Адвокат за милиони

Трийсет и втора глава

— Според теб ще дойде ли?

Портър беше застанал на вратата на кабинета. Хюит вдигна поглед от книжата на бюрото.

— Клиентът на Фин ли? Може би. Ще направи грешка, ако не дойде. Попрочетох това-онова за нашия приятел Килбраниш. Не бих искал да ме преследва човек като него.

— Прав си, и аз не бих искал — съгласи се Портър. — Не разбирам защо отказват.

— Най-вече защото дори и да обещаваш помилване, не разполагаш с правомощията да го сториш.

Дребният агент сви рамене.

— Само казах, че ще измислим нещо. Не съм предлагал точно имунитет.

— Но беше близо. И със сигурност те останаха с такова впечатление.

— Може. Както каза детективът, не съм се представял за друг. Ако те са останали с погрешно впечатление, това си е техен проблем. Те много добре знаят какви са правилата на играта.

— Вярно е. Питам се обаче как ще постъпим, ако клиентът им дойде.

— Лесна работа. Ще го използваме като стръв. Ще примамим Килбраниш и ще съберем цялата информация, за да намерим картините.

— Понякога стръвта бива изядена. Не помисли ли за това?

— Това не е моя грижа.

— Когато провеждаш операция с един човек, неговата безопасност се превръща в твоя основна грижа и отговорност.

— Технически е вярно. Но не е мой проблем. Говорим за редки шедьоври на стойност половин милиард долара. Шедьоври, които са в неизвестност от двайсет години. Шедьоври, които могат да бъдат използвани за финансиране на престъпна и терористична дейност. Ето това са моите грижи и проблеми. Ако единствената вторична щета, която се налага да претърпим, е загубата на човека, откраднал картините, аз бих определил акцията като успех.

Портър гледаше някъде в празното пространство, а на лицето му се беше изписало някакво спокойствие и едва ли не невинност. В този миг Хюит си каза колко малко знаеше в действителност за шефа на Програмата за борба с кражбите на произведения на изкуството.

— Козловски и Фин вероятно няма да се съгласят с теб. Клиентът им със сигурност няма да се съгласи.

— Това не е мой проблем — отговори Портър. — За мен най-важно е изкуството.

— Това не ми харесва — каза Санчес.

Стоун седеше зад волана на необозначената полицейска кола. Санчес беше до него. Бяха паркирали пред затвора на Нашуа Стрийт. Бяха проследили Фин от болницата до музея „Гарднър“, оттам до сградата на ФБР и оттам до Нашуа Стрийт. Посещенията бяха направени само за няколко часа.

— Нещо става.

Санчес кимна.

— Поне сега знаем, че бяхме прави за картините. Те нямаше да отидат в „Гарднър“, ако не ставаше въпрос за изкуство.

— Така изглежда. — Санчес мислено се наруга. Пред очите й имаше толкова много информация, а тя не можеше да сглоби парчетата в едно цяло. — Да си прав не върши много работа, освен ако не доведе до арест. Все още сме две стъпки назад и ако скоро не наваксаме, нещо ще се случи и ние няма да сме готови да реагираме.

— Тогава какво ще правим? — попита той. — Искаш ли да задържим Фин и Козловски?

Тя поклати глава.

— Излишно е. — Санчес въздъхна. — Какво знаем до момента?

— Проверих в болницата — отговори Стоун. — Казаха, че следобед там била докарана онази жена Кранц. Изглежда е станала жертва на нападение, но не е дала на лекарите информация какво точно се е случило.

— А Фин и Козловски оттам отидоха направо в музея. — Санчес рязко извъртя глава към него.

— Точно така. Проведох кратък разговор с директора. Не се зарадва много на появата ми. Каза, че са му задавали въпроси за обира отпреди двайсет години. Повече не каза нищо.

— И оттам отидоха при федералните.

— Да. Очевидно са се качили на осмия етаж. Ако не пуснем официално запитване, няма как да разберем при кого са ходили. Но аз мога да предположа.

— При Хюит.

— Така мисля. Чух, че двамата с Козловски са работили заедно в миналото.

— Близки ли са? — попита тя.

— Говорим за Козловски. Той не е от хората, които лесно се обвързват, но казват, че са работили добре заедно и са се сприятелили.

— И сега са тук, в затвора. — Помъчи се да реши уравнението, но все не успяваше. — Какво пък, според теб възможно ли е да работят с Хюит?

— Всичко е възможно.

— Но защо? Да не би да си сътрудничат по нещо. — Тя затвори очи за миг и се опита да се отпусне. — Хюит работеше в отдел „Организирана престъпност“, когато Уайти движеше всичко и Конъли му снасяше информация. По същото време удариха и музея. Коз тогава беше ченге. Страхотна репутация, страхотни контакти, но трън в петата за всички. А сега Фин е адвокат на Мали — крадец, който тогава работеше за Бългър. И всичко започна с убийствата на двама от хората на Бългър, които също може би са били замесени в обира. — Тя отвори очи. — Не, не може да бъде. Може ли?

— Каквото и да е, те не си губят времето — отвърна Стоун и кимна към входа на затвора. — Ето ги, идват.

Фин и Козловски забързано слизаха по стъпалата. Те гледаха устремено напред, като само от време на време внимаваха да не ги блъсне кола, докато пресичат улицата. Каквото и да се случваше, то се случваше бързо. Двамата пресякоха от другата страна и се качиха в кабриолета, който бяха паркирали пред болницата за рехабилитация.

— Сега какво, шефе? — попита Стоун, щом кабриолетът потегли от паркинга.

— Следвай ги — отвърна тя. — Те са единствената ни конкретна следа в момента.

— Как е Девън? — попита Лиса. Тя изглеждаше по-добре. Седеше на леглото и бинтовете на главата й бяха сменени. По лицето й имаше драскотини. Козловски се беше подпрял на стената, Фин седеше на стола до леглото. Вратата беше затворена.

— Не е добре — отвърна адвокатът. — Разтревожен е най-вече за дъщеря си. И със сигурност осъзнава какво означава да се предаде на Килбраниш. — Той погледна през прозореца. Слънцето почти беше залязло и предградията на запад блестяха от отразените последни слънчеви лъчи за деня. Окъпаните в златисто покриви в далечината бяха в пълен контраст с мрачната и тъжна болнична стая, изпълнена с миризмата на дезинфектанти, на болести и смърт.

— Мислиш ли, че ще иска да се предаде? — попита Лиса, чиито длани по навик лежаха върху корема й.

— Да — отвърна Фин. — В края на краищата тя му е дъщеря.

— Той я познава едва от година — посочи Козловски скептично. — Може и да откаже.

— Едва ли — не се съгласи приятелят му. — Девън никога не е бил изкусен лъжец, защото не е достатъчно хитър. Говори за нея, като че тя е неговата единствена надежда на този свят. Мисля, че ще направи всичко възможно, за да я спаси. Според мен той искрено е загрижен за нея.

— Зависи какво наричаш „загрижен“ — възрази Козловски. — Негова дъщеря или не, не знам дали една година е достатъчно, за да се привърже към нея толкова, та чак да жертва живота си.

— Твоето дете още не е родено. Ти какво би направил, за да го защитиш? — попита го Фин.

Козловски пристъпи на другия си крак и мускулите му се опънаха под якето.

— Не ме сравнявай с Девън — отговори тихо.

— Прав си, но само искам да кажа, че мога да отгатна намерението му. Така или иначе, щом утре излезе от затвора, ще го държим непрекъснато под око. Отиде ли някъде, ние ще го следваме. Точка. Ако се опита да бяга, собственоръчно ще го завържа и ще го доставя на Килбраниш.

— Трябваше да я защитим — каза Лиса. — Аз трябваше да я защитя. — Тя толкова силно дръпна одеялото, с което беше завита, че за малко да го скъса.

— Ти не си виновна — каза Фин. — Никой от нас не знаеше и не предполагаше, че ще се случи такова нещо.

— Знаехме достатъчно — отвърна тя.

Той кимна.

— Може и така да е. Но тогава вината ни е обща. Ще си я върнем.

— Имаш ли план?

— Той горчиво се изсмя.

— Не точно план. Успях да издействам да насрочат заседанието за гаранцията за утре. Повече от това не мога да направя. Първо трябва да го измъкнем, а след неговото малко изпълнение онзи ден пред съдията, няма гаранция, че ще успеем. Щом го измъкнем, ще чакаме Килбраниш да се обади.

— И после?

— Не знам.

— Нали не възнамеряваш да дадеш Девън на този психопат? — попита Лиса. — Трябва да има и друг начин.

Фин погледна към Козловски.

— Може и да има — отвърна. Приятелят му кимна. — За едно и също нещо ли си мислим?

— Сигурно — отвърна Козловски. — Това е единственото смислено решение на проблема.

— Има само един начин да разберем дали е така — каза Фин.

— Какъв е той? — попита Лиса.

— Ще му дадем картините — отговори Козловски.

Тя погледна недоумяващо първо единия, после другия.

— Но нали не знаем къде са картините?

— Не знаем — отвърна адвокатът. — Но знаем кой знае.