Адвокат за милиони

Двайсет и трета глава

Четвъртък сутринта започна зле за Фин. Сякаш се намираше в басейн, пълен с кал. Щеше да е по-лесно, ако можеше да отиде в полицията и да се обърне към тях за помощ. Това обаче беше изключено. Клиентът му не би го позволил, а той като адвокат беше длъжен да се съобразява и да се подчинява с желанията на Девън. Понякога му се струваше, че каноните на адвокатската етика са създадени не да улесняват юриста, а само да създават дилеми, без да се дава сметка за трудната реалност на тружениците на съдебната зала.

Най-напред закара Сали на училище. Тя беше в малко по-добро настроение след хубавия сън. Продължаваше да мълчи, но поне не се държеше враждебно с него. Може би, каза си той, в крайна сметка щеше да се очовечи.

Той я остави пред училището.

— Някой от нас ще дойде да те вземе след училище — каза й. — Може би ще е Лиса.

Тя кимна и му благодари. После слезе от колата и тръгна към стълбите на главния вход. Фин пое по пътя си.

„Благодаря“. Толкова проста дума, изричана милиони пъти всеки ден от всеки един от нас, без да се замисляме. Казваме я на сервитьорката в „Дънкин Донътс“, която ни поднася кафе. На мъжа, който задържа вратата на асансьора, за да се качим. На продавача в магазина, който ни претегля стоката. Непрекъснато повтаряме тази дума до степен, в която тя почти е изгубила значението си и се е превърнала в част от съвременната баналност. Изричана, но невинаги искрено. Чувана, но невинаги почувствана.

В случая със Сали не беше така. За нея обичайните любезности бяха лукс, който рядко си беше позволявала, и лукс, с който с неохота удостояваше другите. И така, когато тя благодари на Фин, той почувства, че върши добро дело.

Това чувство на удовлетворение обаче трая само миг и когато потегли към кантората, трябваше да се върне към реалността. Поне до обяд трябваше да пише молбата за ново разглеждане за пускане под гаранция. Логично беше: нямаше как да измъкне Девън от затвора, без да бъде насрочено ново съдебно заседание. Първо щеше да подаде молбата, а после да убеди Девън, че е по-добре да излезе от затвора. Нямаше да е лесно да го постигне. Човекът доста се страхуваше, което се и видя на последната им среща, когато Девън му разясни ситуацията. Тогава той изглежда беше решен на всяка цена да остане в затвора, където смяташе, че ще е в по-голяма безопасност. Дори и Фин да успееше да убеди клиента си обаче, нямаше никаква гаранция, че след постъпката на Девън в залата, съдията ще склони да го освободи под гаранция.

Фин се чувстваше безсилен. Не можеше да направи нищо, за да придвижи въпроса, а на всичкото отгоре трябваше да играе и ролята на приемен баща за дъщерята на Девън.

Когато спря колата пред кантората, целият беше плувнал в пот само от вътрешната борба. Това на свой ред го накара да се ядоса на самия себе си. В края на краищата Лиса се оказа права. Девън беше негов клиент, а не роднина и това в крайна сметка не беше проблем на Фин. Нямаше причина той да се отнася към него по друг начин.

Слезе от колата и се огледа. Времето се затопляше и по улиците на Чарлстън дърветата започваха да се покриват с цвят. Градът беше красив и беше запазил до голяма степен от чара на Стария свят. Тук Фин си беше изградил хубав живот. Ако не живот, то поне добра професионална репутация. Така му беше много по-добре, отколкото ако беше продължил по престъпния път. Малцина имаха неговия късмет. Затова щеше да направи всичко възможно, за да даде възможност на Сали до води нормален живот. В момента това означаваше да измъкне баща й от затвора.

Лиъм Килбраниш преустанови наблюдението на адвоката. Щеше да се върне скоро, но в момента имаше по-важна работа.

Той не бързаше, действаше предпазливо. Изучи добре схемата на квартала. Едно от нещата, които правеше трудно планирането в този град, беше именно разположението на улиците и сградите. Разположението беше хаотично, което отличаваше Чарлстън от другите съвременни американски градове. Улиците следваха очертанията на старите краварски пътеки от миналото. Кварталите възникваха, разрастваха се, умираха и отново изникваха по доста странен начин. Като резултат от това улиците криволичеха и или се стесняваха в едно платно, или стигаха до задънен край. Познаването на улиците беше жизненоважно за успеха на операцията. Вероятността да има гонитба или преследване не беше голяма, но той трябваше да предвиди всякакви ситуации. Ако се случеше и той не беше подготвен, с него щеше да е свършено за броени секунди.

Щом се увери, че е запомнил добре разположението в района, той се върна в тайната къща в Куинси. Трябваше да направи приготовления, ако искаше планът му да проработи. Сградата имаше мазе, което улесняваше нещата. Беше с нисък таван и стени от цимент и от камък. Имаше и пещ, която изглежда не беше ремонтирана от години, както и бойлер, който обаче беше по-малък отколкото му се искаше. Нямаше прозорци, което беше идеално, и единственият вход и изход беше по стълбите, които водеха към кухнята. С известни подобрения щеше да стане перфектно.

Броударк седеше на дивана и гледаше как Лиъм слиза и се качва по стълбите към мазето, докато го приготвя. Телевизорът беше изключен. Той се беше отказал от навика си да превключва каналите. Вместо това напрегнато наблюдаваше Лиъм, който го виждаше, че иска да каже нещо, но въпреки това продължаваше да мълчи.

Мазето беше готово за по-малко от час. Той седна на масата в кухнята и провери оръжията си.

— Сигурен ли си? — попита го Броударк накрая.

— Сигурен съм — отвърна той.

— Планът беше съвсем друг.

— Плановете се променят.

— Така е. Но невинаги е за добро. Ако нещата се провалят, ще възникнат много въпроси. Никой не иска да излага организацията на такъв риск.

— Няма да се провалят.

Броударк си замълча. Ако продължеше разговора, имаше опасност двамата да влязат в конфронтация, от която нямаше отстъпване назад. И двамата го съзнаваха. Броударк стана, отиде до прозореца и се загледа в оградения с цимент двор.

— Кога? — попита.

Лиъм в това време закрепваше ножа на глезена си. Провери пистолета и пъхна пълен пълнител в ръкохватката. Автоматът нямаше да му трябва. Не и за тази задача.

— Скоро — отвърна.

Сутринта мина бързо. Фин написа молбата за делото на Девън, като няколко пъти я доработва. Щом свърши с нея, се зае с другите дела. Усещаше как Лиса поглежда към него. Обикновено си разменяха по някоя и друга дума и той й показваше с какво се занимава, за да може тя да го замести, ако се наложи. Не и днес обаче. Той беше прекалено зает и потънал в мислите си, които засега не смяташе да споделя.

По едно време Лиса стана и отиде до него.

— Добре ли си, шефе?

— Да, добре съм.

— Сигурен ли си?

Той вдигна очи към нея.

— Не мога да направя нищо повече — каза. — Мога да напиша молбата и да пледирам в залата, но това е всичко.

Тя кимна.

— Така е.

— Това ме подлудява. Трябваше да измисля нещо.

Тя му се усмихна разбиращо.

— Почти един и половина е.

— Е, и?

— Сали свършва училище в един и половина. Ще закъснееш.

Той погледна часовника си и въздъхна:

— По дяволите, почти щях да забравя.

— Почти?

— Добре де, бях забравил. — Той погледна разпръснатите по бюрото листа. — Нямам представа кога ще довърша цялата тази работа.

Тя отново го погледна, този път по-продължително. Фин усещаше отскоро у нея някаква промяна. Но не можеше да разбере каква е. Преди тя имаше един от най-твърдите характери. Не отстъпваше лесно пред другите и крачеше смело напред през живота. Сега обаче някак беше омекнала. Може би просто така му се струваше.

Лиса се върна до бюрото си и взе ключовете от нейната кола.

— Аз ще ида да я взема — каза.

— Не е необходимо. — Фин стана, взе си сакото от облегалката на стола и бръкна в джоба за ключовете на неговата кола.

— Не ме затруднява.

— Оценявам го, но сега аз отговарям за нея. — Той тръгна към външната врата, но тя застана на пътя му.

— Фин, ти не си отговорен за нея. Не го ли разбираш?

— Не можем просто да я оставим в училището.

— Нямах предвид сега. Ти не си отговорен за нея в дългосрочен план.

— Знам.

Тя го изгледа.

— Наистина ли?

— Да. Просто искам да направя всичко възможно за нея и баща й да излезе от затвора.

— Повечето от тези неща са извън твоя контрол. Дори и да издействаш освобождаването на Девън под гаранция, след като го осъдят, той пак ще се върне там. Ти си добър адвокат, но не можеш да промениш факта, че клиентът ти наистина е виновен в извършването на престъпление. Не просто виновен, ами си е направо закоравял престъпник.

— Знам. Но трябва да опитам. Може би докато Девън е навън, ще измисли къде да я изпрати.

— Има много деца-сираци в системата, които се оправят с живота. Сали има твърд характер. Ще се оправи.

Той кимна.

— Може и да се оправи, но може и да не се. — Той понечи да я заобиколи, но тя отново му препречи пътя.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Кое?

— Не ме занасяй.

Той наведе глава и си пое дъх.

— В живота има мигове, които ти се иска да не са настъпвали. Мигове, в които ти се иска да се върнеш назад във времето и да промениш това, което си направил — или да направиш нещо, което не си направил. — Фин вдигна очи. — Системата е претоварена и няма време да се церемони с отделните деца. Настаняват ги където им падне, само и само да се отърват от тях. Когато ме изпратиха в последното ми приемно семейство, бях на петнайсет. Никой нормален човек не взима петнайсетгодишно момче. Но това семейство имаше нещо като бизнес. Щатските власти им даваха по петдесет долара на седмица за всяко дете, което вземеха за отглеждане. Затова бяха готови да вземат всеки. Когато отидох при тях, в къщата им живееха единайсет деца. Бяха направили спално помещение, в което спяхме всички. От едната страна бяха леглата за момчетата, от другата — за момичетата.

— Изглежда е било уютно и задушевно.

— Задушевно не е точната дума. В къщата нямаше много любов. А децата… ще кажа само, че това бяха деца с проблеми. Особено три от по-големите момчета. Те употребяваха наркотици и членуваха в банда.

— Но ти също си бил в банда, нали?

— Вярно, но тези тримата бяха по-различни. Те бяха жестоки и свирепи. Имаше едно дребно момиче, на около тринайсет години, което беше като изгубена душа. Виж, повечето от нас прекарваха целия си живот в приемните семейства и домовете за сираци. И ние бяхме свикнали с това, знаехме какво да очакваме. Но това момиче беше израснало със собствените си родители. Не знам какво точно им се беше случило на тях. Момичето не обичаше да говори за това. Нещо много лошо, за да се озове накрая тя в това забравено от Бога място.

Та тя предпочиташе да бъде сама и почти не говореше с никого. Имаше дневник и прекарваше доста време в писане. Беше й като психотерапия. Един ден едно от трите момчета й открадна дневника. Занесе го в момчешката спалня и зачете от него. Беше тъжно и жалко. Всички прихнаха да се смеят. Тогава момичето влезе в стаята и разбра какво се е случило. Направо побесня. Нападна момчето, което държеше дневника, започна да го рита и да крещи. Той и другите двама я хванаха и взеха да я налагат, където сварят. Тя продължи да се отбранява, докато можеше. Накрая, когато силите и духът й секнаха, тримата я вдигнаха и отнесоха в спалнята на момичетата. Изгониха всички навън и заплашиха да убият всеки, който изтича при приемните родители, за да ги издаде. Не че ги беше грижа. После заключиха вратата на спалното и… Още чувам плача на това момиче.

Лиса стисна устни и каза:

— Вината не е била твоя. Ти си бил малък, а те са били трима. Не си могъл да направиш нищо, за да го предотвратиш.

— Може би. Но аз дори не се и опитах. Знаеш ли как постъпих? Взех си чантата, напъхах вътре багажа и дрехите и си тръгнах. Казах си, че ще съм по-добре на улицата. Въпреки това от време на време си мисля за случилото се тогава. Ако можех да върна времето, щях да постъпя по друг начин.

— И сега ти е даден шансът да го докажеш?

Фин сви рамене.

— Не знам. Може би.

Лиса поклати глава.

— Това няма да промени случилото се в миналото. Няма да помогне с нищо на малкото момиче в спалнята и предполагам, че няма да помогне с нищо да успокои съвестта ти.

— Вероятно няма. Но си струва да опитам.

— Щом казваш. — Лиса отиде до бюрото и взе ключовете. — Аз отивам да взема Сали.