Адвокат за милиони

Трийсет и трета глава

Второто заседание за разглеждане на молбата за пускане на Девън под гаранция беше насрочено за петък, в два и половина следобед. Фин пристигна в един часа, за да говори със съдебния служител, ако може Девън да мине първи. Не искаше да оставя всичко на случайността. Предното дело можеше да се обърка и тогава щяха да върнат Девън в затвора, без изобщо да изслушат молбата му за гаранцията. Въпросът беше деликатен. Той молеше служителя за голяма услуга. Въпреки това беше му навик да се отнася добре с всички служители в съда — хитрина, която беше научил, когато започна кариерата си като служебен защитник — и те го оценяваха. Секретарят на съдия Плат се отнасяше добре с него от момента, в който Фин му подари два билета за мач на „Ред Сокс“, за да може да заведе сина си за рождения му ден. Формално това не беше подкуп. Нямаше договорка, а и Фин никога не би поискал някакво привилегировано отношение към дело, което води той. Жестът обаче му позволи да посъкрати задължителните процедури. Нямаше съмнение, че услугата, за която беше помолил сега, щеше да му изгърми всичките патрони и да изчерпи цялата благосклонност, която билетите за „Ред Сокс“ му бяха спечелили.

Кристин Кели, помощник-окръжният прокурор, който възрази против пускането срещу подписка, тази сутрин отсъстваше от съдебната зала. Вместо нея присъстваше младият й колега, който беше с нея предния път. Той беше дошъл заедно с една жена, която изглеждаше още по-млада дори от него. Само като я погледнеше, Фин се чувстваше много стар. Той обаче прогони тази мисъл от съзнанието си и се съсредоточи върху предстоящите съдебни прения.

Съдия Плат влезе в залата, все така отегчен от живота.

— Призовете страните по първото дело — изръмжа той, щом присъстващите седнаха.

— Дело номер 08-CR-2677, Щатът Масачузетс срещу Девън Мали! Моля страните да се явят! — извика съдебният пристав.

Доведоха Девън. Той беше облечен в затворническите си дрехи, с оковани ръце и крака. Плат беше забол нос в книжата по делото, когато Девън влезе в залата, и вдигна глава с около минута закъснение. Обаче щом погледна обвиняемия, челото му се набърчи от отвращение. Повика секретаря си и двамата влязоха в кратък оживен спор. После съдията го отзова.

Плат насочи вниманието си към Фин.

— Господин Фин, радвам се да ви видя отново в залата — каза той. — Днес отново ли ще молите за освобождаване срещу подписка? Няма да мине.

— Не, ваша чест — отвърна Фин. — Преди да започнем, моят клиент помоли да му се даде възможност да направи кратко обръщение към съда.

Плат изгледа недоволно Девън:

— Вярно ли е, господин Мали?

Фин сръга Девън.

— Да, ваша чест — отговори той.

Плат сбърчи нос, сякаш до него достигна неприятна миризма.

— Щом се налага, моля — каза.

Девън се покашля, Фин беше репетирал предната вечер с него, но въпреки това дланите му се изпотиха, когато той започна:

— Най-напред искам да се извиня на моя адвокат, господин Фин. Двамата с него се познаваме отдавна. Онзи ден му се ядосах и го ударих. Не биваше да го правя и много съжалявам за това. — Девън замълча и погледна към съдията, чието изражение обаче не се промени. — На следващо място, искам да се извиня на приставите и на другите, които присъстваха в залата онзи ден. Знам, че ги поставих в опасна ситуация, за което нямам никакво оправдание.

— Това ли е? — попита Плат.

— Не, господин съдия. Искам да се извиня и на вас. Това е вашата съдебна зала, а аз наруших реда и достойнството в нея.

— Вие проявихте крайно неуважение — добави съдията.

Девън неохотно кимна.

— Не исках да се получи така, господин съдия. Не исках да показвам неуважение, но в крайна сметка така излезе. Съжалявам и се извинявам. Няма да се повтори повече.

— Дяволски сте прав, че няма да се повтори — изръмжа Плат, но не беше убеден, Фин усети, че съдията се връща отново към обичайната си незаинтересованост.

— Господин Фин, доколкото си спомням, обсъждахме условията на паричната гаранция, когато вашият клиент ни прекъсна, така ли е?

— Тъй вярно — отвърна той.

Младият помощник-окръжен прокурор се изправи.

— Ваша чест, мога ли да взема думата?

Плат го погледна над очилата.

— Господин Хендрикс, имате ли да добавите нещо към казаното от госпожа Кели онзи ден?

— Само това, че след проявата на неуравновесеност от господин Мали…

— Аз присъствах тук, господин Хендрикс. Ако възнамерявате да ме поучавате до каква степен следва да взема под внимание тази постъпка при определяне на гаранцията, спестете си го. Не е необходимо да ми напомняте за поведението на господин Мали. Имате ли да кажете нещо ново?

Хендрикс отвори уста, но думи не излязоха.

— Не, ваша чест — накрая каза. — Нямам.

— Аз и не очаквах друго. — Плат погледна към Фин.

— Господин адвокат, предполагам, че достатъчно дълго сте обикаляли из коридорите на съда и знаете кога да си държите устата затворена.

— Така е, ваша чест. Благодаря.

Плат погледна към Девън:

— Господин Мали, когато онзи ден нападнахте адвоката, аз бях склонен да намаля размера на гаранцията. За Бога, та аз дори се колебаех дали да не ви пусна срещу подписка. Сега обаче заради вашата постъпка размишлявам дали изобщо да ви пусна под гаранция. — По всичко личеше, че речта е отрепетирана, но докато думите излизаха от устата на Плат, Фин почувства как с тях си отива и гневът му. Нямаше го предишното му възмущение и презрение и сега само беше уморен от препирнята. Той си пое дълбоко дъх. — Както и да е. Сега по същество. Определям гаранция в размер на петдесет хиляди долара. Пристав, обяви следващото дело.

Залата се оживи. Приставът извика номера на следващото дело и отпред излезе друг адвокат с куфарчето си. Друг пристав хвана Девън за лакътя и го отведе, а Фин стана от масата.

— Не се притеснявай — каза му Фин. — Ще намеря парите. Ще ни струва пет хиляди.

— Благодаря ти, Фин. Ще ти върна всичко до цент.

— И още как ще имаш да връщаш. Ще внесем парите до десет минути. После ще ни трябва около час, докато минат всички формалности и те освободят. Ще те чакам пред входа на съда.

— Добре — отвърна Девън. Приставът го отведе.

Фин остана сам в претъпкана с хора зала. Заседанието беше лесната част. Трудното идваше оттук нататък.

Мъжът, който я беше отвлякъл, повтаряше за кой ли път един и същи ритуал. На всеки няколко часа той слизаше по стълбите, за да й дава да пие вода и да сложи няколко залъка в устата. В действията му нямаше никаква вежливост. Той демонстрираше към нея толкова чувства, колкото би демонстрирал и към едно цвете, докато го полива. Ако изобщо имаше някаква промяна в поведението му, колкото повече време минаваше, толкова по-малко човечност проявяваше той.

Сали също се беше променила. Беше стигнала до етапа, в който вече предпочиташе да умре от жажда, отколкото периодично да й наливат вода в гърлото. В началото ситуацията, в която се беше оказала, й се струваше нереална. Това се промени, когато мъжът свали трупа в мазето.

Беше видяла, че в къщата имаше и друг човек, когато похитителят й я доведе. Но той я набута така бързо в мазето, че нямаше възможност да разгледа втория. Сега можеше да го гледа дори повече, отколкото й се искаше. Ако оживееше след всичко, което й се беше случило, лицето на убития щеше да й се явява непрекъснато насън.

Предната вечер първоначално дори не разбра какво става. Похитителят й отвори вратата към мазето и с усилие започна да влачи нещо надолу по стълбите. Стъпалата сякаш щяха да се счупят всеки момент под тежестта на товара. Когато мъжът стигна до долу, тя видя какво влачеше. Беше човешки труп.

И сега трупът лежеше тук долу, на не повече от три метра от нея. Мъжът с черната коса дори не си направи труда да обърне тялото по корем или да му затвори очите. Мъртвият лежеше на една страна, безжизнен и неподвижен, вторачен в нея. Езикът му беше увиснал — тъмен и набъбнал, като някаква гумена играчка. Виждаше дълбоката рана на гърдите му и разреза на гърлото, от който главата му беше клюмнала на една страна, и оттам сякаш беше зейнала огромна втора уста.

Започваше да мирише.

Трупът разсея и последната капка съмнение в колко сериозна опасност се намира. Сега вече съзнаваше с цялата сериозност, че за да оцелее, трябваше да съсредоточи всичките си сили и съзнание. За миг й хрумна мисълта да се предаде, да се надява на лека смърт. Животът й беше изпълнен с разочарование и отчаяние. Напълно обяснимо би било да иска да сложи край на мъките и страданията си. В крайна сметка не се ли беше мъчила достатъчно?

Тази мисъл продължаваше да се върти в главата й, но не можеше да вземе превес. Все пак трупът беше достатъчно красноречиво свидетелство какво представлява смъртта — брутална и безвъзвратна — и това засили желанието й да живее. Докато лежеше на студения и влажен под, тя се закле никога повече да не позволява на никого да се разпорежда с живота й. Повече нямаше да разчита на възрастни, на родители, на когото и да било друг. Отсега нататък щеше да разчита само на себе си. И тази мисъл й даде надежда за бъдещето. Тази мисъл засили волята й за живот.

Фин се запъти направо към кабинета на съдебния секретар веднага щом приключи заседанието на съда. Докато вървеше, той се обади по мобилния си, за да уреди внасянето на сумата, необходима за освобождаването на Девън. Често работеше с този човек — един колоритен тип на име Шифти Лару, чийто бизнес бяха нощните клубове и паркингите. Лару изпрати свой служител с всички необходими формуляри, Фин му плати с чек на кантората и в рамките на половин час изкараха Девън в собствените му дрехи. Той се потеше въпреки че навън беше едва десет градуса.

— А сега какво? — попита.

— Първо трябва да оправим финансите — отвърна Фин.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре, Девън. Току-що платих пет бона, за да те пуснат. Прибави ги към близо двайсетте хиляди за хонорар, които са се събрали. Освен това делото продължава и ще трябват още пари.

— Господи, ти сигурно се майтапиш! Дъщеря ми е отвлечена, трябва да я освободим.

— Ще я освободим. С моите хора се занимаваме цяла седмица с това. С тази гадория, за която ти знаеше, но скри от нас. За Бога, Девън, ти изложи на опасност мен и хората ми. Колежката ми е в болница заради теб и психопатът за малко не уби детето, с което тя е бременна.

— Нали каза, че парите не те интересуват.

— Това беше тогава. Промених си мнението и сега искам да ми платиш.

— Казах ти, че ще ти платя. Но първо да си върнем Сали.

Фин поклати глава.

— Глупости. Или ми плащаш сега, или се оправяй сам. Точка. Няма да отстъпя, Девън. Та аз дори не знам къде ще си утре. Няма да се оставя да ме изпързаляш. Нали каза, че можеш да ми платиш? Докажи го.

Девън пъхна ръце в джобовете и обърна поглед настрани.

— Добре — отвърна той. — Щом си искаш шибаните пари, ще ти ги дам.

— Добре.

— Но като ти платя, оставаш до края.

— Ако ми платиш всичко дължимо, съм с теб до края.

Девън се поколеба за миг:

— Трябва да отидем в апартамента ми.

Фин направи жест, че му отстъпва пътя.

— Ти водиш.

Козловски ги чакаше отвън. Цяла сутрин и рано следобед той се занимава с изписването на Лиса от болницата и със закарването й в апартамента.

— Как е тя? — попита Фин.

— Ще се оправи — отвърна Козловски. — Казах й да заключи вратата и да не пуска никого, освен мен и теб. Също така й казах да държи телефона наблизо и да запамети телефон 911 за бързо набиране.

— Килбраниш няма да я закача — успокои го Фин. — На него му трябва Девън.

Той забеляза, че при тези думи клиентът му потрепери.

— Къде отиваме сега? — попита Козловски.

— В апартамента на Девън. Ще отидем да си получим парите. После ще се заемем със спасяването на Сали.

Козловски кимна.

— Колата ми е паркирана зад ъгъла — каза той. — Нали не мислиш сериозно, че и тримата ще се поберем в твоето Ем Джи?

— Гледай си работата.

— Добре.

Фин остави своята кола и тримата тръгнаха към паркинга на Стейт Стрийт, където беше паркирал Козловски. Огромният шевролет беше поне с десет години по-стар. В колата обаче имаше достатъчно място да играеш тенис и дори Фин трябваше да признае, че за момента тя повече отговаряше на потребностите им.

По време на пътуването до апартамента на Девън всички се бяха умълчали. Фин не беше идвал тук от деня, в който взе Сали. Трудно му беше да повярва, че това се случи едва преди четири дни. Оттогава сякаш целият му свят се беше променил.

Козловски паркира пред апартамента и тримата слязоха от колата. Апартаментът не се беше променил — беше си все същата мизерна дупка. Може би единствената му утеха беше, че останалият свят изобщо не подозираше какъв хаос е настанал. И това място като че беше единственият остров на стабилността в цялата вселена.

Девън извади ключовете и отвори вратата. Щом прекрачиха прага, всички моментално доловиха миризмата. Беше трудно да не усетиш — несравнимата с нищо миризма на разложено и гнило.

— Мили Боже, ще повърна! — каза Девън.

Козловски извади пистолета и прошепна:

— Аз влизам първи.

— Добре — отвърна Фин и отстъпи. Нямаше кой знае какво за претърсване. Имаше един хол. През двайсетте години на миналия век, когато беше построена сградата, помещението сигурно беше наричано антре. Тук обаче нищо не липсваше. Холът имаше друга врата и коридор.

— Накъде водят? — Козловски попита Девън.

— Вратата води към кухнята, а коридорът — към банята и спалните.

— Колко спални са?

— Две.

— Други стаи има ли?

— Само един дрешник.

Козловски се приготви да открие огън светкавично, като хвана пистолета с две ръце и го насочи към тавана. Пресече хола и оттам в коридора. За толкова едър човек като него беше удивително колко безшумно може да се движи.

— Стойте тук — нареди им. После се скри в коридора.

Сякаш мина цяла вечност, макар че в действителност беше само около минута. След малко се показа и поклати глава.

— Нищо — каза.

После посочи към кухнята и даде знак на Фин и Девън да останат по местата си. Плъзна се покрай стената, готов за стрелба. Описа дъга около вратата на кухнята и насочи пистолета напред. След малко извика от кухнята:

— Намерих го!

Фин хвърли поглед към Девън и двамата тръгнаха напред. Докато вървяха към кухнята, миризмата стана по-силна, докато накрая беше нетърпима.

Кухнята беше доста тясна и Козловски беше застанал по средата, като закриваше източника на миризмата.

Хладилникът зееше отворен, а на кухненския плот имаше храна. Над парчетата салами и шунка кръжаха мухи.

— Ах, тази кучка! — възкликна Девън и заобиколи Козловски, за да види отблизо. — Скапаната Шели го е направила нарочно.

— Вероятно — отвърна Фин.

Козловски отвори прозореца.

— Ще почистим и ще се разнесе.

— Знам, но въпреки това.

— Ти си й стоварил проблемите си за няколко дни — каза адвокатът. — Тя е решила, че е справедливо да ти го върне по някакъв начин.

— Майната й!

— Имаш по-голям проблем от този — отбеляза Козловски.

— Парите — подсети Девън Фин.

Девън откъсна малко от ролката с домакински салфетки, избърса разложените хранителни продукти и ги изхвърли в кофата за боклук.

— Всичко е оплескала — отбеляза.

— Сериозно ти говоря, Девън — настоя адвокатът. — Докато не ни платиш, няма да мръднем оттук.

Девън изхвърли и салфетката в кофата.

— Ама и вие сте едни негодници. Изчакайте ме тук. Сега ще се върна. В другата стая са.

Фин поклати глава.

— На глупаци ли ти приличаме?

— Кълна се, в другата стая са. Просто не искам да видите къде ги крия.

— Съжалявам — отвърна Фин. Девън се поколеба. — Искаме само това, което ни дължиш. Но няма да свалим очи от теб, докато не уредим взаимоотношенията си.

— Добре, нека да е вашата. — Той се върна в хола. Фин и Козловски го последваха. Адвокатът имаше възможност да огледа по-подробно мястото. Колкото и зле да изглеждаше отвън апартаментът, вътре положението беше още по-трагично. Холът беше малък, мебелите — вехти и с петна. Съдейки по вида им, мокетите в коридора бяха слагани някъде през петдесетте години на миналия век и на някои места съвсем се бяха изтрили. Стените бяха на петна, боята се лющеше. Фин потрепери при мисълта, че Сали ще живее тук.

Девън зави към банята. Те биха го последвали и там, но нямаше достатъчно място да се сместят всички. Затова продължиха да го държат под око от коридора.

Девън се качи на ръба на ваната и протегна ръка към някакъв вентилационен отвор на тавана. Леко бутна капака и го премести. После бръкна в отвора и извади оттам чувал, в който едва не си завря главата, за да не видят какво има вътре. След миг отново напъха чувала в скривалището и го закри с капака.

Слезе от ваната и отиде при тях в коридора, като им подаде пачки с банкноти.

— Тук са трийсет и пет хиляди — каза. Фин взе пачките. Банкнотите бяха стегнати с оранжеви ластици, като във всяка пачка имаше по пет хиляди долара. Общо седем пачки. — Пет хиляди за гаранцията и двайсет хиляди за работата, която свършихте до момента. Останалите десет са за последващите действия. Сега сме квит — каза клиентът.

Адвокатът хвърли парите на земята и Девън инстинктивно посегна към тях.

— Кво ти става, бе! — извика.

— Ах, ти, скапан лъжец! — каза Фин.

— Какво? Брой ги, истински са!

— Не ми пука за парите, задник. — Той го сграбчи за яката на ризата и го блъсна към стената.

— Какво искаш? — попита объркан Девън, докато се опитваше да се изскубне. Фин обаче го беше хванал здраво за врата. — Какви ги говориш?

— Къде са картините, Девън?

Объркването на Девън премина в паника.

— Не знам за какво говориш!

Фин замахна с юмрук и го удари в лицето. Мъжът се свлече на пода.

— Не ми излизай с тези глупости. Много добре знаем!

Девън се преви на пода и закри с ръце главата си.

— Какво знаете? Нищо не разбирам!

— Стига си се занасял, Девън. Ако продължаваш, ще те дам на Коз. Той е бил ченге двайсет и пет години и знае как да те накара да проговориш. — Фин коленичи и се наведе на сантиметри над лицето на Девън. — Знаем, че ти си пуснал оферта, че продаваш картините. Дал си на потенциални купувачи снимки и парчета от боята, за да докажеш, че офертата е реална. Това означава, че знаеш къде са картините. И сега ще ни кажеш къде са.

— Майната ти! — извика Девън. — Нищо не знаете!

— Знам, че живееш дупка, в която и хлебарки не виреят. Знам, че от години не си изпълнявал сериозна поръчка за Мърфи, Балик или който и да било друг. Знам, че току-що бръкна в дупка в тавана и извади трийсет и пет хиляди долара, без да ти мигне окото, а ако и преди разполагаше с тези пари, нямаше да живееш в такива условия. Знам също и че ИРА са платили на някого сто хиляди долара, за да им потвърди информацията за картините. Не е необходимо да имаш чело две педи, за да се досетиш. Наистина ли си толкова глупав?

Другият продължаваше да лежи на пода. Като че беше превъзмогнал физическата болка, но изглеждаше съсипан.

— Знам и че този Килбраниш държи дъщеря ти за заложничка и ще я убие, ако не си получи картините. Това нищо ли не означава за теб?

— За мен тя е всичко! — извика Девън. — Тя е единствената, която обичам. Ще се предам. Ще се разменя с нея, каквото и да ми коства това! Дори и да умра!

Фин объркан поклати глава.

— Но не разбираш ли? Не е необходимо да го правиш. Той не иска теб, а картините. Ако му ги дадем, той ще те остави на мира.

— Майната ти! Ти няма да ме разбереш.

Фин погледна Козловски, но и той беше безпомощен.

— Къде са картините, Девън? — попита отново адвокатът.

Девън вдигна очи към него.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.