете на Чарлс Ривър, после към Кеймбридж от другата страна на реката. Апартаментът много й харесваше, но го почувства като свой дом едва от година — откакто Том Козловски се нанесе да живее при нея.

— Искаш ли чаша вино? — провикна се той от кухнята. Апартаментът беше толкова просторен, че той трябваше да вика.

— Не, благодаря — отговори му тя.

— Бира?

— Не.

Двамата с него бяха странна двойка. Тя вече беше свикнала с озадачените погледи, които ги посрещаха навсякъде. Той беше почти с двайсет години по-възрастен от нея и въпреки че вече от няколко години не работеше в полицията, винаги щеше да изглежда като ченге. Не от онези, дето ги показват в холивудските филми, с копринените им костюми и идеални прически, а ченге от старата школа — с неизгладени дрехи, праволинейни и честни ченгета, които още виждаха света в черно-бяло. Тя никога нямаше да може да го промени. За щастие не си поставяше такава цел.

Смешно беше. Когато двамата излезеха на улицата, хората се питаха как и с какво е успял да спечели сърцето й. Но истината беше, че тя самата се беше борила за сърцето му. Всичко в него я плени още в мига, в който го зърна за първи път. Психиатърът й със сигурност още обясняваше това привличане с тревожното й минало и нерешените проблеми с родителите й. Може и да беше прав. От друга страна, в последно време тя не се нуждаеше много от психиатър.

Знаеше, че това привличане се дължи на нещо повече от потиснатото й детство. Козловски беше умен и свестен човек. Нещо в неговата външност, груба и несъвършена, дори белязана, разпали несравнима с нищо страст у нея. Изминалата година с него беше най-хубавата в живота й.

И сега по всичко личеше, че този период скоро ще свърши.

Той влезе в хола с бира в ръката и седна на съседния на дивана фотьойл.

— Тежък ден, а? — попита я.

Тя сви рамене.

— Ти беше с мен през повечето време.

— Как мина при лекаря?

— Добре. — Тя понечи да каже още нещо, но се спря. — Как мина срещата с Балик?

Той поклати глава.

— Не много добре. Той определено няма да ни помогне. От друга страна, не ни застреляха, което винаги е плюс.

— Това е хубаво. Искам да кажа, че не са ви застреляли.

Той погледна към нея, но тя извърна лице настрани.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита.

— Да, защо?

— Не знам. Струваш ми се малко странна.

— Какво ми е странното?

Козловски направи гримаса. Той още беше новак в разчитането на нейните емоции и затова подхождаше към подобни разговори както помощник-дресьор подхожда към тигър за първи път — предпазливо и с разумна доза страх.

— Ами не знам… Не мога да го изразя с думи. — Тази спасителна фраза я беше научил през последните месеци и винаги прибягваше към нея в подобни случаи. Действаше безотказно.

— Ами, добре съм — отвърна тя.

— Хубаво.

Тя се умълча и двамата продължиха да седят, като той само от време на време отпиваше от бирата.

— Трябва да обсъдим нещо — накрая каза Лиса.

— Добре. Какво е то?

— Бременна съм.

Тя беше планирала да произнесе думите внимателно, така че да паднат леко като перце. Вместо това обаче ги изстреля мощно, така че отекнаха като гръм в ушите й. Козловски реагира така, сякаш го бяха фраснали с тостера по главата. Остана седнал, с кутията бира в застиналата му ръка.

— Днес разбрах — продължи тя. — Очаквах лекарят да ми каже, че съм болна от грип, обаче не, оказа се, че съм бременна.

Той седеше като онемял.

— Е? — Тя го погледна в очите. — Искаш ли да се включиш в разговора?

— Мисля, че трябва да се оженим — накрая каза той.

— Майната ти — отвърна тя, стана от дивана и отиде в кухнята.

— Това „да“ ли е или „не“?

— Ама ти май наистина не разбираш. Не сме в петдесетте години и ние с теб не сме Ози и Хариет. Аз не съм някоя изпаднала в беда девойка, а ти не си ми задължен с нищо. Дори не знаеш дали искам да запазя бебето или не.

— Искаш ли?

— Разбира се, че искам, задник такъв.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че не знам дали искам да се омъжвам. Никога не съм си се представяла в тази роля. А и определено не искам да се омъжвам за човек, който ми е предложил брак само защото съм забременяла и си мисли, че е длъжен да го направи.

— Че кой е казал нещо за задължение? — повиши тон Козловски, макар и да не можеше да се състезава с нейните децибели. — Аз те обичам и ти ме обичаш — или поне ми се струва, че ме обичаш, когато не те хванат бесните. Ти си бременна с моето дете. Извинявай, но за мен това са едни доста добри причини да се оженим. — Той стана и отиде до прозореца.

— Не ми пука какво е редно и какво не.

— Не е въпросът в това. Просто аз съм си такъв. — Той се обърна и я погледна. — Нямам нищо против да продължим с връзката си като преди. Всичко е добре, когато сме само двамата. Но като се добави и дете, тогава, да, искам да се оженим. Искам детето ми да има истински, женени родители.

— Родителите са истински, независимо дали са женени или не.

— Страхотно, но за другите хора. Не и за мен. Не и за нас. Аз те обичам и бих искал да живеем заедно женени дори и без деца. Но ако ще имаме дете, тогава искам да сме женени.

— Последно какво е? Искаш да сме женени, имаш нужда да сме женени или е редно да сме женени? Кое от трите?

— За Бога! Не знам! — извика той с почервеняло лице. — Нямам навика да правя подробен разбор на всяка моя мисъл! Ти ми кажи кой е верният отговор и аз ще се съглася с теб!

Двамата се гледаха напрегнато няколко секунди.

— Искаш да сме женени — отвърна Лиса.

— Добре, значи искам да сме женени.

— Добре. — Тя отново седна на дивана.

— Хубаво. — Той отиде при нея. Двамата останаха така в продължение на няколко минути. После той взе бирата и отпи.

— Значи ще си имаме бебе — каза, без да поглежда към нея.

— И ще се оженим — добави тя.

— Аз ще съм на седемдесет и няколко години, когато детето завърши колеж — отбеляза той с равен глас.

— Ако очакваш от мен да облека бяла рокля с дантели и воал и да дефилирам в църква, тогава по-добре забрави — отвърна тя.

— На седемдесет и няколко — повтори той и отново отпи от бирата.

Тя го изгледа изпитателно. После се протегна и нежно го хвана за ръката.

— И на седемдесет ще си по-добър баща от който и да е друг мъж.

Той леко стисна дланта й и я погледна в очите.

— Ти ще си красива, без значение в какво ще си облечена.

Двамата седяха така още дълго време, мъчейки се да се приспособят към резкия и внезапен трус, разместил из основи личните им светове. Никой от тях не беше доволен от промяната, а Лиса си даваше сметка, че за Козловски това щеше да е огромна промяна в живота му — по-голяма, отколкото си беше представял изобщо. Но тя също така беше уверена, че той ще може да понесе тази промяна. Колкото и да мразеше промените, приятелят й беше най-надеждният мъж, когото тя познаваше.

Докато разсъждаваше върху промените в живота й, Лиса беше обзета от някакво странно непознато чувство. То изпълни цялото й същество, докато тя се мъчеше да разпознае какво е. Най-накрая я осени: за първи път в живота си се чувстваше напълно, безгранично щастлива.

Сали не беше свикнала с тишината. Тя беше прекарала живота си в квартали, в които шумът никога не стихваше. Непрекъснато някой викаше, непрекъснато се блъскаха врати и звучаха полицейски сирени. Винаги наблизо имаше бар, който беше пълен до сутринта, и винаги майка й беше една от последните клиентки на бара. Често беше толкова пияна, че едва намираше пътя до дома. Сали не си спомняше нощ, в която сънят й да не е бил прекъснат.

В апартамента на Фин, разположен близо до върха на Бенкър Хил, обаче нощно време нямаше никакъв шум. Само от време на време минаваше кола, но колите в този район бяха модерни, с приглушени двигатели и не ръмжаха като ранени зверове. Затова Сали трябваше доста да напрегне слуха си, за да ги чуе. Нямаше викове, а съседите не усилваха звука на телевизорите си така, че и в другите апартаменти да чуват какво гледат. Тази тишина й се стори някак разстройваща. Останала насаме с мислите си, тя почувства някакъв почти физически дискомфорт, сякаш лежеше в сандък с насекоми, които лазеха по кожата й, около очите и ушите й, а оттам в мозъка й.

Тя се надигна в леглото. Фин беше на горния етаж, а тя — в гостната. Стана и отиде до сака и извади кутия цигари. До прозореца й имаше противопожарна стълба с площадка. Тя отвори прозореца и излезе отвън. Седна на площадката, извади цигара и запали. Дръпна от цигарата и се замисли за съдбата си. Въпреки добротата, която беше проявил към нея адвокатът на баща й, тя беше убедена, че бъдещето й е провалено.

Преди една година, когато майка й я остави при Девън, все още имаше някаква малка надежда. Чувстваше се изоставена, но беше достатъчно голяма, за да разбере, че майка й е пропаднала до такава степен, че вече и сама не разбира какво прави. Сали вече от няколко години се грижеше сама за себе си и вече се беше примирила с факта, че майка й обича дрогата повече от дъщеря си.

Когато майка й каза, че ще я изпрати да живее при баща й, Сали беше шокирана. Майка й никога преди не й беше споменавала за баща й. Тя беше израснала с впечатлението, че майка й не знае кой точно е баща й. И това не би учудило Сали. Моногамията изглежда не беше от добродетелите на майка й. Тя сменяше интимните партньори по няколко пъти на седмица, а понякога и на нощ.

И когато майка й обяви, че ще я заведе да живее при баща й, Сали си позволи да се надява отново. Само за част от секундата си представи онази приказка, която всички нещастни деца пазят в сърцето си. Остави се да повярва, че е част от нещо по-голямо и по-велико. Представи си баща си като приказен принц, който ще я отърве веднъж завинаги от мизерията и страха.

Девън не успя да изпълни мечтите й.

Вината не беше негова и тя го знаеше. Майката на Сали изобщо не му беше казвала, че има дъщеря. Една сутрин цъфнаха пред вратата му и той с някаква тревога пристъпи към прага. Сали се питаше какво ли точно се е случило между двамата, та тя да скрие от него, че има дете? Какво беше станало, та той с такава боязън излезе на вратата през онзи ден? Те така и не й казаха.

Запознанството беше кратко.

— Тя е твоя дъщеря — изрече тогава майка й. — Сали.

Девън остана като вцепенен, с отворена уста, с увиснала на устните му запалена цигара. Беше облечен в мръсна тениска и не се беше бръснал от дни. Никой от тях не знаеше какво да каже. За миг Сали си помисли, че той ще затръшне вратата. И нямаше да го вини за това. Той обаче постъпи по друг начин. След доста продължителна пауза отвърна:

— Аз съм Девън.

Трябваше да му признае, че никога не го чу да се оплаква, че е трябвало да я вземе. Повечето мъже биха поискали най-малкото да се направи тест за бащинство. При Девън обаче такъв проблем не съществуваше. Той сякаш инстинктивно прие факта, че Сали му е дъщеря. До известна степен дори видимо беше развълнуван и щастлив от появилата се перспектива. Отнасяше се към нея с някакво богоговение. Вероятно беше най-близкото чувство до любовта, но момичето нямаше много богат опит в тази сфера и не можеше да направи сравнение.

Но дори и цялата любов на света не би могла да подобри условията им на живот. Беше малко по-добре от жилището на майка й, но не беше и хотел „Риц“. От начина, по който прекарваше времето си, Сали бързо заключи, че той никъде не се води официално на работа, и предположи, че е крадец. Веднъж го попита и той дори не се опита да я излъже. Занаятът му не я притесняваше. За нея кражбата беше дребен грях. Просто искаше да печели достатъчно от кражбите. А те едва свързваха двата края — колкото да има за храна и да си платят наема. От време на време тя забелязваше, че я гледа с чувство за вина или срам. Сякаш я беше подвел, не беше изпълнил задължението си към нея. Може и да беше така, но поне тя беше на сухо и топло. Животът я беше научил да не се надява на повече.

От известно време обаче този поглед постепенно беше заместен от друг, по-уверен и дори изпълнен с оптимизъм. И тя за втори път си позволи да повярва, да помечтае, че може би я чака едно по-добро бъдеще. А сега той беше в затвора. Тя се закле никога повече да не мечтае и да не се надява. И преди си беше обещавала това, но не успя да сдържи на думата си. Надеждата не я напускаше и тя не можеше да я прогони, колкото и отчаяно да се опитваше.

Тя отново дръпна от цигарата и тъкмо в този миг на прозореца се появи сянка. Момичето се стресна.

— Уплаши ме — каза Сали.

Фин провря глава през прозореца.

— Аз ли те уплаших? Дойдох да проверя дали имаш нужда от нещо и заварих стаята ти празна. Питаш ли ме аз не се ли уплаших. Какво правиш?

Тя понечи да го излъже, но в последния момент размисли. Вдигна цигарата и му я показа.

— Не бива да пушиш.

— Ти не си ми баща — отвърна тя. Думите излязоха от устата й малко по-рязко, отколкото искаше. — Девън ми разрешава да пуша. А майка ми рядко беше трезва, за да й пука.

Фин излезе на стълбищната площадка. Трудно беше за голям човек да се промуши през прозореца. Щом се озова до нея, той се изправи и се огледа.

— Досега никога не съм излизал тук.

Тя също се огледа. Прозорецът и противопожарната стълба се намираха в задната част на сградата и гледаха към хълма. В ниското се виждаха само улицата и други жилищни сгради.

— Не е лошо — отвърна Сали.

— Горе на покрива има балкон. Оттам гледката е по-добра. Може да видиш и океана, и паметника.

— Никога не съм виждала по-хубава гледка.

Той я погледна в очите. После слезе две стъпала и седна до нея. Беше тясно и тя се отмести, за да му направи място. Не искаше краката им да се докосват. Той седя така минута, после се обърна и погледна цигарата й.

— Кълна се, баща ми ми дава да пуша — увери го тя. Беше пропушила преди няколко години покрай майка си. Навярно това беше по-добре от самоубийството.

— Нищо не казах. Само дето…

— Какво?

— Имаш ли още една?

Тя извади от джоба си кутия цигари и му я подаде.

— Не трябва да пушиш.

— И аз така съм чул.

Той запали и дръпна силно от цигарата като бивш пушач. Задържа отровния дим в дробовете си доста дълго, наслаждавайки му се. Беше като пътешественик, изгубил се в пустинята, пиещ вода от оазис. Накрая издиша дима бавно. Загледан в светещия край на цигарата, той я попита:

— Значи се оправяш добре с всичко това?

Тя сви рамене.

— С кое по-точно? Че майка ми ме изостави? Че баща ми е в затвора? Че нямам къде да живея?

— Че баща ти е в затвора и че сега си при мен.

— Животът ми винаги е бил изпълнен с различни перипетии и обрати.

Той дръпна от цигарата отново.

— Няма винаги да е така — каза, когато издиша дима.

— Няма ли? И какъв ще е тогава?

— От теб зависи.

— И сега сигурно следва онази част, в която ти разказваш вдъхновяваща история колко труден е бил животът ти в миналото и как ти си успял да победиш съдбата.

— Не. Няма да разказвам.

— Добре, защото и преди съм я чувала. Сякаш всеки училищен психолог го има написано като текст. „Аз контролирам живота си и мога да правя каквото си поискам. Ако само се постарая, всички врати на света ще бъдат отворени пред мен.“ Само дето това са пълни глупости. И по-лошото е, че и те знаят, че са пълни глупости. Повтарят си го като мантра, а в действителност знаят, че животът е съвсем различен.

— А ти какво точно искаш?

Тя поклати глава.

— Не знам. Хубава гледка като тази може би. — Сали искаше да се разплаче, но се сдържа. Никога не би се издала. Какъв беше смисълът да го прави?

Фин продължи да пуши замислено до нея. Вече не я гледаше, беше отправил поглед към улицата.

— Права си — накрая каза. — Аз не съм ти баща и не мога да ти казвам какво да правиш и какво да не правиш. Мога само да се опитам да измъкна баща ти от затвора и в това време да се опитам да ти помогна.

— Благодаря.

— Не е кой знае какво.

— Знам.

— Наистина искам да ти помогна. Лиса и Козловски — също.

Тя го погледна озадачено.

— Добре де, за Коз не знам. Той е труден за разгадаване. Но съм сигурен, че тя ще поиска да ти помогне.

Сали се замисли.

— Защо? — попита.

— Какво защо?

— Защо искаш да ми помогнеш? Защо Лиса иска да ми помогне? Какво ви е грижа?

Фин изгаси фаса в ръба на стълбата и го хвърли.

— Ти си дъщерята на клиент.

— И само това ли? Помагаш ми само защото баща ми ти е клиент?

Той кимна.

— Затова се съгласих да те взема. Тогава още не те познавах.

— А сега?

Той сви рамене.

— Щях да ти помогна дори и да не беше дъщеря на Девън.

— Това вече е нещо друго.

— Това е начало. — Той се протегна и закачливо разроши косата й. Първата й мисъл беше да го удари по ръката. Странно обаче, но й хареса. Не си спомняше някой да е правил така с нея преди. Повечето от физическите й контакти в миналото бяха или съпроводени с насилие, или абсолютно неуместни. Дори баща й, който определено изпитваше някакви чувства към нея, като че се боеше или се притесняваше да я прегърне.

Тя се протегна и също му разроши косата.

— Да, това е начало — съгласи се, след което стана и тръгна към прозореца.

— Едно последно нещо — каза той.

— Какво?

— Все пак не бива да пушиш.

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Ти също.