Адвокат за милиони

Четиринайсета глава

Еди Балик стоеше на брега до линията на водата. Нощта беше безлунна и звездите бяха скрити от гъсти облаци. В залива беше тъмно като в рог. Запита се дали постъпва правилно, но тази мисъл бързо отлетя. Той не беше от хората, които прекарваха времето си в тежки размисли.

— Мислиш ли, че ще дойде?

Въпросът дойде от Джими Кент. Джими беше с Балик повече от десет години. Ако си позволеше да има приятели, Кент може би щеше да е единственият. Според Балик той беше кадърен и верен. Другото не го интересуваше.

— Не знам. Бяхме само четирима и той мисли, че някой от нас го е предал. Бългър е мъртъв, значи остават трима. Говори се, че е тръгнал да ни отмъщава. — Това беше повече от слух. Убийството на Винс Мърфи го потвърждаваше и това беше достатъчно на Балик. Мнозина може би желаеха смъртта на Мърфи, но той се сещаше само за един човек, който би извършил подобно нещо и по подобен начин. — Готови ли сме? Кент кимна.

— Нашите три най-добри момчета. Разположих ги както ми каза.

— Добре.

— Иска ми се да имаме повече. Още има време да повикаме още няколко.

Балик поклати глава.

— Той е твърде хитър и няма да се хване. Ако усети, че числено го превъзхождаме, ще се затаи и ще чака. Не мога вечно да съм обграден от бодигардове. Ако види, че съм лесна мишена, бързо ще излезе и тогава ще можем да справим с него. Или пък няма да можем. Така или иначе, каквото има да се случва, трябва да се случи сега и тук е най-подходящото място.

— Ами ако му изпратят други на помощ?

— Няма други. Само той е. Ако се прецака, с него е свършено.

Балик беше избрал добро място и Лиъм трябваше да му го признае. Колибата беше разположена върху тясна ивица суша, вдадена в морето, оградена от едната страна от изоставена корабостроителница, а от другата — от открито блато, което се простираше до високата метална ограда на една бензиностанция и две автокъщи. Имаше само един път — дълъг и тесен автомобилен път, ограден от двете страни с дървета. Пътят беше препречен от стоманена бариера, която не можеше да спре човек, но щеше да е пречка за нападение с кола. Пътят беше удобно място за засада и всеки, който завиеше по него, се превръщаше в лесна мишена.

Лиъм беше наблюдавал мястото повече от ден. Той запомняше кой идва или си отива и се стремеше да си състави представа за основните дейности и времеви интервали. Знаеше, че Балик не е сам. Ако беше преброил правилно, в къщата имаше още четирима. А той никога не грешеше.

Петима представляваха предизвикателство, но беше преодолимо. Дори и най-добрите бойци от бостънския подземен свят никога не бяха виждали истинска война. Бяха само малко повече от обикновени бабаити и едва ли разбираха принципите на засадата и на контраатаката.

Важното беше да определи къде са разположени. Почти сигурен беше, че Балик държи най-верния си човек със себе си като последна защитна линия. Вероятно други двама се криеха в дървета покрай пътя — по един от всяка страна, за да могат да открият кръстосан огън, ако се наложи. Оставаше само още един. И главната загадка се състоеше именно в това — къде беше този човек. Пътят свършваше пред едно разширено място, след което имаше паркинг и започваше храсталакът до блатото. Мястото беше запълнено с изоставени кораби и лодки върху стапели, купчини дървени скари, съдове за раци, готови да бъдат спуснати във водата, щом времето се затопли, както и купчини рибарски мрежи и други боклуци с неясно предназначение. Мястото предлагаше хиляди подходящи скривалища за снайперисти, които трябваше само да седят скрити и да чакат идването на жертвата. Ако можеше да отгатне къде в тази бъркотия би се разположил четвъртият човек, тогава лесно щеше да се оправи с всички. Ако обаче сбъркаше в предположението си, щеше да е мъртъв още преди да е разбрал грешката си.

Лиъм се беше скрил в една горичка от ниски дървета и храсти, на около двайсетина метра от портата. От мястото си имаше идеален изглед към пътя и дори виждаше ъгъла на рибарската колиба в далечината. Беше въоръжен с деветмилиметровия си пистолет с четири пълнителя и с ножа си. Шон Броударк седеше в колата, паркирана на улицата, навел глава, за да не го забележат. Лиъм му беше дал ясни нареждания и знаеше, че те ще бъдат изпълнени. Шон беше добър войник.

Докато лежеше в храстите, очукана хонда с правоъгълна табела „Домино Пица“ спря пред портата. Шофьорът се поколеба, после слезе от колата и огледа заключената с верига порта. Когато разбра, че няма да може да мине, той се качи обратно в колата и натисна два пъти клаксона.

Лиъм извади от якето си бинокъл за нощно виждане и го фокусира върху пътя. Щяха да започнат всеки момент.

Кент погледна към Балик, когато чу клаксона.

— Иди да видиш кой е — каза му Балик.

Кент пъхна ръка в джоба на якето, където беше пистолетът, и излезе от колибата. Докато вървеше към пътя, той хвърли поглед към казаните за раци, зад които се беше скрил Том Шейвърс, най-добрият му човек. Беше перфектна снайперистка позиция, от която се виждаха всички подходи към колибата. Балатумът върху казаните правеше прикритието още по-сигурно. Дори бяха направили прорез в балатума, за да може Шейвърс да вижда. Нямаше шанс някой да го забележи в тъмното.

Кент закрачи бързо по пътя, като непрекъснато въртеше глава наляво-надясно и се оглеждаше за необичайни неща. Знаеше, че други двама са скрити в дърветата някъде по-нататък по пътя, но не можеше да отгатне къде точно. Мразеше да се намира сам и на открито.

Когато стигна до края на пътя, шофьорът на хондата слезе от колата и отвори задната врата. Кент стисна ръкохватката на пистолета в джоба.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика.

— Пица — отвърна шофьорът и извади от багажника кутия.

— Не сме поръчвали никаква пица — каза Кент. — Сбъркал си адреса.

Шофьорът погледна табелата до портата.

— Това номер 1108 ли е?

— Да, но не сме поръчвали от шибаната ви пица.

Шофьорът беше млад, с дълга коса и набола брадичка. Доста се смути и се наведе вътре в колата, за да погледне отново списъка с поръчките. После вдигна глава.

— Този адрес са ми дали — каза той.

— Хич не ми пука какъв адрес са ти дали — отвърна Кент. — Казвам ти, не сме поръчвали никаква пица. Омитай се оттук!

Шофьорът прокара мазните си пръсти по още по-мазната си коса.

— Мамка му — измърмори. — Мразя тая работа. — Метна кутията с пица на задната седалка. После седна зад волана и потегли.

— Тъп скапаняк — каза си Кент. Застана до портата и огледа улицата. Никога досега не беше виждал Балик толкова угрижен и не разбираше защо. Кент беше задействал най-добрите си хора и те бяха готови за всякакви ситуации. След миг той се обърна и тръгна обратно към малката колиба на брега на океана.

Направи две крачки, когато куршумът го прониза в гърба. Сякаш някой го беше ударил с бейзболна бухалка. Той залитна напред и падна върху асфалта. В съзнанието си бързо се окопити, извади пистолет, за да отвърне, провикна се и даде заповеди на хората си, скрити в дърветата. В действителност остана да лежи неподвижно на земята. Куршумът беше минал през гръбначния му стълб, точно между лопатките, и командите от мозъка нямаше къде да отидат. Отвори уста, но звук не излезе. Кръвта си проби път през хранопровода и потече от ъгъла на устата му. Кент беше мъртъв.

Лиъм тръгна веднага щом натисна спусъка. Безшумно се премести на около три метра вляво. Храстите, в които беше лежал допреди малко, избухнаха от куршумите, изстреляни от дърветата. Той си отбеляза проблясъците от дулата на оръжията и внимателно се прицели в този от лявата страна на пътя. После стреля шест пъти в бърза последователност.

После пак тръгна напред към пътя.

От дясната страна на пътя последваха още изстрели и Лиъм чу как куршумите свиреха покрай него. Тогава чу други изстрели, идващи директно зад него. Броударк отговаряше на огъня, точно както му беше наредено. Изстрелите от дърветата секнаха и той продължи напред, прескочи металната ограда и се стрелна към най-близките дървета.

Дърветата сега бяха негови съюзници и му даваха прикритие, докато той се движеше към колибата. По средата на пътя се натъкна на трупа на един от хората на Балик. Беше се строполил върху дънер, а вратът му беше извит под необичаен ъгъл. Очите му бяха широко отворени, вперени в надвисналите клони. Лиъм се наведе, за да опипа тялото за пулс, макар и да знаеше, че няма такъв. В гърдите на мъжа зееше дупка.

Сега трябваше да вземе важно решение. Беше видял как мъжът, излязъл да прогони разносвача на пици, огледа брезентовата купчина вляво от колибата и това му даде доста добра представа къде се крие четвъртият стрелец. По-добре беше да подходи от другата страна. В същото време това изискваше да пресече пътя и да се изложи на показ. Реши, че това е необходимо — не само за да му даде по-добър подход към четвъртия стрелец, но също така, за да се увери, че другият стрелец, скрит в дърветата, също е мъртъв. Стрелбата оттам беше спряла веднага след като Броударк откри огън. Възможно беше стрелецът да се преструва на умрял и да чака Лиъм да се покаже на открито. Но малко вероятно. Тези мъже не бяха толкова добре обучени. Лиъм обаче беше добре обучен и знаеше, че не бива да се оставя на случайността.

Наведе се ниско, подобно на бегач преди старт, забави дишането си и напълни дробовете си с въздух. После се стрелна с бясна скорост напред.

Докато тичаше, непрекъснато гледаше за куршуми, идващи както отпред — от мъжа в дърветата, така и отляво — от покритата с брезент купчина. Надяваше се мъжът под мушамата да се пробва по него. Шансовете да уцели от такова разстояние движеща се мишена бяха минимални, но пък щеше да потвърди позицията си. Беше почти убеден, че четвъртият се крие там, но щеше да е хубаво да получи потвърждение.

Не се чуха никакви изстрели.

Лиъм се скри под клоните на дърветата от другата страна на пътя и едва не се спъна в другия стрелец. Той лежеше там, на около метър от дървото, и дишаше тежко. На половин-един метър от него беше пушката. Лиъм пристъпи напред и изрита оръжието още по-далеч от мъжа, след което го подпря с коляно в гърдите. Видя поне две рани — една в корема и една в гърлото. Никоя от тях не беше фатална, макар че поражението на гърлото беше сериозно. Докато мъжът се мъчеше да вдиша въздух, Лиъм видя как дупката във врата му се свива и чу леко свистене. Въздухът, който вдишваше, идваше оттам, а не от устата или носа. Погледна лицето му и устните на мъжа безгласно произнесоха: „Помогни ми, моля те!“

Той кимна. После извади ножа и го пъхна в раната. С едно мощно движение разряза сънната артерия, която незнайно как беше оцеляла при раняването. Очите на мъжа се разтвориха широко от ужас, но след броени секунди помътняха. Силна струя тъмночервена кръв шурна от раната, обля врата му и потече по меката земя под него.

Лиъм остави пистолета на земята, изправи трупа в седнало положение и свали памучната фланела. После свали обувките и ги уви и завърза във фланелата. Взе пистолета и отиде до последното дърво, което се намираше на не повече от трийсет метра от колибата.

Приклекна зад дървото за няколко секунди и огледа местността пред себе си. Който и да беше четвъртият, той беше най-добре обучен от всичките и до този момент не беше издал позицията си. Той също така без съмнение беше видял Лиъм да пресича пътя и имаше бегла представа от коя страна ще се появи.

След като стана ясно, че четвъртият стрелец няма намерение да се издава, Лиъм реши сам да го предизвика.

Той взе вързопа, който беше направил от блузата и обувките на убития, и се премести до дървото, което се намираше най-близо до пътя. Стиснал пистолета в лявата ръка, той метна вързопа с дясната, колкото сили имаше, после се шмугна под дърветата от другата страна.

Вързопът падна от другата страна на пътя и се претърколи няколко пъти в посока към колибата. Веднага отекнаха няколко изстрела изпод балатума и Лиъм видя пламъчетата в прорез в центъра на купчината. Мъжът явно беше добър стрелец, защото вързопът подскочи два пъти, улучен от куршумите.

Ето такова потвърждение му трябваше.

Той се промъкна до края на храсталака и бавно се прицели в процепа. После изстреля цял пълнител по мястото, където беше видял проблясъците.

Изчака секунда, напрегнал слуха си за каквито и да било признаци на живот. Не долови нищо. Естеството на неговата мисия и предателството, което я беше провокирало, преминаха през съзнанието му. После той пъхна нов пълнител в пистолета, отново се прицели в отвора на балатума, който сега леко се полюшваше от вятъра, и изстреля още петнайсет патрона по него.