Адвокат за милиони

Двайсет и осма глава

— Мислиш ли, че казва истината? — Козловски зададе въпроса веднага щом Бакстър излезе от галерията. Двамата с Фин останаха сами. Празните рамки пред тях приличаха на скелети — тъжен спомен за откраднатата красота.

— Истината за кое? — попита Фин. — Че ще чака да му се обадим ли? Не, не мисля.

— Не, за това дали е бил съучастник в кражбата. Тонът му беше подозрително отбранителен. Забеляза ли акцента му? На мене ми прозвуча като ирландски.

— Ако ирландският акцент е достатъчно доказателство, за да обвиниш някого в кражба, тогава половината население на Бостън трябва да е в затвора.

— Половината население на Бостън не заема длъжност, която дава пълен достъп до информацията за алармената система и охраната на музея. Музей, в който се съхраняват произведения на изкуството на стойност милиарди долари. Половината население на Бостън не се разхожда в костюми за по три хиляди долара.

— Да, костюмът му беше хубав. Не съм сигурен обаче дали е достатъчно, за да му се повдигне обвинение. — Фин отиде до една от празните рамки. Стените бяха покрити със зелена жакардова коприна, която се виждаше през празната, но прилежно окачена рамка. Ако човек не знаеше, че оттук е открадната картина, можеше да си помисли, че това е някаква художествена шега или уловка. — Иска ми се да беше останал още малко — добави той. — Имах няколко въпроса към него.

— Например какви?

— Например защо не са сменили празните рамки с други картини. Със сигурност имат и други произведения на изкуството, които събират прах някъде из мазетата на музея. Дори и да нямат, сигурен съм, че биха могли да купят. Празни рамки на мястото на откраднатите творби ми се струва ужасно.

Козловски сви рамене.

— Кой ги знае? Когато стане дума за изкуство и за богати хора, логиката не важи.

— Не могат да ги сменят — обади се някой зад тях. Гласът дойде като ехо от отвъдното, от другия край на залата, и отекна от стените и високия таван, Фин и Козловски се обърнаха.

Старецът продължаваше да седи на дървения си стол, но главата му вече не беше подпряна на стената, а стърчеше върху тънкия като сламка врат. Очите му бяха отворени, но все така хлътнали. Кожата, сива и потъмняла под очите му, вече не беше отпусната. Той бавно гледаше ту към Фин, ту към Козловски. — Не им е разрешено да махнат рамките.

— Защо? — попита адвокатът.

— Такава беше волята на госпожа Гарднър. — Акцентът на стареца беше необичаен. Бостънски по произход, но примесен. Твърдите гласни бяха характерни за жител на Осаути, Чарлстън или Дорчестър, но провлаченото изговаряне на гласните беше по-типично за висшата класа на Бостън. Сякаш старият акцент беше „пребоядисан“, но продължаваше да си личи.

Фин погледна към Козловски.

— Такава е била волята на госпожа Гарднър — повтори той и отново се обърна към стареца: — Защо?

Мъжът стана от стола и Фин си помисли, че наблюдава възкресение.

— Вие не знаете ли каква е историята на това място? — попита ги той.

— Не — отвърна адвокатът. — Не знам.

— А би трябвало. Ако искате да намерите картините, наистина би трябвало да я знаете. — Той ги изгледа предпазливо. — Затова сте тук, нали? Да откриете картините?

— Вие сте ловци на съкровища, колекционери — каза старецът. — Виждал съм стотици като вас преди.

— Не, не сме — отговори Фин.

— Е, със сигурност не сте и полицаи, то е ясно. Полицаите винаги първо показват значките си. Казвам се Сам Бас. Както господин Бакстър вече ви спомена.

Фин го изгледа недоверчиво.

— Значи бяхте буден? — попита го той. — През цялото време подслушвахте.

Бас само махна с ръка.

— На моите години е трудно да направя разлика кога съм буден и кога съм заспал. Някой ден, ако имате късмет да живеете толкова дълго, ще го разберете. — Той огледа залата. — Прекарвам повечето си време тук, в музея, и всичко ми се слива — времето, когато съм буден; времето, когато спя; времето, когато съм сам. Все едно съм затворен в някаква импресионистична картина, в която линиите са размити и преминават една в друга. Понякога си представям как се сливам, ставам част от това място. Ще е доста добър начин да си отида от този свят.

— Тук ви харесва много, нали? — попита го Фин.

Бас се усмихна загадъчно и за миг на лицето му проблесна искра живот.

— „Харесва“ е слабо казано, господин Фин. Това място ми спаси живота. Хайде, елате, искам да ви покажа нещо.

Той ги поведе към вратата и оттам обратно към стълбите. Вървеше бавно, с несигурни стъпки, Фин трябваше да се сдържи да не хване стареца за лакътя, докато той ги водеше по дългия коридор.

— Израснах в бедно семейство — каза Бас. — През трийсетте и четирийсетте години на миналия век доста хора израснаха бедни. Не като днешните бедни. Днес те смятат за беден, ако нямаш телевизор с плазмен екран. В онези дни не те смятаха за беден, ако не умираш от глад. Доста трудни времена бяха. Като дете гледах как хората се бият със зъби и нокти за храна. Така се оцеляваше тогава. И това като че беше единственият начин, само дето аз не ставах за тази работа. Понеже бях дребен и слаб, непрекъснато си оставах гладен. — Той мина през една висока врата в другия край на коридора и сви вдясно, в една по-малка зала. Спря се за миг, сякаш се изморяваше да говори, докато върви. После продължи и стигна до другия край на залата. — Само веднъж успях да събера кураж и да си извоювам нещо повече от къшей хляб. Тогава бях на девет. Беше едно голямо градско имение недалеч оттук. Някоя мързелива камериерка беше оставила вратата към кухнята отворена и на масата лежеше цял хляб. Бях толкова гладен, а хлябът лежеше там, пред очите ми. — На лицето му се изписа странно чувство на вина. — Взех го. Грабнах го и побягнах.

— Било е само един хляб — каза Фин.

Старецът го погледна.

— Замених честта и достойнството си за един хляб. Обикновено човек осъзнава тези неща чак когато порасне.

— И хванаха ли те? — попита Козловски.

Бас поклати глава.

— Не и полицаите. Побягнах от страх. Страхувах се да не ме хванат. Страхувах се да не се натъкна на някой по-едър и по-гладен от мен. Нямаше сигурно място, където да отида. Но когато минах покрай тази сграда, видях отворена врата. Вътре беше тъмно и ми се стори, че няма никого. Затова се мушнах вътре. Възнамерявах да остана известно време, колкото да изям хляба, не повече. Нямах никаква представа какво е това място. — Той беше стигнал до другия край и оттам влезе в следващата галерия.

— И какво стана? — попита Фин, следвайки странния старец в другата зала.

— Тогава видях нея — продължи Бас и посочи една картина на стената — портрет на жена. Беше красива, макар и да беше трудно да се каже със сигурност. Беше нарисувана в далечна перспектива, облегната на тъмен портал. Бялата й рокля се вееше около нея като булчински воал. Може би се усмихваше, но това беше загадъчна усмивка — като тази на Мона Лиза, но с повече чувственост. — Исабела Стюарт Гарднър. Госпожа Джак, както всички я наричаха. Тази картина е дело на художника Зорн.

Фин се приближи да огледа по-добре картината. Козловски беше до него.

— Не е ли красива? — попита Бас.

— Може би. Не мога да кажа — отвърна Козловски.

— Да, наистина е трудно да се каже — съгласи се старецът. — Доколкото разбирам, този начин на изобразяване е избран нарочно. Говори се, че госпожица Джак не е била красива в естетичния смисъл на думата. Чертите на лицето й били непропорционални, а портретистите — дори Саржен — я рисували размазано. Но фигурата й била великолепна. — Старецът му намигна дяволито. — Казват, че била забележителна в много отношения. Умряла е през двайсетте години, преди да открия това място, преди дори да се родя. Построила е сградата. Тухла по тухла, камък по камък, картина по картина. Казват, че този музей е единственият по рода си в света — музей, който представя идеята на един-единствен човек, при това жена. Помислете си само колко забележително е това предвид факта, че музеят е построен през 1903 година. Петнайсет години преди на жените да бъде разрешено да гласуват. Но тя е постигнала това. — Той описа полукръг с ръка. — Сградата е била проектирана според нейните изисквания, за да наподобява големите италиански палати във Венеция. Красотата му е концентрирана от вътрешната страна. Тя обиколила Европа и в продължение на три десетилетия се сдобила с най-големите шедьоври. После сама ги подредила в галериите. Затова не могат да махнат празните рамки. Преди да умре, тя ясно е изразила волята си нищо в музея да не се променя. Така тук продължава да живее нейният дух.

— Малко откачено ми се струва — каза Фин.

Бас се усмихна.

— Може би. Така са говорели много хора и още когато е била жива. Тя не се е вписвала напълно тук, в Бостън. Имала е по-космополитни възгледи за света и не се е съобразявала с по-консервативните викториански нрави. Казват, че отивала в зоологическата градина и извеждала на разходка лъвовете на каишка. Организирала тържества за творци на изкуството, философи, писатели. Обичала да прави нещата по нейния начин. Била феминистка преди още движението да придобие популярност и да стане модерно.

— И сигурно е била богата — отбеляза Козловски.

— Да, била е. Парите дошли от родителите й и от съпруга й. Въпреки това парите не правят една личност велика. Стореното от нея тук, в този музей, е велико. Превъзмогнала смъртта на сина си и на съпруга си. Имала не една и две големи мъки в живота си. Но никога не се предала и изляла цялата си душа в този музей. Затова и обирът е нещо повече от обикновено престъпление.

Фин погледна към Бас. Старецът се беше загледал в портрета на жената, едва ли не беше в някакъв транс.

— Вие знаете доста за нея — обади се адвокатът.

Бас се усмихна и насочи вниманието си към него.

— Би трябвало. Тук съм от повече от шейсет години. Онази нощ ме откри нощният пазач. Бях се свил на пода в тази зала, хлябът още беше под ризата ми. Уредникът още беше на работа. Пазачът поиска да извика полиция. И вероятно щеше да го направи, но уредникът го спря. Попита ме защо съм дошъл и аз му казах истината. Казах му всичко — за хляба, за улицата, за самотата. Никой преди не ми беше задавал такива въпроси. Излях пред него мъката и тъгата, натрупани през цялото ми детство. Тогава той ме попита защо още съм тук. Защо не съм си изял хляба и не съм си тръгнал. Без да се замисля, погледнах към картината на стената и отговорих: „Заради нея“. — Той отново погледна към картината. — Мисля, че ме разбра. Имах късмет, защото малцина на негово място биха ме разбрали. Той само кимна и ме попита дали искам да работя за нея. Казах му, че искам. Оттогава съм все тук. Вършил съм буквално всякаква работа. Започнах като чистач. Понаучих това-онова за електричеството, водопроводите и бояджийството и винаги помагах с каквото можех. Винаги съм я смятал за мой спасител и положих доста усилия, за да й се отблагодаря. Когато поотраснах, научих много за картините — за тяхната история и какви грижи трябва да се полагат за тях. Единственото, което исках, беше те да са в безопасност. И определено се провалих.

— Сигурно много силно сте преживели обира — каза Козловски. На Фин му се стори като че приятелят му се опитваше да разпита стареца.

Бас погледна и към двамата със сълзи от гняв в очите.

— Това не беше обир, а осквернение. Предателство.

— Бакстър ли беше директор тогава? — попита Козловски.

Бас го изгледа и се ухили.

— Бакстър си мислеше, че си полицай, защото говориш като такъв.

— Бивш полицай съм. Той предположи, а аз не съм казвал дали предположението му е вярно или не. Не съм се представял за служител на реда.

— Аха, значи сте адвокати.

— Аз съм — обади се Фин.

Старецът го погледна, после посочи към детектива.

— Той работи с теб от доста време. Само адвокат може да направи такава разлика. Защо сте дошли?

— Вече знаете — отвърна Фин. — За да намерим картините.

— Но защо вие? Защо търсите картините? Казахте, че не сте колекционери, тогава каква е причината? Какъв интерес имате?

— Съдбата на едно момиче зависи от тях — отговори Фин. — Не мога да ви кажа повече сега, но това е самата истина.

— Вярвам ти. Ако откриеш картините, ще ги защитиш ли? Ще ги върнеш ли в музея?

— Ако можем. Ще направим всичко, каквото можем.

Бас като че се замисли върху думите му.

— Добре — накрая каза уморено. — Какво искате да знаете?

— Всичко, което би могло да ни е от помощ. Всичко, което знаете.

— Но аз не знам нищо. Говорил съм с полицията поне десетина пъти. Дадох им цялата информация, с която разполагам. Без резултат.

— Какво знаете за Бакстър? — попита Козловски. — Има ли вероятност той да е замесен?

Бас сви рамене.

— Не го познавам достатъчно добре. Понякога се държи като тиранин. С него никога не сме били приятели. Той ме търпи само защото съм тук от толкова дълго, че членовете на борда ме смятат за част от тази институция. Но неговите предателства са по-незначителни. Не знам дали би имал въображението да замисли нещо толкова голямо като обира. Освен това полицията го провери. Всички ни провериха.

— Беше облечен в хубави дрехи — обади се Козловски. — Скъпи дрехи. Откъде има пари за тях?

Бас погледна към оръфаните ревери на сакото си и на Фин му се прииска приятелят му да беше задал въпроса си малко по-тактично.

— Както сигурно предполагате, аз не знам много за модата и колко струват хубавите дрехи — отвърна старецът. — Никога не съм печелил повече от минимална заплата, така че за мен Бакстър винаги е бил богат и това не ме е учудвало.

— А не ви ли е разстройвало? — попита Козловски. — Не сте ли си казвали, че заслужавате повече уважение и може би повече пари?

За миг Фин си помисли, че Бас ще се обиди или ще се разсърди. Но старецът само се усмихна многозначително на Козловски.

— Може би няма да ме разберете, но ако не беше това място, щях да съм мъртъв, преди да съм навършил двайсет. Благодарение на музея прекарах живота си, обграден от красота и уют. Независимо кой ръководеше музея, никога не съм се чувствал пренебрегнат.

— Можете ли да ни кажете нещо друго, което да ни помогне? — попита Фин.

Бас се замисли дълбоко.

— Нищо конкретно — отговори накрая. — Останах обаче с впечатлението, че ФБР бяха много притеснени за офертата. Някой пусна мълвата, че иска да продаде картините.

— Вие чухте ли разговора? — попита Фин.

Бас поклати глава.

— Не точно. Но видях как реагира Бакстър и чух разговорите му с много други хора след това. Както сигурно забелязахте, с мен се отнасят, сякаш съм невидим, което си има и своите предимства понякога.

— Каква беше реакцията му?

— Беше много развълнуван. Или по-скоро превъзбуден. Наистина повярва, че ще може да върне картините в музея.

— Какво странно има в това? — попита Козловски. — Всеки на неговия пост би бил на седмото небе от щастие пред подобна перспектива.

— Разбира се. Ако изобщо има такава възможност. Но ние тук в музея бяхме свидетели на десетки фалшиви следи и слухове за картините. Затова и се отнасяме скептично към всичко, което чуем. Бакстър обаче не беше скептичен, след като разговаря с агентите на ФБР.

— Според вас на какво може да се дължи това? — попита Фин.

Старецът сви рамене.

— Не знам. Казах ви, не чух разговора. Сигурно този път имат по-конкретна и точна информация.

— Сигурно — неубедително повтори Козловски. — Или може би и господин Бакстър е знаел нещо повече.

— Нямам представа — отвърна Бас. — Предполагам, че ако Бакстър не иска да ви каже, само от ФБР можете да разберете.

Козловски кимна.

— Точно това си мислех.