Адвокат за милиони

Дванайсета глава

Гласът на пазача отекна в стените на централната зона на затвора:

— Девън Мали! На телефона!

Девън се досещаше, че е Фин. На затворниците им се обаждаха по телефона само ако беше нещо спешно или ако беше адвокатът. С изключение на тези два случая, самите затворници имаха право да звънят по телефона, и то само в определени интервали от време. Той тръгна към дългия и тесен коридор отстрани на килийното отделение. Там го чакаше пазач, за да му отвори вратата.

— Номер три — каза пазачът.

По протежение на коридора бяха поставени на еднакви разстояния няколко телефонни апарата. Девън отиде при третия и взе слушалката.

— Ти ли си, Фин? — попита той.

— Да — отвърна адвокатът.

— Видя ли се с него? — Девън затаи дъх в очакване на отговора.

— Нищо не стана.

— Как така?

— Беше загуба на време. От Балик няма да можем да измъкнем нищо.

— Защо? Видя ли се с него?

— Да, видях се. Дори и да имаше нещо, надали щеше да ни го даде.

— Но си се видял с него? Говорил си с него, нали?

— Да.

— Лично ли?

— Да. Какво значение има? Не чуваш ли какво ти казвам? Той няма да ни помогне. Няма да ни издаде Гилберачи дори и да може. Какво, по дяволите, става?

— Нищо. — Девън се усмихна на себе си. — Нещо друго каза ли?

— Да. Каза, че вече не работиш за него. И каза, че ме разиграваш. Искаш ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Нищо. Еди винаги си е бил костелив орех и ти го знаеш.

— Да, знам. Обаче тук има нещо друго. Искам да си напълно откровен с мен, Девън, ако искаш да продължа да те представлявам пред съда.

— Прекалено много се тревожиш, Фин. Трябва да ми имаш малко повече доверие и всичко ще бъде наред. Заседанието за гаранцията е утре, нали?

— Да.

— Добре. Изкарай ме оттук и аз ще ти платя парите, които ти дължа.

— Не се тревожа за парите.

— Да, бе! Адвокат, който не се тревожи за пари. С кого си мислиш, че си имаш работа, Фин? Не на мен тия.

— Видях апартамента ти, когато отидох да взема Сали. Давам си сметка, че не можеш да ми платиш. Не и ако си живял в такава дупка.

— Не съди за една книга само по корицата, Фин. От теб искам само да ме измъкнеш под гаранция. Аз ще се погрижа за всичко останало.

Фин въздъхна.

— Шансовете ни са доста добри — каза. — Ще дойда в съда по-рано, за да можем да преговорим предварително. Най-важното е ти да си мълчиш и да ме оставиш да говоря.

Девън се засмя:

— Добре, ти си шефът.

— Сериозно ти говоря, Девън. Съдиите не обичат устати обвиняеми. Нищо не ги вбесява повече.

— Не се притеснявай. Ще бъда послушен. И кълна се, ще ти платя, щом уредим нещата.

— Както и да е.

— Как е Сали?

— Добре е. Тя е на четиринайсет.

— Да, знам. Колкото и скапано да звучи, но тя е най-хубавото нещо, случило се в живота ми. Ще й предадеш ли нещо?

— Добре.

— Кажи й, че излизам утре. Кажи й, че всичко ще се оправи. Кажи й да ми има доверие.

— Сигурен съм, че и преди е чувала това.

— Да — призна бащата. — Този път обаче е самата истина. — И след тези думи затвори.

По пътя обратно за килията за първи път си пое дълбоко въздух. Откакто беше разбрал за убийството на Мърфи, гърдите го бяха стегнали. Сега имаше реална надежда. Може би пък в крайна сметка щеше да успее да остави зад гърба си тъмното си минало.

Девън би изчакал още малко. Празнуването на Сейнт Патрик в съседната сграда вече привършваше и след не повече от половин час рискът да ги забележат щеше да е значително по-малък. Да ги видят не беше фатално за изхода на акцията — без съмнение четиримата младежи, които ги подминаха, ги видяха — но увеличаваше риска нещо да се обърка и да не тръгне по план. Ирландеца обаче не възнамеряваше повече да седи натясно и затова Девън слезе от колата. Навън беше необичайно топло. Предната вечер температурата беше паднала до малко над нулата, но през деня се беше, вдигнала до двайсетина градуса и когато слънцето залезе, термометрите показваха двайсет и няколко градуса. Девън беше прекарал част от деня в разходки из града. Искаше да проясни главата си преди акцията. Навсякъде срещаше пияни момичета в развлечени тениски, а баровете бяха отворили прозорците, за да могат клиентите да вдишат чист въздух. Градът беше толкова препълнен с хора, че човек трудно можеше да се движи по улиците. А и жегата, и задухът провокираха у хората различни страсти и емоции. В Саути Денят на Сейнт Патрик се празнуваше така. Беше като Коледа и Нова година, събрани в едно. На Девън това никога не му беше харесвало. Тогава настъпваше времето на аматьорите и новобранците по баровете. Всяко богато колежанче или жител на по-луксозните предградия, дори само с капка ирландска кръв във вените, обикаляше и се дереше: „Целуни ме, аз съм ирландец!“ Като че изобщо имаха представа какво е да си ирландец.

Девън се срещна с Ирландеца към десет часа и двамата отново преговориха плана, което им отне около двайсет минути. После отидоха в апартамента на Ирландеца. Седяха и мълчаха. Девън включи телевизора и загледа баскетболен мач, но Ирландеца го изключи. Явно не беше фен на този спорт.

В единайсет и трийсет двамата се преоблякоха в полицейските униформи, с които ги беше снабдил Вини — истински униформи, не някакви евтини имитации, в комплект с пистолети и колани — и си залепиха фалшивите мустаци. После излязоха.

Пътят с кола до Фенуей беше кратък. Девън внимаваше да не пресича на червено и да спазва ограниченията на скоростта. Най-малко сега му трябваха неприятности. Не че някой би им обърнал внимание. По улицата все още беше пълно с пияни до козирката хора. Което беше добре за тях, защото истинските полицаи бяха заети да се отзовават на повиквания за пиянски и хулигански прояви, сбивания в барове и пътни инциденти. Девън се стараеше да предразположи Ирландеца, да вдъхне спокойствие, но усилията му успяха само за кратко. И ето сега подтичваше след него, докато се движеха към музея. Заради топлото време изглеждаха непривично облечени в палта. Палтата бяха и единствената „неавтентична“ част от униформите им и Девън се надяваше охраната да не го забележи. Не можеха обаче да останат без връхните си дрехи, защото под тях криеха част от инструментите, които щяха да им трябват при удара.

Отидоха до задната врата и натиснаха звънеца. Беше един часът и трябваше да почакат минута-две, преди някой да им отговори. Гласът от интеркома сякаш принадлежеше на пубертет.

— Да моля? — попита пазачът.