Адвокат за милиони

Двайсет и първа глава

Капитан Мелвин Скайкс не приличаше с нищо на останалите си колеги от бостънската полиция. Той не ругаеше, не пиеше и не пушеше. Тичаше, за да поддържа форма, и не ядеше месо. Падаше си по черните раирани костюми, които бяха по-подходящи за борсата на Уолстрийт, отколкото за мръсния полицейски участък. В него нямаше нищо етническо. На външен вид не се различаваше много от болшинството си подчинени, но въпреки това вдъхваше респект. Беше изградил кариерата си, като се беше превърнал в образец на „новия полицай“, който модел Бостън се опита да приложи в полицията след избухналите през осемдесетте години скандали в нейните редици. Повечето от другите подобни на него образцови полицаи отдавна се бяха отказали и бяха напуснали отдела. Скайкс успя, защото имаше изключително набито око за детайлите — независимо дали се отнасяше за полицейско разследване или за административни формалности. Онези, които влизаха в кабинета му неподготвени да говорят за даден случай, рискуваха кариерата си. Детективите под негово командване се придържаха стриктно към правилата и резултатите съответно показваха. Седнал в кабинета на Скайкс, веднага след като се беше върнал от обяд, Стоун се почувства като на изпит. Това не го притесняваше особено, защото се беше подготвил.

— Седем убити — каза капитанът. Беше се облегнал в стола си, притиснал пръстите на ръцете си. Той говореше бавно и в гласа му нямаше емоция. Човек можеше да си помисли, че обсъжда резултат от бейзболен мач, с тази разлика, че повечето хора в Бостън не можеха да запазят такова спокойствие и хладнокръвие, когато говореха за „Ред Сокс“.

— Пет — поправи го Стоун. Беше глупаво от негова страна. Сякаш две убийства по-малко променяха нещо. — До снощи бяха пет.

Скайкс го изгледа с досада.

— Броя и Мърфи, и Джони Парите.

— Да, сър. С тях стават седем.

— Седем мъртви — повтори Скайкс и го погледна, сякаш му казваше, че ако иска отново да го прекъсне, сега е моментът. Стоун не го прекъсна, нито добави нещо. — Какви версии имаме?

Стоун замълча. Той още се учеше.

— Нищо конкретно — отвърна Санчес. — Още не.

— А изобщо имаме ли нещо?

— Само предположения. Нищо, което да дадем на пресата.

— Кой е казал нещо за пресата? Искам само да разкрием тези убийства.

— Тъй вярно. Нищо, което да ни заведе при извършителите.

— Значи имаме седем трупа в града — все известни престъпни босове — Скайкс махна прашинка от ревера си, докато говореше, — а нямаме нищо, от което да тръгнем?

— Не съм казала, че няма откъде да тръгнем — отвърна Санчес. — Само казах, че нямаме нищо, което да ни наведе на конкретна следа.

— Нека се изясним, детектив. Искам да знам за всичко, което имаме. Не ме интересува дали е конкретно или не. Щом се отнася за случая, искам да го чуя.

Санчес се покашля и отвърна:

— Може би са замесени ИРА.

— Предполагам нямате предвид някоя профсъюзна организация.

— Не, сър. Другата ИРА.

Скайкс впери поглед в нея. Напрежението беше огромно и Санчес се запита как ли изобщо още издържаше.

— Ирландската републиканска армия — намеси се Стоун. — Капитанът насочи вниманието си към него с все същия пронизващ поглед. Стоун издържа няколко секунди, после се предаде. — От Ирландия — добави.

— Знам кои са ИРА, детектив Стоун — каза Скайкс. — Това, което не знам, е каква е връзката между тях и банда убийци в Саути. Не четете ли вестници? ИРА е мъртва. Какво, за Бога, ви кара да мислите, че имат пръст в това?

— „Падре Пио“ — отвърна Санчес след секунда.

— „Падре Пио“? — повтори той. — Онзи метод за мъчение ли?

Стоун беше впечатлен от осведомеността на началника си.

— Именно — каза Санчес. — И Мърфи, и Балик са били простреляни в дланите, затова предполагаме, че е възможно да е дело на ИРА.

Скайкс поклати глава.

— Въпреки това не ми се връзва. В Северна Ирландия има примирие и католици и протестанти формираха правителство. ИРА е обезоръжена, предадоха доброволно всичките си оръжия.

— Може да не са от самата ИРА, а някой близо до тях — отбеляза Санчес. — Момчетата в ИРА винаги са поддържали тесни връзки с ирландската мафия в Бостън. Някои от тях още държат контрабандни канали. Може би някой от тях е решил да действа сам.

Скайкс се замисли.

— Има нещо, което премълчавате. Прекалено неправдоподобно е дори за работна версия. А за следа да не говорим.

Санчес усети погледа на Стоун върху себе си. Досещаше се какво си мисли в момента, но не възнамеряваше да разкрива повече информация на капитана. До голяма степен успехът й като детектив се дължеше на способността й да пази тайни.

Скайкс долови колебанието й.

— Ако има и друго, искам да го знам, Санчес — каза той.

— „Бурята“.

— „Бурята“?

— Това беше написано на местопрестъплението, където е бил убит Мърфи.

— Има вероятност да става въпрос за една от картините, които бяха откраднати от музея „Исабела Стюърт Гарднър“ през деветдесетте години — добави Санчес.

Скайкс кимна.

— Винаги се е твърдяло, че ИРА е замесена в обира — каза той. — Можем ли да отработим тази версия чрез някого?

— Не съвсем. Само адвоката.

— Адвоката. — Капитанът затвори очи и Стоун си каза, че мозъкът му преработва информацията като някакъв компютър. — Фин, нали?

— Точно така, капитане — отговори Санчес.

— Какво знаем за него?

— Има добра репутация в съдебната зала. Поема защитата на много обвиняеми по наказателни дела. Би се заел и с гражданско дело от време на време, ако хонорарът е добър. Живее в Чарлстън, където се намира и кантората му. Той е израснал там. Като по-млад е имал проблеми, но е успял сам да се измъкне от калта.

— И как така той се появява в сервиза на Мърфи и колибата на Балик, всеки път около времето на смъртта им?

Стоун не беше сигурен дали въпросът не беше зададен по-скоро риторично, но остави Санчес да отговори.

— Не знаем. Когато се появи в автосервиза, той каза на Стоун, че е заради негов клиент — Девън Мали. Мали е крадец. Има вероятност да е участвал в удара в музея. В понеделник сутринта са го задържали, докато обирал магазина на Гилберачи на Нюбъри. Някой го е издал, но не знам кой.

— Значи Мали може да е замесен във всичко това? — попита капитанът.

— Възможно е — отвърна Санчес.

— Кога ще дойде адвокатът?

— Трябваше да дойде днес, но се обади, че имал спешен ангажимент. Може би ще дойде утре.

— Може би? Ние сме полицаи, откога „може би“ се приема за отговор, като става дума за разследване на убийство? — попита Скайкс.

— Фин е адвокат и за разлика от повечето не е тъп. Ако го притиснем прекалено силно, няма да получим нищо. Ще каже, че информацията е получена по повод контактите му с клиент и е поверителна. Разговорът ще трае само трийсет секунди. Ако не желае, няма да ни каже нищо. Освен ако не му изпратим призовка и тогава пак не ни мърдат няколко ходения до апелативния съд.

Скайкс изсумтя недоволно.

— Вероятно си права. Някой друг?

— Фин работи с Козловски. Той се занимава с разследванията. Обзалагам се, че ако Фин знае нещо, то и Козловски го знае — отговори Санчес.

— Том Козловски? Бившето ченге?

— Да, той. Познавате ли го?

Капитанът поклати глава.

— Лично не, но съм чувал за него. Той беше добро ченге, но много непослушен. От него няма да измъкнете нищо. Той е прекалено умен и няма да направи грешка. Освен това информацията, която е получил от Фин, също е поверителна и е под защитата на адвокатската тайна.

— Не можем ли да го попритиснем? — предложи Санчес.

Скайкс се изсмя.

— Да, все едно да притиснеш планината Вашингтон. Той ще издържи и няма да помръдне. Не, той не е такъв.

— Тогава какво да правим? — попита Стоун.

Скайкс се обърна към Санчес за отговор.

— Ще сложим „опашка“ на адвоката — каза тя. — Ще го проследим къде ходи, с кого говори. Трябва да знае нещо.

— Това може да отнеме седмици — изплака партньорът й.

— Може би, но ако те не искат доброволно да ни споделят информацията, това е единственият ни изход.

Капитанът кимна.

— Както искате работете, на мен ми е все едно. Само гледайте да стигнем до нещо. Не ме интересува, че мъртвите бяха отрепки приживе. Седем трупа са си седем трупа и на мен не ми харесва, че това се случва в моя град.