Адвокат за милиони

Двайсет и четвърта глава

Сали чакаше пред училището. Наближаваше два часът и наоколо беше пусто. Обикновено след края на последния учебен час учениците предпочитаха да прекарват времето си другаде. Тя се запита дали изобщо някой ще дойде да я вземе. Вероятно бяха забравили. Но можеше ли да ги обвинява? Тя не беше тяхно дете. Сали тръгна отстрани покрай сградата, по алеята към църквата, и извади цигара. Ако някой дойдеше и спреше на улицата, тя щеше да го види. Докато палеше цигарата, остави раницата на земята. Ако никой не дойдеше до пет минути, тя щеше да си тръгне пеша. Чарлстън не беше близо, но без проблем щеше да измине разстоянието за около час — час и нещо. Щом така стояха нещата, добре. Тя можеше и сама да се погрижи за себе си.

Тъкмо за трети път дръпна от цигарата, когато ги чу. Идваха иззад училището и вървяха по същия маршрут като от по-предния ден. Чуваше се само смехът им, но тя веднага ги позна. Животът й често преминаваше през подобни обрати.

Те я забелязаха веднага щом завиха. Най-голямото момче присви очи като хищник, видял жертвата си. Спряха се само за миг. Той вдигна бинтованата си ръка и посочи към нея.

— Ето я кучката! — извика.

И после всички се втурнаха към нея.

Тя побягна още преди той да е извикал. Адреналинът нахлу в кръвта й, докато тичаше с всички сили към Дорчестър Авеню. Стъпките зад нея отекваха. Тя имаше преднина от около двайсет и пет метра и бягаше бързо, но съзнаваше, че рано или късно ще я настигнат. Мислеше трескаво. Първо й хрумна да се върне в училището, но след края на часовете бяха заключили вратите. Църквата се падаше точно от дясната й страна, но нямаше гаранция, че вътре ще има някой, а и срещата й със свещеника по-предния ден мина без много топли чувства. Така й се пада, каза си тя. Трябваше да се научи да си държи устата затворена.

Излезе на Дорчестър Авеню и оттам побягна към центъра на града. Няколко пресечки по-нагоре имаше бензиностанция и магазин. С малко повече късмет щеше да стигне там, преди да я догонят. Това нямаше да гарантира сигурността й — в квартали като този обитателите му не се интересуваха много от другите и имаше голяма вероятност да наблюдават безучастно как момчетата я помъкват нанякъде, но място, където имаше повече хора, беше най-добрият й шанс. Може би щяха да я набият, но едва ли щеше да е много жестоко, тъй като щеше да е пред очите на много хора.

Беше стигнала на половината път до бензиностанцията, когато пред нея спря микробус.

Беше най-обикновен товарен микробус. Спирачките му изскърцаха, а предницата му дори се качи на тротоара, като по този начин й отряза пътя. Отначало тя почувства облекчение. Надяваше се да е ченге или може би някой добър самарянин, който е видял надвисналата над нея заплаха и веднага й се е притекъл на помощ. Мъжът, който слезе от колата обаче, не носеше униформа и не се движеше като ченге. Ченгетата се движат бавно, с увереност, че никой няма да постави под съмнение дадените им от закона правомощия и власт. Мъжът от микробуса също се движеше уверено, но някак по-различно. Това беше увереност на човек, който стоеше от другата страна на закона. Някой, привикнал към опасностите, свикнал да се движи бързо и целеустремено, да решава проблемите за части от секундата. Беше среден на ръст и телосложение, но жилест. Имаше черна коса и тъмни очи, фокусирани върху нея.

Той мина от другата страна на микробуса и застана пред нея, докато тя се опитваше да се промъкне пред предницата на колата. Опита се да се измъкне и от него, но той беше по-бърз и обви с ръка врата й. Тя се помъчи да се отскубне, но той затегна хватката и спря притока на въздух. Вратните й прешлени изпукаха.

Тя понечи да изкрещи, но никакъв звук не излезе от устата й. Паниката започна да взима връх. Тя се замята като риба на сухо.

— Спри — спокойно каза той.

Тя извъртя глава, за да види лицето му. Той дори не се беше задъхал.

Тогава се чуха стъпките на момчетата.

— Кво праиш, бе!? — извика момчето с бинтованата ръка.

— Назад — каза мъжът.

Тя долови ирландски акцент. Той продължаваше да стиска главата й под мишница, но я държеше само с една ръка. Тя си помисли дали да не опита да се измъкне с един силен тласък. Хватката му й се струваше като менгеме.

— Майната ти! — викна в отговор момчето. Гласът му беше гневен, но нерешителен. — Тя ме прецака и сега ще й покажа кой съм! — Той и тайфата му стояха на място — не пристъпиха напред, но и не отстъпиха назад. Тъпчеха на едно място като разярени бикове на няколко метра от тях.

— Назад — повтори мъжът. Този път той бръкна със свободната ръка в джоба и извади пистолет, за да добави убедителност в думите си. Насочи го към момчето и се прицели като опитен стрелец. — Веднага.

Момчетата направиха няколко крачки назад и вдигнаха ръце. После се обърнаха и побягнаха като подплашени животни в посоката, от която бяха дошли.

Мъжът допря дулото на пистолета в челото й, точно между очите. За част от секундата тя погледна в подобния на безкрайна бездна черен отвор на дулото.

— Качвай се в колата — нареди й той. — Правиш ли проблеми, мъртва си.

— Защо? — попита го тя. Въпросът беше изречен неволно. Той само натисна по-силно с пистолета и Сали почувства как металът болезнено се заби в челото й. — Добре — каза тя. — Ще се кача.

Дори и в този момент наоколо да имаше други хора, Сали не ги видя. Много вероятно беше тези хора да наблюдават ставащото от прозорците на домовете си. Може би някой дори вече беше повикал полиция, но полицаите едва ли щяха да дойдат навреме. И когато дойдеха и тръгнеха по вратите да питат дали случайно някой не е видял нещо, никой нямаше да им каже нищо. Така се държаха хората тук. Излъжи или умри. Да разговаряш с полицаи беше един доста сигурен начин да се лишиш от живота си и всички го разбираха.

Мъжът отслаби хватката, но не беше достатъчно, за да може тя да се изскубне. Дори и да можеше, не се съмняваше, че непознатият няма да се поколебае да стреля по нея. Нещо в очите му я караше да мисли така. Този не се шегуваше.

Той я отведе от другата страна на микробуса, до шофьорското място, и я накара да мине навътре. Докато тя се провираше, се появи друга кола. Беше БМВ седан на Лиса Кранц. Тя спря зад микробуса и слезе от колата.

— Сали? — провикна се. Гласът й беше изпълнен с напрежение. — Боях се да не те изпусна.

Лиса тръгна към тях. Сали още не беше влязла вътре, а мъжът продължаваше да стои надвесен над нея. Тя погледна към Лиса и отправи изпълнен с молба за помощ поглед. Точно в този момент мъжът се обърна към Лиса и насочи пистолета към нея.

— Влизай в колата си! — нареди й той.

Сали видя как жената замръзна на място, шокирана при вида на оръжието.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя, без никакво намерение да се качва в колата си.

— Веднага се качвай в колата! — извика мъжът. За първи път беше повишил тон и показал емоция. Гласът му беше изпълнен със заплаха и злоба. Сали беше сигурна, че Лиса ще се уплаши и ще се качи в колата, но не позна.

Лиса реагира светкавично. Тя се нахвърли върху мъжа с главата напред. Приличаше на футболен играч, устремил се в атака. Явно го изненада, защото той закъсня с реакцията си. Прозвуча изстрел, но вече след като Лиса беше забила рамото си в гърдите му. Ударът беше доста силен. Той политна назад и се просна върху вратата, която тресна шумно и едва не се откачи от пантите. Лиса продължи с атаката, като започна да налага мъжа с малките си юмруци, изпълнена с решителност. Ефектът обаче беше минимален.

— Бягай, Сали! — извика тя.

Момичето се колеба само миг, след което направи опит да се изскубне от мъжа. Напразно. Той се беше съвзел, възвърнал равновесие и я натисна надолу. После се обърна към Лиса. Удари я с юмрук по главата и буквално я зашемети. Тя не падна, но изражението в очите й се промени. Тя се изправи в цял ръст и той я удари отново. Този път в корема. Тя се преви на две и извика от болка. Третият удар беше по главата с ръкохватката на пистолета и той окончателно я повали. Лиса се свлече на тротоара, изгубила съзнание.

— Не! — изкрещя Сали и се протегна към нея, но той я сграбчи и я вдигна във въздуха. Беше забележително силен и тя за миг си помисли, че й е счупил ръката. И така да беше, той изобщо не се впечатли, а безцеремонно я набута в микробуса.

През цялото време пистолетът беше насочен към нея, а пръстът му беше на спусъка.

— Влизай веднага. — Гласът му отново беше станал спокоен.

След като Сали се подчини, той седна на седалката, едва ли не върху нея. Тя се премести на пътническата седалка. Двигателят още работеше и той превключи на задна скорост, даде газ и излезе на заден ход от улицата. Сали отвори уста от изумление, докато микробусът подскочи върху тротоара. Уплаши се да не прегазят лежащата в несвяст Лиса. Когато мъжът даде на първа и потегли напред обаче, тя с облекчение видя лежащата на асфалта жена, която очевидно беше цяла и невредима.

Той увеличи скоростта, докато продължаваше да държи пистолета насочен към главата й. Караше бързо. В един момент зави в една пряка с увереност, след което забави скорост, за да не предизвика съмнение.

Тя на два пъти поглежда назад, надявайки се някой да ги е проследил, но нямаше никой. Докато се отдалечаваха все повече и повече от квартала, започна да се успокоява.

Едва тогава тя започна да осъзнава колко сериозно е загазила.