Адвокат за милиони

Трийсет и четвърта глава

Девън видя за последно Уайти Бългър през декември 1994 година. В Саути бяха настъпили опасни времена. Опасни времена за всеки, който беше свързан с подземния свят. Напрежението в бедняшките квартали и по цялото околно крайбрежие беше достигнало връхната си точка, когато в Ню Инглънд настъпи зимата. През последните месеци бяха арестувани много букмейкъри из цял Бостън и хората — големите играчи — се бяха изпокрили и бяха залегнали на дъното. Говореше се под сурдинка, че предстои да се случи нещо голямо. Никой не знаеше какво точно и как ще се случи, но това не успокояваше хората. Говореха като за наближаващ апокалипсис, надвиснала във въздуха безименна заплаха, която беше изправила всички нащрек. Нямаше нищо по-лошо и опасно от изнервени гангстери.

Девън си беше вкъщи, в апартамента, три дни преди Коледа. Въпреки успеха му в музея „Гарднър“ преди няколко години обещанието за повишение и огромни възможности никога не се осъществи. Сякаш нищо не се беше случвало. Реакцията на полицията и другите служители на реда след обира в „Гарднър“ беше толкова бурна, че той не можеше да изтъкне заслугата си, за да докаже репутацията си. Предвид приоритета, отреден на разследването, ченгетата щяха да го надушат от километри. Онези, които знаеха за участието му в обира, страняха от него от години. Нещо по-лошо, той непрекъснато беше с повишено внимание и се озърташе на всички страни да не го очисти Бългър или някой от хората му, за да заличат следите. Когато телефонът иззвъня и чу гласа на Бългър, сърцето му едва не спря.

— Имам работа за теб — каза Бългър.

— Добре — отвърна Девън и се изпоти като в сауна. — Каква?

— Не е за по телефона. През нощта ме чакай в магазина за алкохол. В един часа.

— Разбира се, господин Бългър.

Когато затвори телефона, първата му мисъл беше да бяга. Той отиде в спалнята и отвори чекмеджетата, за да си приготви багажа. След миг обаче коленете му се подкосиха и той се стовари отчаян на леглото. Истината беше, че нямаше много багаж. Само една чанта дрехи и петдесет долара. Такова мизерно съществуване водеше. Единственото, благодарение на което още не беше умрял от глад, бяха поръчките, които от време на време му подхвърляше Мърфи. Ако и Мърфи се откажеше от него, с Девън беше свършено. Докато седеше на леглото, той обмисли положението си. Ако Уайти го искаше мъртъв, щеше да му е видял сметката досега. Това беше само предположение, разбира се. Дори си внуши, че може би това е началото на един добър и успешен период за него — изпълнението на обещанието, което Бългър му беше дал преди години.

Той пристигна няколко минути по-рано от уреченото в магазина за алкохол, от който мафиотът движеше бизнеса си. Осветлението беше изключено. Отиде до предната врата и понечи да отвори, но беше заключено. Огледа наоколо и тръгна към задната част на сградата. Докато приближаваше, забеляза, че задната врата е открехната. Отиде и я отвори.

— Господин Бългър? — леко се провикна той.

— Ела тук — чу се глас.

Девън беше толкова уплашен, че щеше да повърне от напрежение. Вътре беше тъмно като в рог и не се виждаше нищо. Каза си, че това е краят, и мислено се сбогува с живота. Поколеба се дали да влезе.

— Влизай — обади се отново човекът.

Той си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Беше пропуснал всичките си шансове да избяга.

— Къде сте? — попита в тъмното.

— Отзад, в склада.

Девън бавно тръгна натам, опипвайки пред себе си за невидима опасност. След миг забеляза слаба светлина откъм складовите помещения. Тръгна по посока на светлината, почувствал се малко по-спокойно и уверено. Светлината му даваше по-добра представа за пространството. Стигна до вратата и отвори.

Бългър беше вътре. В средата на стаята имаше маса, на която лежеше голям дървен сандък.

— Искам да ми помогнеш с това — каза Бългър.

Девън се огледа, като очакваше да види и друг от бандата, но бяха сами.

— Разбира се, господин Бългър — отвърна. — Къде ще го носим? В другия склад ли?

Бългър поклати глава.

— Отвън съм паркирал кола.

— О, добре тогава. Няма проблем.

Сандъкът беше по-лек, отколкото Девън очакваше. За двамата не беше трудно да го носят. Отвън беше паркиран товарен микробус, който беше облицован с дебел кафяв мокет. Като момче Девън винаги си беше мечтал за такава кола. Такива караха повечето момчета на неговата възраст от квартала.

Двамата с Бългър натовариха сандъка отзад и затвориха вратите.

— Качвай се — каза Бългър и му подхвърли ключовете. — Ти ще караш.

Девън седна зад волана, Уайти — до него.

— Къде отиваме? — попита Девън.

— В Чарлстън. — Уайти не гледаше към него, а непрекъснато се вглеждаше през стъклото, оглеждаше паркинга и хвърляше погледи към огледалото за задно виждане. Девън никога не го беше виждал толкова изнервен. Това със сигурност не допринасяше Девън да се почувства по-спокойно.

Той превключи на скорост и потегли. При други обстоятелства можеше да е и приятно. Температурата беше около нулата, духаше лек вятър. Тънката снежна покривка, натрупала се през деня, беше направила града да изглежда по-чист, а и беше достатъчно студено, за да се задържи.

Девън прекоси Саути и оттам се насочи към Бостън.

— Откъде ще минем?

— По Чарлстън Бридж — отвърна Бългър.

Девън кимна и зави надясно, по Атлантик, кара по нея и се отклони по Сърфейс Роуд, която вървеше успоредно на естакадата на магистралата, отделяща центъра на Бостън от Норт Енд. Оттам продължиха по Норт Уошингтън към моста с четири платна, който свързваше града с югоизточната част на Чарлстън. В другия край на моста имаше кръстовище и светофар.

— Завий по Челси Стрийт — нареди му мафиотът.

Девън се подчини и тръгна на север, през Чарлстън, към източната част на градчето. Наоколо всичко блестеше с празнични ярки светлини. Вдясно се намираше Нейви Ярд с неговите луксозни жилищни сгради и мезонети. Вляво беше районът на Монюмент Скуеър с възстановените къщи, които сякаш прокламираха настъпилата модерна урбанизация.

Челси Стрийт бързо премина в нощните сенки на Мистик Ривър Бридж, който водеше към Челси, където в пейзажа доминираха резервоари за природен газ и заводи с димящи комини. Вдясно границата на Нейви Ярд беше очертана от брега, а вляво — реконструираните къщи отстъпваха място на олющените сгради на бедняшкия квартал. Контрастът беше поразителен. По Челси Стрийт и моста пресякоха канала на Мистик Ривър и завиха по Търминъл Стрийт, почти на брега, където се намираше Мистик Уорф — огромен терен от осемдесет декара, където отделът за строителство и поддръжка на пътищата на Бостън държеше колите си. Теренът беше покрит с бетон и беше вдаден в Мистик Ривър. Хиляди призрачни коли стояха в редици на паркинга, на който не му се виждаше краят. Само няколко неугледни сгради стърчаха на брега на реката.

— Ще ти кажа кога да спреш — каза Бългър, когато наближиха западния край на огромния паркинг. — Завий тук, вдясно. — Девън сви и мина през един портал. Виждаха се две сгради, ниски и дълги, разположени перпендикулярно на реката. Избеляла табела върху едната гласеше „Складови и логистични площи“. — Завий отзад — продължи с инструкциите мафиотът. — Излязоха на тесен път, който правеше остър завой при брега, оттам продължаваше по протежение на стената на сградата, стесняваше се и свършваше между двете постройки.

На половината път Уайти каза:

— Паркирай тук. — Девън спря микробуса. — Слизай.

Девън се подчини. Бългър също слезе. Огледа се, отиде отзад и отвори микробуса. Двамата вдигнаха сандъка и го отнесоха до единствената врата, която Девън забеляза. Оставиха го пред вратата и Бългър извади ключ. Отвори вратата и двамата внесоха сандъка вътре. Там цареше непрогледна тъмнина и Девън се запита дали не е умрял. Опипа стената, откри електрически ключ и го включи. Пространството се озари от жълта светлина.

— Изгаси шибаната лампа — изсъска Бългър.

Той го изгледа объркано, но се подчини. Миг по-късно Бългър включи фенерче и го пъхна под мишница. Светлината беше слаба, но достатъчна, за да се придвижат по тесния и дълъг коридор.

— Върви до края на коридора — каза Уайти и двамата тръгнаха натам.

Девън не виждаше почти нищо в мрака, но беше сигурен, че едва ли има и какво да се види. От двете страни на коридора имаше тесни сини плъзгащи се врати. Напомняха на Девън за затворнически килии, мавзолей на единичното заточение, където виковете на обитателите биваха заглушавани и забравяни.

Когато стигнаха до другия край на коридора, оставиха сандъка на земята и с помощта на фенерчето Бългър извади друг ключ и отключи вратата. Издърпа дръжката, която се намираше в долната част на вратата и тя се плъзна и се отвори. Направи знак на Девън да влязат, вдигна единия край на сандъка и двамата го внесоха в малкото складово помещение, след което затвориха вратата. Помещението не беше по-голямо от два на три метра, малко по-просторно от затворническа килия. Нямаше вентилация, нито топлоизолация. От устите им излизаше пара.

В средата на склада стоеше тесен дървен сандък, висок метър и половина, дълъг два метра и половина и широк около метър. Първата мисъл на Девън беше, че това е някакъв гроб.

Бългър отвори капака на сандъка, който беше с метална ключалка. Девън никога не беше виждал подобно нещо. Вътрешността беше облицована с мек и скъп плат. Приличаше на коприна, но доста плътна.

— Какво е това? — попита той.

— Гледай си работата и не се бъркай — отговори Бългър. — В микробуса има чук. Донеси го и ела да отворим сандъка.

Девън изпълни нарежданията. Необходими му бяха няколко минути да отвори капака на сандъка. Когато го отвори, не можа да повярва на очите си. Вътре се намираха всички картини и графики, които Ирландеца беше взел от музея преди години.

— Мамка му! — възкликна Девън.

— Няма майтап — съгласи се Бългър.

За последно Девън беше видял картините, когато ги навиха и ги наредиха на купчина върху една маса в сервиза на Мърфи. Сега бяха поставени в сандъка и изглеждаха в превъзходно състояние.

— Мислех, че Ирландеца е платил за тях — каза Девън.

— Плати. Опитахме се на два пъти да ги прекараме през границата, но положението беше прекалено напечено. Пазя ги тук за нашите приятели, докато стане безопасно да си ги вземат. През това време ще трябва да се погрижим за тях. Ако не се развият рулата, боята ще се напука — отвърна Бългър. — Този сандък ги предпазва от влагата. Ако се развалят, стават безполезни и няма да струват нищо.

— Откъде взехте сандъка?

— Имам един познат. Накарах го да го направи. Повече от това не ти трябва да знаеш. А сега ми подай картините една по една.

След няколко минути двамата прехвърлиха картините от единия сандък в другия. Бългър затвори капака и го заключи. После се обърна към Девън, стиснал ножа си в едната ръка и ключовете в другата. Ножът застрашително проблясваше в ръката му.

— Има три комплекта ключове за това място — каза той и хвърли единия ключ на Девън. — Сега ти имаш един и аз имам един.

— А третия?

— Не се притеснявай за третия. — Без предупреждение Бългър сграбчи Девън за шията и го събори на земята. — Само да си помислиш, че можеш да ми извъртиш номер, ще сторя с теб такива неща, каквито не си сънувал и в най-страшните си кошмари, разбра ли? — Той доближи ножа на броени сантиметри от дясното око на Девън. — Съвсем сериозно те предупреждавам.

— Не разбирам. Защо ми е на мен ключ? — попита Мали.

— Защото ако ме няма и ако се появят ирландските ни приятели и си поискат плячката, някой трябва да им я даде.

— Ами третият човек?

Бългър се изсмя.

— Той не е в състояния да помогне на приятелите ни. — Мафиотът отново стана сериозен. — Само тримата — каза. — Друго не ти трябва да знаеш. Сигурен съм в третия и съм убеден, че няма да ме предаде. Значи, ако нещо изчезне, ти ще си единственият заподозрян и ще те намеря и накрай света.

— Аз няма да ви прекарам.

Бългър държа ножа до окото на Девън още минута. После се отдръпна и го прибра.

— Добре. Сега ми помогни да върнем шибания сандък в микробуса — каза.

Мали вдигна сандъка.

— Но защо аз? — попита след малко.

Мафиотът се изсмя отново.

— Нямам доверие на хора, които не се страхуват до смърт от мен — отвърна той. — Някои си мислят, че могат да ме изиграят. Мислят си, че ако нещата не потръгнат за мен добре, ще могат да се възползват от възможността. Ти нали няма да го направиш?

Девън наведе очи.

— Не, няма да ви подведа, господин Бългър.

Другият го погледна и се усмихна:

— Веднъж вече ти казах. Викай ми Джими.

Бългър закара Девън до апартамента му и изчезна. Девън не го видя повече. Ден по-късно се разнесе слух, че Министерството на правосъдието е предявило официални обвинения срещу членовете на бандата на Бългър от Уинтър Хил. Самият Бългър бил предупреден от господарите си от ФБР и драснал, преди да успеят да го арестуват. В следващите петнайсет години никой не потърси Девън, за да си прибере картините.