Адвокат за милиони

Трийсет и пета глава

Девън свърши с дългия си разказ. Той седеше на продънения диван, посърнал, с отпуснати рамене. Адвокатът се бе настанил на дървен стол. Козловски стоеше прав, подпрян на стената.

— Значи ти си отправил офертата, че продаваш картините — каза Фин.

Девън кимна.

— Преди две седмици. Отидох до склада. Извадих картините и ги фотографирах, изстъргах няколко парчета боя, за да имам доказателства, и ги прибрах в сандъка. После разпространих слуха, че картините се продават.

— И ти си се обадил на ченгетата, за да ги предупредиш за кражбата в магазина на Гилберачи? Нарочно си искал да те арестуват.

Девън кимна отново.

— Не знаех какво да правя. Когато всичко започна, си мислех, че единствената заплаха е Бългър, и си казах, че рискът си струва, защото той надали ще се върне. Но след като пуснах мълвата за картините, подочух на няколко пъти, че някакъв ирландец пристигнал в града и ги търсел. Досетих се, че това е моят човек. Познавах го отпреди деветнайсет години и знаех колко е откачен. Изпаднах в паника. Казах си, че ще е най-безопасно за мен да остана в затвора, и бях сигурен, че ти ще можеш да ме отървеш от затвора, когато нещата се поуспокоят. Струваше ми се най-логичното решение на проблема.

— Не само това, ами си разчитал и че като ни наемеш да разследваме, ще знаеш какво се случва във всеки един момент. Изпрати ни да разберем дали Мърфи и Балик са били убити, за да провериш дали слуховете за ирландеца са верни.

— Направих го заради Сали. За да я опазя в безопасност.

— Много умно, няма що — намеси се Козловски.

— Майната ти! — извика Девън. — Какво трябваше да правя? Разполагах с повече пари, отколкото повечето от нас са виждали и в мечтите си! Нямаше да се предам без бой!

— Колко пари им искаш? — попита детективът.

— Двайсет и пет милиона.

— За нещо, което струва половин милиард — отбеляза Фин.

— Аз не съм алчен.

— Не, не си алчен — отвърна той. — Глупав си.

Девън наведе глава.

— Да, глупав.

Фин потърка лицето си.

— Защо? — попита. — Мълчал си осемнайсет години. Защо реши да рискуваш точно сега?

— Преди не знаех, че имам дъщеря. Тя заслужава повече от това, което мога да направя за нея. Тя е много умна. Може да стане каквато си поиска, ако й се даде възможност. Тя е единственото нещо в живота ми, за което не съжалявам. Исках да й осигуря добро бъдеще.

— Е, ето сега ще имаш този шанс. Ще върнеш картините, за да я спасиш.

Девън поклати глава.

— Ще се сменя с нея, за да я освободи Ирландеца. Картините са нейни, тя ще ги запази за себе си. Най-малкото може да получи награда, ако ги върне на музея. Не е малко — пет милиона. Повече, отколкото аз бих могъл да й дам. Повече, отколкото аз самият струвам.

— Не бъди глупав, Девън — каза Фин. — Тя има нужда от друго, не от пет милиона.

Той го погледна и се изсмя.

— Прекалено много сапунки гледаш, Фин. Аз съм боклук, без мен ще е по-добре. Това не е самосъжаление, просто констатация. Знам какво говоря. С такива пари тя може да започне нов живот. Истински живот. Не жалкото съществуване, което мога да й осигуря.

— Може и да си прав — намеси се Козловски. — Може и да е по-добре без теб, не знам. Знам само, че това сега няма значение. Ще му дадем картините.

— Защо?

— Защото само така ще можем да й гарантираме безопасност.

Девън го погледна объркано.

— Не те разбирам.

— Коз е прав — каза Фин. — По дяволите, Девън, така или иначе ще изпееш на Килбраниш къде са скрити картините. Той ще го изтръгне от теб с мъчения.

Мали поклати глава.

— Аз издържам на болка. Нищо няма да му кажа.

— Господи, Девън! Помисли хубаво! Та ти не можа да скриеш от нас тайната дори само като те погалих по физиономията. Наистина ли си мислиш, че ще можеш да издържиш на изтезанията на оня психопат? Ще му кажеш истината, като го накараш да ти обещае, че няма да стори нищо на Сали. Той ще обещае. После знаеш ли какво ще стане? Ще я убие само за да замете следите си. Дори и по някакъв начин да отнесеш тайната със себе си, докато той те реже парче по парче — а ти гарантирам, че няма да можеш — мислиш ли, че той ще се успокои с това? Мислиш, че ще си събере багажа и спокойно ще се прибере в добрата стара Ирландия? Не, ще се заеме със Сали, за да разбере дали тя знае нещо. После ще нападне мен и Коз, и Лиса, надявайки се, че си ни казал нещо — което, между другото, е самата истина.

— Имам си достатъчно друга работа — обади се Козловски. — Не искам да прекарам живота си в дебнене и преследване на някакъв откачен ирландски трол, за да защитя семейството си.

По физиономията на Девън се виждаше, че е осъзнал с цялата му горчивина казаното дотук от Фин.

— Но тогава значи Сали няма нищо! — извика той с болка. — Тя ще остане с празни ръце!

— Тя ще има теб — отговори адвокатът.

— Все тая. — Девън заплака. Беше навел глава, само раменете му потреперваха.

— Може би — каза Козловски. — Но е по-добре, отколкото да си мъртъв.

Всички се умълчаха. Тихият плач на Девън секна. Накрая той свали длани от лицето си.

— Добре — каза. — Добре, нека да е както искате вие. Как ще го изиграем?

Фин и Козловски се спогледаха.

— Първо — започна адвокатът, — ще чакаме Килбраниш да се обади. Той каза, че ще звънне в шест. После ще уговорим среща, за да му предложим картините в замяна на Сали.

Специален агент Хюит беше паркирал на улицата, на известно разстояние от жилището на Девън Мали. Следеше адвоката целия ден. Проследи го до съда и се скри в задната част на съдебната зала, докато вървеше заседанието. После видя как Фин, Мали и Козловски се качиха в другата кола и ги последва към Саути.

Научи името на Девън от графика на делата, обявен пред съдебната зала, и го съобщи по телефона на Портър, който си беше в кабинета.

— Ще го проверя в компютъра — каза Портър. Двайсет минути по-късно дребният агент го информира: — Той е крадец. Дребен, но има връзки от времето, когато е работил за Мърфи. Апартаментът, в който са влезли, е негов.

— Може да е нашият човек — каза Хюит.

— Може. Определено са намислили нещо.

— И на мен така ми се струва. В залата се говореше, че адвокатът е положил значителни усилия, за да премести гледането на делото за по-ранен час. Няма причина да бърза, освен ако не е притеснен от нещо.

— Взе ли Джи Пи Ес датчика с теб?

— Да. Опасявах се, че само ще се отбият, но изглежда ще се задържат тук известно време. Паркирал съм на трийсетина метра от апартамента. Малко ще е трудно, но ще се справя.

— Добре. Постави датчика и ги дръж под око. Обади се, ако има нещо. — Портър затвори, без да дочака отговор.

Хюит се вгледа замислено в телефонния апарат. Имаше чувството, че Портър се е самоопределил за ръководител на разследването и приемаше Хюит като верен и предан лакей. А в началото не беше така. Не друг, а Портър дойде да го моли за услуга. Каза му, че има солидни улики за случая „Гарднър“, но се налага да спре разследването. Каза, че е възможно да има „къртица“ в Отдела за борба с кражбите на изкуство и той не иска да рискува. Дори му предложи да си поделят заслугите, ако имат успех. Хюит обаче сега подозираше, че ако се стигне дотам, ще му се признаят само минимални заслуги.

Взе стиропорената чаша с кафе и отпи от ободрителната течност. Кафето беше студено и той само дето не го изплю. Направи гримаса. Не предполагаше, че на този етап от кариерата си ще се поти на улицата, като провежда външно наблюдение и проследяване. Огледа се и забеляза от другата страна на улицата заведение на „Дънкин Донътс“. Ходеше му се до тоалетната и искаше да си вземе прясно кафе. Преди това обаче трябваше да свърши друга работа.

Бръкна в жабката на колата и извади малка черна кутия с размери на запалка. Натисна един бутон върху предмета и го провери дали работи. Отвори вратата, слезе от колата и тръгна по улицата към мястото, където беше паркиран огромният шевролет. Когато се изравни със задната броня на колата, извади еднодоларова банкнота от джоба и съзнателно я изпусна на земята. Наведе се да я вземе и в същото време бързо постави черната кутия под задната броня. Изправи се и безгрижно пресече улицата, след което влезе в „Дънкин Донътс“.

Стоун и Санчес седяха в тяхната необозначена кола, на една пресечка от апартамента на Девън.

— Какво мислиш? — попита той.

— Вече не знам какво да мисля — отвърна тя. — Какво, по дяволите, правят там?

Наближаваше шест вечерта, а тримата не бяха излизали от апартамента вече почти час. Санчес накара един от пазачите в съда да й каже, когато свърши заседанието. Изчакаха отвън и проследиха Фин и Козловски, когато те заедно с Девън потеглиха от Съдебната палата.

— Може би картините са там — предположи Стоун.

Санчес не разбра дали той се шегува, или говори напълно сериозно.

— И преди са се случвали странни неща.

— Можеш ли да си представиш само? Шедьоври на стойност половин милиард долара в мизерна дупка като тази? Вероятността плъховете да се докопат до картините е голяма. Ще изпълзят от скривалищата си и ще загризат картините. Да се надяваме, че е някое авангардно изкуство и тогава няма да се забележи.

— Ако типът, който видя сметката на Мърфи и Балик открие тези тук, няма да има нито един без дупки по тялото. Отваряй си очите — нареди му Санчес.

— Мамка му! — възкликна Стоун.

— Какво има?

Стоун посочи надолу по улицата. Санчес веднага разбра какво има предвид. После и тя го видя: висок чернокож мъж в тъмен костюм и със слънчеви очила. Вървеше към тях.

— Хюит — каза Стоун. Мъжът се спря до колата на Козловски и се наведе да вземе нещо, което падна от джоба му. — Джипиес датчик?

— Това трябва да е. — Те наблюдаваха как Хюит се изправи, пресече улицата и тръгна към закусвалнята на „Дънкин Донътс“. — Мътните да го вземат — изруга тя.

— Как, по дяволите, ги е намерил?

— Сигурно ги е проследил като нас. Дяволите да го вземат!

— Какво? — попита Стоун.

Тя се замисли.

— Може пък да не е толкова лошо? — каза. — Мисля, че не ни видя, а ние знаем, че ще ги следи от разстояние с помощта на датчика. Ако го проследим, ще можем хем да държим Фин и Мали под око, хем в същото време да разберем какво са намислили федералните.

— Ти май още им нямаш доверие, а?

Тя го погледна.

— Никога не съм им имала доверие и никога няма да им имам.