Адвокат за милиони

Трийсет и седма глава

Лиъм седеше в микробуса на улицата, на която се намираше кантората, на известно разстояние от нея. Беше седем часът. Той беше сигурен, че картините вече са преместени в офиса. Мина му през ума да щурмува мястото, но не беше сигурен дали ще са вътре. Освен това все още беше светло и районът беше оживен. Действията му щяха да привлекат внимание. Дори и да не можеше да влезе сега, искаше да знае какво се случва в часовете преди срещата — кой е вътре, кой ще дойде, кой ще си тръгне. Затова чакаше и наблюдаваше. Както многократно досега беше имал възможността да се убеди, в неговия занаят информацията беше най-ценната стока. А сега най-много му беше нужна информация.

Доколкото можа да установи от наблюдението, в кантората имаше само трима души — адвокатът, колегата му и Девън Мали. При вида на Мали гърлото му се изпълни със злъч. Гневът и желанието му да отмъсти за предателството се насочиха върху този човек. Бългър беше избягал от Бостън, преди да успее да му предаде картините. Мърфи и Балик — единствените други, които бяха замесени в обира — сега бяха мъртви. Оставаше само Мали. Единственият логичен извод беше, че самият Мали беше обявил картините за продан. Беше взел това, което по право принадлежеше на Лиъм и на каузата, за която се бореше. Ако не беше желанието му да си върне картините и да осигури средствата, необходими за продължаване на борбата в Северна Ирландия, щеше да слезе от микробуса и да убие нещастника с голи ръце. Това щеше да го изпълни с голямо удовлетворение, но нямаше да реши основния му проблем и да доведе до успех мисията му. Той погледна назад, към товарния отсек на микробуса. Имаше и други начини да си отмъсти.

Тя отново беше със завързани китки и глезени, с парцал в устата, завързана за пода на микробуса, покрита с брезент. Той беше внимателен с нея. Тя изпълни безпрекословно всичките му нареждания и се държа като послушна кучка, горяща от желание да достави удоволствие на господаря си. Но зад това послушание той усещаше дълбока решителност, която го държеше нащрек. Нейното примирение не беше случайно. Колкото и да беше силна омразата му към човека, позволил си да открадне от неговата организация, неговата кауза, толкова по-силно беше уважението на Лиъм към момичето. Това уважение обаче нямаше да му попречи да я превърне в свой инструмент на отмъщението.

Той отново се обърна напред и продължи да наблюдава кантората на адвоката. Щорите бяха спуснати и докато навън вече се мръкваше, сенките отвътре издаваха човешко присъствие. Нещо се случваше. Нямаше как да знае със сигурност, но трябваше да намери начин да разбере, преди да влезе вътре. Той имаше повече опит в подобни опасни ситуации от когото и да било. Той щеше да победи.

Докато седеше в микробуса, се върна към живота си, посветен на войната. Той не знаеше друго чувство, освен омразата и ако тази омраза изчезнеше, щеше да изчезне и причината за неговото съществуване. Беше решил съдбата си още когато уби Броударк. Преди само се беше съмнявал, но сега вече беше напълно сигурен. Ако не си върнеше картините, щяха да го убият собствените му другари и каузата, на която беше посветил живота си — и в името на която беше избито цялото му семейство — също щеше да умре. Дори и да успееше да си върне картините и да ги прекара в Северна Ирландия, пак щяха да му видят сметката. Твърде далече беше стигнал, беше прекрачил границата на допустимото. Беше готов обаче да приеме съдбата си, стига това да доведе до продължаване на борбата. Стига отново да пламнат битките. Само в пожара на сраженията част от семейството му продължаваше да живее.

Килбраниш поклати глава и прогони тези мисли. Сега трябваше да прочисти съзнанието си и да се концентрира върху предстоящата задача. После щеше да се притеснява за останалото.

Отново погледна назад, към купчината, покрита с брезент. Тя не беше помръднала. Това беше добре, защото му даваше чувство за контрол върху нещата.

На Козловски му бяха необходими близо четирийсет и пет минути да „оборудва“ офиса. Той действаше бързо, но целенасочено, в стремежа си да монтира миниатюрните камери така, че да бъдат напълно скрити, но в същото време да дават достатъчно видимост и пълно наблюдение на помещенията.

Докато той сновеше из кантората, Фин и Девън седяха в главния офис.

— Защо се бави толкова? — попита Девън. Никой не му отговори. — Няма смисъл. Така или иначе ще убие всички ни.

— Мисли по-позитивно. Какво те кара да смяташ, че ще ни убие? — попита адвокатът.

Мали сви рамене.

— Само предчувствие. Не ми изглежда на човек, който е свикнал да прощава. Ако знае, че някой го е прецакал, ще се опита да си разчисти сметките с него.

Козловски се спря и го погледна.

— Ако беше така, аз трябваше да съм очистил досега сума ти народ. Отваряй си очите на четири и помни, че целта ни е една — да спасим дъщеря ти. Прави каквото ти се казва, и е много възможно да се измъкнем от тази каша. Аз ще следя какво се случва чрез камерите. Ако усетя, че ситуацията се изплъзва от ръцете ни, ще изскоча и бързо ще се намеся, преди да си разбрал какво става.

— По-бързо от куршум ли? Какво ще правим, ако започне да стреля?

Козловски тръгна към кабинета си в задната част на кантората. Върна се с пистолет и го подаде на Фин.

— Мразя оръжието — каза той.

— Кое мразиш повече? Оръжието или да те прострелят? — попита детективът.

Фин прибра пистолета в джоба.

— Не трябва изобщо да прибягваме до оръжие.

— Не трябваше изобщо да се забъркваме в това — сряза го Козловски. — Но ето ни на, забъркахме се. Само видът на оръжието може да убеди този тип, че е най-добре да си вземе картините и да си ходи.

— А моят пистолет къде е? — попита Девън.

— Затваряй си устата — сряза го Козловски.

— Тогава какво ще правя, ако започне стрелба? — попита Девън. — Да не очакваш от мен да залягам?

— Не. Очаквам да се хвърлиш и да защитиш с тялото си дъщеря си — отвърна Козловски.

Девън понечи да каже нещо, но се спря и само кимна.

Фин погледна часовника си. Наближаваше осем часът и дори през щорите се виждаше, че слънцето почти е залязло. През процепите проникваше светлина. След няколко минути щеше да се стъмни напълно. Фин не беше сигурен дали е за добро или за лошо.

— Колко ти остава? — попита той Козловски, който в момента настройваше миниатюрните камери, поставени из цялата кантора.

— Още няколко минути — отговори детективът. — Искам да тествам мониторите в колата, за да съм сигурен, че всички камери работят.

— Ако искаме да отидем за картините и да се върнем навреме за срещата, скоро ще трябва да тръгваме.

— Ще успеем — отвърна Козловски. — Когато се върнем, всичко ще е готово.

Той произнесе последните думи с изключителна увереност. На Фин обаче от това не му стана по-спокойно.

Хюит и Портър седяха в колата на Хюит, паркирана малко по-нататък по улицата. Те следяха от разстояние кантората. Бяха достатъчно близо, за да видят кой влиза и кой излиза, но твърде далеч да видят какво става вътре. Това за тях обаче не беше проблем, тъй като бяха поставили датчик върху колата на детектива, а колата на адвоката беше останала на паркинга при съда. Ако обектите възнамеряваха да ходят някъде, те щяха да използват шевролета на Козловски.

— Какво мислиш? — попита Хюит Портър.

Дребният агент седеше на пътническата седалка отпред. Хюит го беше взел от офиса на ФБР, като временно се беше отклонил, когато обектите потеглиха от апартамента на Мали. Портър изглеждаше изнервен и не приличаше много на оперативен агент. Хюит също така имаше чувството, че фиксидеята, обсебила колегата му, беше взела връх, и беше заслепила съзнанието му.

— Не знам — отговори Портър и потърка с пръсти основата на носа си. — Със сигурност нещо става.

— Може би само подготвят защитата по делото на Мали?

— В осем вечерта?

— Той е адвокат.

Портър поклати глава.

— Нещо по-сериозно е.

Хюит сви рамене.

— Щом казваш…

Точно в този момент Фин, Козловски и Девън излязоха от кантората.

— Ето ги нашите хора — каза Хюит и запали двигателя.

Портър го спря и изключи двигателя.

— Дай им повече преднина. Не искам да ни забележат. Можем да ги следим с джипиеса, не е необходимо да ги виждаме. Ако разберат, че ги следим, ще отменят всичко.

— Ами ако стане нещо, докато ги настигнем? Може да са в опасност.

— Ако са в опасност, значи сами са си я навлекли. Не е мой проблем. Няма да рискувам картините заради хора, които са замесени в тази схема. На тях им беше дадена възможност да дойдат при нас за помощ, но те отказаха.

— И ще позволиш да умрат хора?

Портър го погледна.

— Ако трябва да избирам да умрат хора, или да позволя картините отново да изчезнат, без колебание ще избера първото.

Стоун и Санчес се намираха още по-далеч и от агентите на ФБР. Ивица светлина проникваше през щорите на прозорците на кантората. Можеха обаче спокойно да видят всеки, който се покаже на външната врата. Те изчакаха шевролетът да потегли, а след него и колата на агентите две пресечки по-надолу. Минаха няколко минути.

— Ще ги изпуснем — обади се Стоун.

— Няма — отвърна Санчес. — Хюит и приятелчето му няма да ги оставят да им се измъкнат. Трябва само да не изпускаме от очи колата на Хюит и те ще ни отведат на желаното място.

Движението по улицата все още беше натоварено. Покрай тях преминаваха коли, чиито пътници и шофьори бяха тръгнали да вечерят или пък са работили до късно и се връщаха вкъщи. Една след друга колите потегляха от улицата и веднага други коли заемаха местата им, а шофьорите бяха доволни, че са намерили къде да оставят автомобилите в града, в който проблемът с паркирането беше особено актуален. Бял товарен микробус, който изглежда беше направил последните доставки, тръгна от пресечката пред тях и заради него Стоун трябваше да се взира, за да не изпусне колата на ФБР. Агентите продължаваха да чакат, докато минутите неумолимо отлитаха.

— Това чакане ще ме убие — каза Стоун.

— Още една минута.

Фаровете на колата на Хюит светнаха и тя плавно потегли от мястото си, след което веднага се вля в движението.

— Давай — подкани го Санчес.

Стоун включи двигателя и едновременно даде на скорост. Бяха една пресечка по-назад и той се притесняваше да не ги забави светофарът.

— Гадове — измърмори. — Ако ги изгубим, кълна се, че ще те гръмна и после ще гръмна и себе си.

Тя го погледна.

— Да не би да поставяш под съмнение преценката ми?

Той кимна.

— Версията е твоя и ти решаваш как да действаш. Но не си мисли, че това означава да се подчинявам безпрекословно на всяко твое желание. Когато сме само двамата, ще се съмнявам във всичко, щом имам причина за това. — Вниманието му беше насочено към колата на ФБР и стремежа да не ги изпусне, но с периферното си зрение усети как го гледа тя. — Какво? — попита. — Проблем ли имаш с това?

Тя извърна глава настрани и се загледа през стъклото.

— Не — отговори след няколко секунди. — Нямам проблем с това.

За първи път, откакто работеха заедно, той почувства, че с нея вече са истински партньори.