Адвокат за милиони

Трийсет и шеста глава

На никого не му се говореше за друго, освен за това как да заменят картините за Сали.

Планът им не беше добре обмислен, но за толкова кратко време не можеше и да се очаква друго. Решиха, че най-подходящото място да извършат замяната е кантората на Фин. Там можеха да изтъргуват картините за момичето, без да се притесняват, че някой ще ги види или чуе през нощта. В същото време мястото беше достатъчно близо до приличен квартал и ако се чуят изстрели, полицията ще пристигне бързо. Това щеше да накара Килбраниш да се замисли, преди да стреля.

Ирландеца се обади на мобилния на Фин точно в шест часа. Телефонът лежеше върху един празен сандък за бутилки за вино, който служеше за масичка. Когато се разнесе звънът, тримата се вторачиха в телефона, сякаш беше някакъв свръхестествен предмет, и едновременно с това скочиха.

— Точен е като швейцарски часовник — отбеляза адвокатът и прие обаждането. — Фин на телефона.

— Господин Фин, имаш ли отговор за мен? — попита Килбраниш.

— Имам — отвърна той. — Картините са в нас.

Килбраниш изглежда се развълнува.

— Значи Девън искаше да ме изиграе. Голяма грешка.

— Да, грешка. Довечера ще поправим тази грешка.

— Добре. Но щом веднъж ме е минал, ще иска да го стори отново. Как искате от мен да ви вярвам?

— Нямаш избор — отговори Фин. — Ако искаш картините, ще трябва да ни се довериш, господин Килбраниш. — Адвокатът наблегна на името.

— Много добре, господин Фин. Вече знаете кой съм.

— Да. Казвам го, защото ако се случи нещо с мен, знай, че съм написал и съм дал на един колега писмо. За броени часове полицията, ФБР и Интерпол ще знаят кой си и къде се намираш. Така че е по-добре да не се случва нищо нито с мен, нито с приятелите ми.

— Това зависи само от вас. Искам да качите картините в кола и да изпратите вашия клиент на среща с мен — започна Килбраниш.

— Не става. Ще го направим по нашия начин.

— Не можеш да диктуваш условията, господин Фин. Аз държа момичето.

— А аз имам произведения на изкуството за половин милиард долара, за които ти си чакал двайсет години и си прекосил океана. Ти държиш момиче, с което се запознах преди няколко дни. Преди година баща й дори не знаеше коя е. — Докато Фин говореше, Девън пребледня, стана и се пресегна за телефона. Козловски го бутна назад на дивана. Той се опита да се изскубне, но детективът здраво го държеше и запуши устата му с длан. По физическа сила Девън не можеше изобщо да се сравнява с детектива. — Ако си мислиш, че само ти можеш да изнудваш, жестоко се лъжеш — продължи Фин. — Ще направим размяната по нашите условия.

Килбраниш не отговори и той се уплаши, че го е притиснал прекалено много.

— Кога и къде? — накрая попита Лиъм.

— В десет часа. В кантората ми в Чарлстън. Знаеш къде се намира, нали? Ние ще носим картините. Правим размяната и си тръгваш.

Килбраниш продължаваше да диша тежко.

— Само вие двамата и никой друг — каза.

— Само аз и Девън — потвърди Фин.

— Ако ми направите номер, ще ви пратя на оня свят. Моят занаят са убийствата. Ще убия всеки един, когото познаваш. Разбра ли ме?

— Разбрах. Ако всичко мине гладко, няма да имаш повод за притеснение. Взимаш картините и ако с нас не се случи нищо, никой няма да разбере за сделката ни.

— Ще дойда — отвърна Ирландеца и връзката прекъсна. Фин затвори телефона.

Козловски пусна Девън.

— Какво, по дяволите?! — извика Мали и скочи от дивана. — Не ме докосвай повече!

— А ти повече не излагай на риск плана — тихо отвърна детективът. — Ако направиш нещо, което да застраши мен, Фин или дъщеря ти, ще те убия.

Девън погледна към Фин.

— Защо му каза така? Защо му каза, че никой не го е грижа за Сали? Ако я убие, кълна се, ще видя сметката и на двама ви!

— Успокой се, Девън — отвърна му Фин. — Трябваше да го накарам да си мисли, че предимството му не е чак толкова голямо. Нямах друг начин.

— Не съм съгласен! — извика Девън. — Не съм съгласен да губим контрол!

Покрай апартамента мина полицейска кола с мигащи лампи и пусната сирена. Те се спогледаха уплашено и млъкнаха, докато колата не отмина.

— Никой от нас вече не контролира ситуацията — рече адвокатът. — Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да я използваме в наш интерес. Изобщо не ме интересува за кое си съгласен и за кое не си, Девън. Важното е да си върнем Сали. Това е. Ако ме слушаш и изпълняваш каквото ти кажа, всички ще бъдем живи и здрави. Само помни едно: този тип няма да се поколебае да стреля по дъщеря ти. Имай го предвид.

— Какво каза той? — попита Козловски. — Ще дойде ли?

— Ще дойде. Заяви, че ако нещо се обърка, ще ни избие всички.

Детективът стана и си пое въздух.

— Тогава да се постараем нищо да не се обърка.

Килбраниш затвори телефона в къщата в Куинси и тръгна право към вратата за мазето. Трябваше да действа бързо. Нямаше да седи и да чака до десет часа.

Докато слизаше по стъпалата, долови неприятната миризма. Тялото на Броударк беше престояло долу повече от ден. Мазето беше прохладно, но не достатъчно, че да предотврати разлагането на трупа. От миризмата беше ясно, че органичният процес вече е в пълна сила. Още няколко часа и миризмата щеше да достигне и до горния етаж. Следващият, който влезеше в къщата, веднага щеше да открие трупа. Това не го притесняваше. Беше наел къщата до края на месеца. Когато влезеше следващият наемател, отдавна щеше да е изчезнал. С малко късмет щеше да застане на бойната линия и да се сражава отново.

Този път тя не се обърна към него, когато слезе по стълбите. През първия ден момичето подскачаше всеки път, когато стъпалата изскърцваха. Но вече не. Това беше нормално. Той имаше достатъчно опит във взимането на заложници и разпознаваше признаците на примирението. Рано или късно всички реагираха така, което улесняваше неговата работа. Не само че волята на заложника за бягство отслабваше, но и в очите и съзнанието му той изглеждаше някак по-малко човек. Когато духът им се сломеше, беше по-лесно да ги убиваш.

Той се приближи и седна на сандъка до нея. Побутна я с дулото на пистолета.

— Време е — каза.

При тези думи тя се обърна и го погледна. Той забеляза ужаса в очите й и лесно можеше да отгатне мислите й в този момент. Тя се питаше дали няма да я убие. „Добре — каза си той. — Добре е, че е уплашена.“

— Ще срежа лентата на китките ти. Ще те заведа при баща ти.

Той се пресегна и издърпа лепенката от устата й. Тя отново потрепна, когато той дръпна рязко, но не толкова силно, колкото първия път. Трябваше да й го признае: не беше глезена принцеса.

Момичето раздвижи устните си, докато той режеше лентата на китките й.

— Ще ме пуснеш ли? — попита.

— Зависи от баща ти. Ако той и адвокатът действат така, както им казвам, ще те пусна.

— А ако не? Ако не те послушат? Тогава какво ще стане с мен?

Той не каза нищо и мълчаливо се зае с лентата на глезените й. Нямаше време да се занимава с подобни мелодрами. Тя седна и разтърка китките си. Там, където допреди малко китките й бяха стегнати с лентата, кожата беше разкъсана. Явно тя беше опитвала дали я е завързал здраво. Същото беше и с глезените й.

— Кажи ми. Какво ще стане с мен, ако баща ми оплеска нещата? — попита тя.

Той насочи пистолета към нея, на сантиметри от челото й.

— Тогава ще умреш. Ако ти, баща ти или адвокатът не изпълняват точно нарежданията ми, ще те убия, без да ми мигне окото. Разбра ли?

Тя кимна.

— Твоят живот е в ръцете на баща ти.

Той видя как мисълта постепенно проникна в съзнанието й. За миг в очите й проблесна надежда — само някакъв мимолетен порив на духа, какъвто беше забелязал у нея първите два дена. После надеждата изчезна и очите й отново станаха безчувствени. Той се запита защо ли, но си каза, че това не е негов проблем.

— Трябва да се върнем в кантората в Чарлстън — каза Козловски. — Ако ще сте само двамата с Девън, искам да поставя „очи“ навсякъде.

— Какво ще правиш? — попита Фин.

— Ще сложа камери на всеки ъгъл, на всяка педя от офиса. Включително и в тоалетната. Ако този задник отиде да се облекчи, искам да видя какво крие в гащите.

— Колко време ще ти отнеме?

— Половин час, най-много четирийсет минути.

— Добре, да се залавяме тогава.

Прибраха парите на Девън обратно в чантата в скривалището на тавана в банята — по-късно щяха да решат какво да правят с тях — и излязоха навън. Качиха се в шевролета и Козловски подкара обратно към Чарлстън.

Две минути по-късно обикновен седан американско производство с федерални номера потегли от същата улица, следвайки електронния сигнал от датчика, прикрепен към колата на Козловски. След още трийсет секунди необозначен линкълн направи обратен завой и потегли в същата посока, движейки се след колата на ФБР.