Адвокат за милиони

Петнайсета глава

— Да, моля? — попита пазачът. Девън вдигна значката си, за да може да се види от охранителната камера.

— Аз съм от полицията на Бостън — отвърна той. — Получихме обаждане за някакви размирици. Изпратиха ни, за да проверим.

— Не сме видели нищо — каза пазачът. — Кой ви е съобщил за размириците?

— Един от живеещите в района — излъга Девън. — Ако ни пуснете да влезем, ще направим бърз оглед и ще си тръгнем.

— Не знам… — гласът на пазача леко потрепери. — Не ми е разрешено да пускам никого по това време.

Девън усети, че пазачът се колебае. Мислеше много бавно. Той кимна на Ирландеца в знак на успокоение, че това няма да е проблем. Така или иначе се очакваше подобно посрещане. Щеше да е идеално, ако пазачът ги беше пуснал да влязат без никаква съпротива, но това не беше реалистично. Девън беше готов да приложи и натиск, колкото е необходимо. Имаше и определен риск. Ако пазачът се обадеше на истинските ченгета, за да потвърдят за повикването, с Девън и Ирландеца беше свършено. Щом разберяха, че двамата са се преоблекли като полицаи, за да проникнат в музея, планът им щеше да бъде обречен. Охраната щеше да бъде утроена още на следващия ден. Думите на Бългър отекнаха в ушите му: „Ако оплескаш работата, няма да те видя повече.“ Значението беше ясно. Въпреки всичко за Девън това беше най-добрият им шанс. Според информацията, която Бългър им беше дал, охраната не се състоеше от професионални пазачи, а от студенти от музикалното училище. Смяната започваше в полунощ и свършваше в осем часа сутринта. Един беден музикант можеше да свири в група и после да отиде на работа. Работата не беше напрегната: бяха по двама души на дежурство и основното им задължение беше да следят за пожари и проблеми с водопровода. В музея се съхраняваха буквално творби за десетки милиарди долари и най-голямата заплаха за колекцията идваше от водата и от дима. Кражбата беше само теоретичен риск, но малко вероятен. Мястото се заключваше и запечатваше всяка нощ, а и в будката на охраната имаше бутон, с който в случай на неприятности можеше да бъде повикана полицията. От друга страна, не беше сигурно дали хлапе на такъв пост щеше да остане спокойно в присъствието на полицаи, ако те се появят неканени. Девън бързо влезе в роля и погледна право в обектива на камерата.

— Виж какво, аматьор, получихме сигнал, че алармата в музея се е задействала. С колегата ми няма да си тръгнем оттук, докато не проверим. Това е последното ни повикване за вечерта и повече от дванайсет часа се разправяме само с пияни и откачалки. Няма ли да отвориш вратата? Добре тогава. Ще повикам шибания специален отряд да отцепи целия район. После ще се обадя на капитана и ще го накарам да събуди всеки един от директорите на този шибан музей, да си довлекат задниците тук и да обяснят защо техен служител пречи на полицейски служители да си изпълняват служебните задължения, когато са повикани по сигнал. Сигурен съм, че ще ти стане доста жежко. Ако не искаш да става така, тогава ни пусни за две минути да проверим дали не е фалшив сигнал. Ти избираш.

Девън се замисли дали не е преиграл. Достатъчно беше прекарал сред ченгета, за да знае, че те налагат властта и авторитета си най-вече чрез агресия. Ченгетата не обичат да им задават въпроси и всеки път, когато някой цивилен постави под съмнение правомощията им, реакцията е предсказуема. Той погледна към Ирландеца, който стоеше до него и очите му горяха от гняв. Съдейки по изражението му, Девън не би се учудил, ако онзи му пререже гърлото, в случай че планът им не успее. Девън беше видял какъв нож носеше със себе си той.

Накрая, след цяла вечност, пазачът отново се обади по интеркома:

— Не ми е позволено да напускам поста си. Знаете ли къде е алармената инсталация?

Девън намигна на Лиъм и отново се обърна към камерата.

— Горе, на главния етаж ли е?

— Да, точно така. Завийте наляво и следвайте знаците за мъжката тоалетна. Ще го видите.

— Добре — отвърна Девън.

Електрическата врата избръмча и Лиъм се протегна да отвори вратата. Не благодари на пазача. Ченгетата рядко благодаряха на някого, когото току-що са навикали. Освен това пазачът трябваше да е притеснен, ако искаха планът им да проработи. Много други неща можеха да се объркат. Бългър им беше дал пълна схема на алармената система. Девън не го пита откъде се е снабдил с нея, но беше ясно, че единствената точка за контакт с външния свят беше будката на охраната. Ако пазачите успееха да задействат бутона, всичко свършваше дотук. Ако съумееха да изкарат охраната от будката, опасността щеше да е елиминирана. Други външни аларми нямаше. Сега беше време за игра на умовете и ако Девън успееше да надхитри пазачите, всичко щеше да мине добре. Той погледна в камерата и поклати глава, преструвайки се на изумен пред невежеството на пазача. Надяваше се пазачът да е видял това.

Балик съзнаваше, че е сам. Можеше да побегне, може би дори трябваше, но той не беше такъв човек. Прие съдбата си със същото безразличие, с което се беше отнасял към живота. Предпазните мерки, предприети от него, се бяха оказали недостатъчни. Стигаше му толкова. Той седна на стола си зад колибата, за да погледа морето и да чака.

Не се мина много време. Минути по-късно чу стъпки по чакъла вдясно от него.

— Очаквах те да дойдеш — каза само той.

— Така изглежда. — Беше силно изразеният белфастки акцент на Лиъм Килбраниш. — Само четирима? Обиден съм.

— Кой каза, че няма и други? Може да са вътре.

— Не — отвърна Лиъм. — Наблюдавахме това място. Само четирима.

— Вие? Мислех, че работиш сам.

— Ъхъ! Освен когато е необходимо.

— Като преди двайсет години?

— Като преди двайсет години. Само че тогава за мен нещата не свършиха добре, нали?

Балик чу шумолене вляво от сградата и погледна към фигурата, блокираща всякакво бягство в тази посока.

— Може този път да свършат по-добре.

— Това зависи от теб. — Лиъм пристъпи напред и лицето му беше прорязано от тънък сноп светлина от една от нисковатовите лампи, монтирани по ъглите на покрива. Виждаха се само очите му. Приличаше на маскиран бандит. — Говори — каза той.

Балик го погледна. Решимостта в очите му сякаш граничеше с лудост и Балик разбра, че вижда за последно океанския залез. Погледна към залива и оттам към хоризонта, където тъмносивата водна повърхност се сливаше с въгленочерното небе.

— Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса.

— Опитай.

— Не знаем къде са.

Лиъм стоеше само на около метър и нещо от него и насочи пистолета си към главата му. Балик се надяваше да дръпне спусъка още сега и да се свърши, но си даваше сметка, че няма да е толкова лесно.

— Ще трябва да се постараеш повече.

— Казвам ти, не знаем къде са. Никой не знае.

— Все някой трябва да знае. — Лиъм го подкани с дулото на пистолета към вратата на колибата.

— Така ли ще стане?

— Зависи от теб.

Балик се изправи.

— Не мога да ти кажа нищо, което да ти е от полза.

Лиъм не отговори, само отново го прикани към вратата. Вляво от Балик от сенките изникна другият мъж. Беше едър и сякаш безформен, с лице, излязло от детските кошмари. Той също носеше пистолет и се движеше уверено и с лекота.

Балик се обърна да погледа за последно водата. Студен вятър се спусна над залива и погали лицето му за сбогом. Той вдиша дълбоко и остави студеният въздух да изпълни цялото му тяло. Затвори очи, спомените му минаха пред него като на лента и почувства внезапно спокойствие.

После направи две крачки към вратата и придружен от Лиъм от едната страна и непознатият от другата, влезе в колибата.

Девън тръгна по коридорите на музея към будката на охраната. Двамата с Ирландеца бяха решили, че само Девън ще говори. Той имаше характерен бостънски акцент като повечето полицаи по улиците. Не че в Бостън нямаше ченгета с ирландски акцент, но щеше да направи впечатление и вероятно да даде на охраната повод за съмнение. А те не можеха да си позволят да поемат подобен риск. Ирландеца неохотно се съгласи да го остави да говори.

Девън първи забеляза пазача, седнал зад бюрото. Лошо. Надяваше се пазачът да е излязъл иззад бюрото и да не може да задейства външната аларма. Сега трябваше Девън да го примами да се отдалечи от поста си.

— Ти ли ни остави да чакаме толкова дълго отвън? — извика той на пазача. Младежът едва ли беше на повече от двайсет и две.

— Извинявам се, господин полицай. Не бях сигурен дали мога да пускам полицаи вътре.

— Това е най-голямата тъпотия, която съм чувал — притисна го Девън. Той се обърна към Ирландеца: — Ти чувал ли си някога по-тъпо нещо? Абсолютно лишено от всякакъв смисъл. — После пак към пазача: — Искаш ли да опиташ пак да ми обясниш?

Пазачът сериозно се притесни и той го забеляза. Това беше целта — да го притесни. Някакъв си пъзльо музикант, пушещ трева, припечелващ като пазач, със сигурност ще се уплаши от ченгета, а страхът ще го направи послушен.

— Не разбирам.

— Глупости. — Девън пристъпи напред и огледа хлапето. Беше толкова близо, че пазачът неволно се отдръпна от бюрото.

— Не те ли познавам отнякъде? — попита Девън.

— Не, не мисля.

— О, да, познавам те. Преди три месеца те хванах на Масачузетс Авеню, нали? Притежание на наркотици или нещо подобно. Ти изобщо не се яви в съда. Груба грешка, защото най-вероятно щяха да ти дадат пробация. Но съдиите не обичат да ги пренебрегват. Имаме заповед да те арестуваме.

Пазачът така енергично заклати глава, че Девън се уплаши да не си счупи врата.

— Бъркате ме с някой друг, полицай. Кълна се.

Девън го погледна остро и се приближи още повече до бюрото.

— Ах, ти, малък негодник! Лъжец ли ме наричаш? Кълна се в бог, ще си платиш за това. Познавам няколко души от затворническата администрация. Само ще им звънна един телефон и престоят зад решетките ще ти се види истински ад! Разбра ли!

— Да, полицай, но кълна се, вие никога не сте ме арестували. — Пазачът вече беше изпаднал в паника и страхът му беше осезаем. За миг Девън дори се запита дали хлапето не е намокрило гащите.

— Друг има ли с теб? Твой колега?

— Да. Той тъкмо приключва с обиколката. Повиках го и ще дойде всеки момент.

— По-добре да е така, защото ти много си загазил и ще трябва да видим какво ще правим. Друг има ли?

— Не, сър, само двамата сме. Не разбирам какво съм загазил.

— Разкарай си задника от това бюро — нареди му Девън. Пазачът се поколеба. — Мърдай или ще съжаляваш, че изобщо си се родил, кълна се!

Младежът се примири и излезе иззад бюрото.

— Какво? Какво искате от мен? — попита.

— Искам да си затвориш скапаната уста и да отидеш до онази стена.

Когато хлапето тръгна към него, Девън вече предусещаше как скоро ще свърши всичко. Едва ли, дори и да се досетеше, че нещо не е наред, пазачът би се върнал да натисне бутона на алармата. Въпреки това Девън искаше да си изиграе докрай ролята, за да си улесни максимално работата.

— Ама това е нечувано — каза пазачът. — Не съм направил нищо!

Той го хвана за рамото и го завъртя с лице към стената.

— Продължавай да говориш, само ще влошиш положението си — каза, бутна пазача към стената и леко го ритна по стъпалата. — Разкрачи се. — Пазачът се подчини. — Сега сложи ръцете си зад гърба.

— Правите голяма грешка — рече младежът.

— Ще видим много скоро. Ще се обадя на колегите и ще те проверя в системата. Но първо искам да си сложиш ръцете отзад! — Пазачът си сложи дясната ръка отзад и Девън му постави белезници. Почти готово. — А сега лявата. — Момчето подаде и лявата си китка и щом и върху нея щракнаха белезниците, Девън се сети, че не го е претърсил. Не че имаше значение — знаеше, че пазачите не са въоръжени. Но никой полицай не слага белезници на заподозрян, преди да го е претърсил. Той обърна пазача към себе си и се усмихна.

— Вие не сте полицаи, нали? — попита хлапето.

Усмивката на Девън стана още по-широка. В този момент другият пазач се появи иззад ъгъла на коридора, очевидно приключил с обиколката. Той видя първия пазач с белезници на ръцете и двама полицаи до него.

— Какво има, полицай? — попита.

Девън кимна на Ирландеца и му предаде първия пазач, след което се приближи до втория.

— Този е арестуван — каза му. — Ти ще си следващият, ако не внимаваш какво правиш. Отиди веднага до стената и вдигни ръце.

Пазачът беше толкова изненадан, че изобщо не оказа съпротива. На Девън му бяха нужни по-малко от пет секунди да го окове в белезници. Единственото, което пазачът каза, докато Девън му слагаше белезниците, беше:

— Не разбирам защо ме арестувате!

Девън го извъртя към себе си.

— Не си арестуван — отвърна му спокойно. — Това е обир. Ако не създаваш проблеми, няма да пострадаш.

— Не ми плащат достатъчно, че да страдам.

Девън се усмихна.

— Добре тогава. Вие, момчета, си дръжте устите затворени и не казвайте нищо на полицията и ще ви изпратим малка награда. — Никой от двамата не отговори. — Накъде е мазето?

— В дъното на коридора — каза вторият пазач.

Девън отново кимна на Лиъм.

— На долния етаж — каза му.

Те отведоха двамата пазачи по коридора и оттам към вратата, която водеше към мазето. Докато вървяха, той ги разпита набързо:

— Друга охрана няма, така ли?

С такава информация разполагаха — че тази вечер са дежурни само двама пазачи, но подобна информация невинаги може да е точна и прецизна, затова реши да провери.

— Само двамата сме — отвърна първият пазач. Той изглежда беше по-старшият, макар и да беше само на двайсет и няколко години.

— Други външни аларми няма, нали? Освен тази зад бюрото.

— Други няма.

Девън ги спря на стълбите.

— Ако ме лъжете и дойдат ченгета, първо ще сляза при вас и ще ви застрелям. Разбра ли?

— Разбрах.

Девън го изгледа изпитателно: явно не лъжеше.

Отведоха ги в мазето и откриха два стълба на трийсетина метра един от друг. Първо завързаха здраво ръцете и краката им с дебело тиксо. После им залепиха устата и очите. Накараха ги да седнат на земята и ги завързаха с тиксото към стълбовете.

— Лека нощ, момчета — каза Девън. — Ако чуем някакъв шум, ще дойдем и ще ви застреляме. Помнете го.

Той погледна към Лиъм и му кимна. Бяха проникнали вътре, като при това изобщо не им се беше наложило да вадят оръжие. Той си беше свършил идеално работата.