Адвокат за милиони

Девета глава

Когато Фин си тръгна от Нашуа Стрийт, беше станало време за обяд. Девън вървеше на опашката за ядене подобно на зомби. Изобщо не обърна внимание на храната, която му сипаха, после отиде и седна сам на една маса в ъгъла. Седеше с гръб към стената, с наведена глава. Когато докосна с вилица кашата на масата, му се стори, че сякаш се намира под водата в безтегловно състояние. Не можеше да се храни. Съжаляваше за Мърфи. Не колкото себе си, но го съжаляваше. Мърфи му даде шанс. Дори и след като останалите се бяха отказали от него, Мърфи беше продължил да му дава работа. Ако нещата се бяха развили по различен начин, обирът в магазина на Гилберачи щеше да му е достатъчен да си възвърне репутацията. Сега обаче не можеше да се говори за никакво завръщане. Беше направил избора си и връщане назад нямаше.

Отново се замисли за убийството на Мърфи. Трудно беше да не повярва в най-логичната версия. Версията, която съвпадаше със слуховете, които се носеха. Но въпреки това не беше сигурен в предположението си. Мърфи беше водил опасен живот. Беше си спечелил доста врагове, а и приятелчетата му бяха свирепи типове. Убийството му можеше и да е случайно. Вероятността беше малка, но не беше невъзможно. И Девън се хвана за тази вероятност.

Имаше само един начин да се увери в правотата си. И Балик беше ключът. Двамата бяха направили грешка, но я бяха направили заедно. Докато не разбереше със сигурност каква е истината, за Девън беше по-безопасно да остане в затвора.

Върна се в спомените си към изминалите десетилетия и се запита дали би искал да промени нещо в живота си и да започне на чисто. Едва ли. Той си беше такъв и нищо не би го променило. Дори и да знаеше каква зла шега ще му скрои съдбата.

Ирландеца нямаше доверие на Девън. Не беше трудно да го усети. До известна степен Девън го разбираше. Той беше недисциплиниран. Говореше прекалено много. Ирландеца имаше една-единствена цел и съдейки по това, което знаеше за него, беше посветил живота си на тази цел. Беше посветил цялото си същество и усилия да разпали война, която изискваше пълна всеотдайност. Това последното не го разбираше. Бяха минали повече от четири седмици от първата им среща в Сервиза, а Девън още не си беше изпълнил задачата. Бяха направили един опит, който обаче се превърна във фарс. Две седмици по-рано бяха изиграли жалка пантомима пред музея до „Фенуей“. Двамата се престориха, че нападат човек, друг член на бандата на Мърфи, късно вечерта на улицата, много близо до монтираните охранителни камери. Третият тогава изтича до страничния вход на музея и започна да тропа на вратата и да звъни на звънеца, да вика за помощ. Пазачите обаче се оказаха по-предпазливи, отколкото Девън очакваше, и извикаха полицията, като в същото време останаха зад заключената врата на музея. Тримата едва успяха да се изнесат от мястото, преди да пристигнат ченгетата.

— Спокойно, Ирландец — каза му тогава Девън. — Имам друг план.

Беше го излъгал. Три дни Девън не спа и не се храни. Животът му висеше на косъм. Отне му известно време, но накрая го осени идея. В известен смисъл новият план беше също толкова глупав, колкото и първият. Бяха паркирали на улицата в събота вечерта в една очукана червена тойота, само на стотина метра от главния вход на музея. Беше Денят на Сейнт Патрик и Бостън беше в плен на празничната лудост. Дори Дъблин като град не падаше толкова ниско в стремежа си да почете спасителя на Ирландия. Бяха само двамата — Ирландеца и Девън. Носеха полицейски униформи, с фуражки, значки и дори фалшиви мустаци. Девън имаше чувството, че се снима в евтин римейк на филм с Лоръл и Харди. При тази мисъл едва се удържа да не се засмее. Достатъчно време беше прекарал с Ирландеца и знаеше, че онзи е опериран от чувство за хумор. Бяха планирали да ударят малко след полунощ, но се получи забавяне. Партито в апартамента, разположен в сградата до музея, беше в разгара си, поради което на улицата се бяха събрали твърде много хора. Решиха да изчакат в колата, докато партито свърши. Ако ги хванеха, Мали знаеше, че Ирландеца ще го убие при първа възможност. Дори и да не му се удадеше възможност, някой от хората на Бългър щеше да му види сметката в затвора, дори само за да се прекъсне връзката между изпълнителя и шефа. Както и да го погледнеше, провалът щеше да е фатален за него. В един часа през нощта хората започнаха да се разотиват. Подпийнали купонджии се отделиха от множеството и се насочиха към колата.

— Мамка му! — изруга Ирландеца.

Сърцето на Девън едва не спря от страх.

— Нека изчакаме — каза му той.

После нахлупи козирката на фуражката ниско над очите си. Бяха четирима, на вид млади и пияни. Ирландеца бръкна в джоба си за пистолета.

— Още не — спря го Девън.

Двамата седяха така в колата цяла вечност, докато момчетата ги доближиха. С периферното си зрение Девън видя, че двама надникнаха в колата, и му мина през ума да слезе. Те обаче бързо подминаха колата и скоро се отдалечиха.

— Хлапета — каза Девън. — Те са още непълнолетни и повече се боят от нас, отколкото ние от тях.

Ирландеца се пресегна и завъртя огледалото за обратно виждане така, че да може да ги огледа. Те вече бяха на следващата пресечка и се движеха бързо.

— Може би — отвърна той. — Това не означава, че не са ни видели.

— Видяха само униформите ни. Те са пияни, няма да могат да кажат нищо на ченгетата. Спокойно. — Девън го погледна и му се усмихна окуражаващо. Досещаше се, че на онзи в момента му се иска да го убие.

— Да тръгваме — каза Ирландеца. — Стига сме седели тук.

— Партито още не е свършило — отвърна Девън.

— Не ми пука. Няма да чакаме повече.

Ирландеца отвори вратата и излезе на улицата.